Тимъти Зан
Поглед в бъдещето (15)

ГЛАВА 15

Режещия камъни изрече нещо с дразнещия комджайски полуглас и избърза да кацне по обичая си на един счупен сталактит.

— Ура! — възкликна Люк. — Изглежда, пристигнахме.

Мара вдигна лъча на фенерчето си и огледа стените на прохода, не смеейки да повярва, че изнурителното им четиридневно пътуване е приключило. Средата, в която обичаше да действа, бяха градовете, космическите кораби и откритите пространства. Завирането в тъмни мочурливи тунели с капеща кална вода и усоен въздух категорично не бе по вкуса й. Но го преживя, при това не изпитваше повече от два пъти на ден желание да убие някой от комджайците. И астромеханичният дроид не създаде много главоболия, а Скайуокър се оказа неочаквано приятна компания. Така или иначе, бяха пристигнали. Е, предстоеше им да се изправят пред Високата кула и всичките й неизвестни опасности. Но това не я смущаваше. Опасността също бе част от средата й на действие. Изглежда, и на Люк.

— Ето го — каза Люк, когато фенерчето му освети стената на няколко метра пред тях. — Сводът.

— Свод ли? — намръщи се Мара и обърна лъча на своето фенерче в посоката, която сочеше майсторът джедай.

Кой ще строи свод в пещерите? Но онова, което фенерчето й освети, наистина напомняше свод. Относително вертикалните му колони създаваха в пещерния проход стеснение с ширина около два метра, а почти кръглият таван, издигнат на три метра над главите им, приличаше на арка. Но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е естествено образувание, създадено от ерозията на скалата или от отдавна пресъхнал поток.

— Образно казано — отвърна Люк. — Не ти ли напомня за Хилард на Миркр?

— Имаш предвид огромното гъбообразно нещо, което положи толкова усилия да събориш върху нас ли? — рязко попита Мара. — Онова, до което три дни си бяхме пробивали път през гората, а пък при него ни чакаха половината щурмоваци на Империята.

— Да, за него говоря — отвърна Скайуокър. Мара долови в гласа му недвусмисленото забавление. — Пропусна да кажеш, че точно там даваше мило и драго да ме убиеш.

— Бях по-млада — кратко отвърна тя. — И сега накъде?

— Натам — отвърна Люк и посочи с лъча на фенерчето стената под тавана. Показа се малък отвор, който по всяка вероятност водеше дълбоко в скалата.

— Видях — каза Мара. Отвътре сякаш не полъхваше никакъв въздух, което означаваше, че някъде има преграда. — Изглежда спретнато.

— Няма да е за дълго — увери я Люк, подаде й фенерчето си и активира лазерния си меч. — Дръпнете се… може да отхвръкнат камъни — той замахна с лъча към скалата, за да разсече камъните…

Сред зеленото зарево лъчът бързо погасна. Арту изпищя, а Мара долови изненадата на Люк. Той се препъна, но успя да запази равновесие.

— Какво стана? — попита Мара.

— Не знам — отвърна той. Майсторът джедай държеше оръжието пред очите си и изненадано оглеждаше края му. — Мислех, че съм го заключил… ще опитам пак.

Той натисна копчето и лъчът се активира с обичайното свистене. Люк се взря в него за миг, зае стабилна бойна позиция и отново замахна към скалата. И отново лъчът направи само плитка драскотина в камъка, преди да угасне. Един от комджайците изпърха с крила и каза нещо.

— Да — отвърна Люк.

Мара долови, че се опитва да си спомни нещо.

— Какво „да“? — попита тя.

— В скалата сигурно има кортосна руда — отвърна той и насочи лъча на фенерчето си към скалата, която засия в безброй искри.

— Не съм чувала за такава руда — поклати глава Мара.

— Рядко се среща — каза Люк. — Знам само, че деактивира лазерните мечове. Веднъж с Коран се натъкнахме на използващи Силата с ризници от кортосни влакна. Голяма изненада беше.

— Не се съмнявам — отвърна Мара и изведнъж си спомни нещо. — Значи такива плочи е имал Палпатин между двойните стени на резиденцията си!

Люк вдигна вежда.

— Имал е кортосни плочи в резиденцията си?

— Да, и в стените на някои кабинети и на тронните зали — добави Мара. — Никога не съм знаела как се казва материалът. От обясненията му помня, че ако лазерният меч е с двоична верига в системата за активация, при контакт със скалата започва обратно захранване, което преминава през механизма за част от секундата и деактивира оръжието. Така ще бъде забавен всеки джедай.

— Част от Ръката на императора — промърмори Люк. — Знаеш ли някакъв начин да се разсече?

— Разбира се, знам стотици — отвърна тя и изсипа съдържанието на раницата си на земята. — Като изключим въздействието й върху лазерните мечове, рудата е твърде слаба и трошлива. С нея не може да се строи. От един добър бластерен заряд ще се разхвърчи на парчета. Почакай — тя извади една от гранатите, които Карде бе изпратил, и освети с фенерчето си цифрата, показваща мощността й. — Тази ще свърши работа.

Някой от комджайците каза нещо.

— Спазващия думата си смята, че не е добре да се взривява граната — преведе Люк. — Не сме далеч от Високата кула и звукът се разпространява доста далеч под земята.

— Вярно — съгласи се Мара, остави гранатата и се загледа в мястото, където Люк се опита да разсече скалата. — Но пък така ще напредваме с по няколко сантиметра на замах. Ти реши: допълнителен шум или допълнително забавяне?

Майсторът джедай замислено прокара длан по скалата. Мара усети съсредоточеността му, когато се присегна напред със Силата.

— Да опитаме пак с лазерните мечове — предложи той. — Поне в продължение на два часа.

— Добре — съгласи се Мара. — Винаги можем да използваме гранати, ако решим, че прекалено много се бавим — тя освети скалата с фенерчето си. — Значи освен пещерни зали с хищници сега имаме и скала, която деактивира лазерни мечове. Колко удобно за някого.

— Може да е случайност — каза Люк не особено убедено.

— Няма какво повече да чакаме — и изведнъж се намръщи:

— А дали няма да се повредят лазерните мечове?

— Едва ли — сви рамене Мара, — но не мога да твърдя със сигурност. Е, вярвам, че ще успеем да усетим опасността, преди да е станало късно.

— Така е — съгласи се джедаят и погледна към астромеханичния си дроид. — Арту, включи всичките си сензори и следи за състоянието на лазерните мечове. Кажи ни, ако започнат да прегряват или стане нещо друго.

Дроидът изпиука и протегна напред малката си сензорна конзола.

— Хайде да опитаме под ъгъл един спрямо друг — каза Мара, прекоси прохода и закрепи фенерчето си в една цепнатина в скалата, откъдето светлината му осветяваше мястото. — Така лъчовете ни няма да се засичат, а и обикновено долният слой поддава по-бързо.

— Добре — Люк погледна към тримата комджайци, които се бяха скупчили един до друг на тавана. — Режещ камъни, защо не се върнеш при Гълтача на огнени трески? Кажи му, че сме почти готови за съгледвачите, които обеща да изпрати във Високата кула с нас.

Комджаецът каза нещо.

— Не, но скоро ще бъдем — отвърна Люк. — И не е лошо да вземеш някой със себе си.

Седнал на един скален блок под свода, Дете на ветровете разпери крила и каза нещо разпалено.

— Не, не ти — твърдо отвърна Скайуокър на младия комкаец. — Спазващия думата си ще тръгне с него.

В последвалия коментар се долавяше известна докаченост. Режещия камъни и Спазващия думата си се изгубиха в мрака към входа на пещерата. Детето на ветровете извика нещо след тях и се отпусна обиден на камъка.

— Явно пропуснах разпалена размяна на реплики — каза Мара, откачи лазерния меч от колана си и зае позиция вляво от разреза, който Люк бе направил.

— Горе-долу — отвърна той, активира собствения си меч и застана отдясно. — Готова ли си?

Мара активира оръжието си.

— Да.

Работеха от почти цял час и бяха очертали контура на отвора, когато Арту изведнъж избипка.

— Чакай, Мара — каза Скайуокър, деактивира лазерния си меч и за миг се замисли какво не е наред. Изцяло съсредоточен върху оръжието, не усети никаква неприятност. Той погледна към малкия дроид… И в следващия миг отвори широко очи. Сензорната конзола сочеше не към лазерните мечове, а към прохода.

— Мара — повика я Люк, прехвърли оръжието в лявата си ръка и вдигна фенерчето, за да освети прохода. Зад него Мара деактивира меча си.

Във внезапно настъпилата тишина се чу шум. Шумолящ звук, сякаш хиляди далечни гърлени гласове си шепнеха без думи. Несъзнателен ропот, който прокънтя в съзнанието му, когато се присегна към него със Силата. Приближаваше се.

— Не ми харесва този звук — промърмори Мара и се приближи до него.

— И на мен — отвърна Люк и засили докрай светлината на фенерчето си.

След това разходи лъча по всички ъгли на прохода. Не се виждаше нищо, но с толкова много завои на тунела това не означаваше нищо. Скайуокър изпълни джедайските си техники за усилване на сетивата…

— Огнени трески! — възкликна Строящия с лозници, висящ от тавана точно над Люк. — Идват!

— Какво? — попита Джейд.

— Каза, че идват огнени трески — отвърна Люк.

— Виж ти! — възкликна Мара. — Името на договарящия им беше… Гълтача на огнени трески.

— Да — потвърди джедаят и погледна нагоре към комджаеца. Дори от пърхането на крилата му се долавяше очакване. — Мислех, че огнените трески са някакво растение. Строящ с лозници, какви са тези трески?

— Те са дребосъци, но опасни — отвърна комджаецът. — Изяждат и унищожават всичко, което срещнат по пътя си, убиват.

— Каза, че са малки, но опасни — предаде Люк на Мара и отново обходи с лъча на фенерчето си тунела.

— От шума излиза, че насам идват безброй такива същества — мрачно заключи Джейд. — Имам лошото усещане, че ни предстои среща с нов вид роверини.

Люк потръпна. Бе видял предостатъчно от тези отвратителни хищни насекоми по време на годишното им преселение в давириенските джунгли. Роверините летяха на рояци от стотици хиляди, понякога дори милиони, и оглозгваха докрай всичко по пътя си. Изяждаха не само растителността. От животните, които пропуснеха да се махнат от пътя им навреме, оставаха само бели кости.

— Строящ с лозници, колко бързо се движат? — попита джедаят.

— Много бързо — отвърна Мара, преди комджаецът да отговори. — Ето ги!

Люк стаи дъх. В най-отдалечената точка, до която стигаше светлината от фенерчето, се подаде челото на пулсираща черна маса. Покриваше целия под и се издигаше на около метър по стените. Черната маса се разля пред очите на Скайуокър като зловеща течност, потъна в една лека вдлъбнатина в пода и бързо се прехвърли над ръба й. Права беше Мара. Приближаваха много бързо.

— След минута ще са тук — каза тя. — Ако имаш скрити козове, сега е моментът да ги изиграеш.

Майсторът джедай прехапа устна. Мислите му препускаха бясно. Със Силата можеше да създаде щит около себе си, но нямаше да успее да го поддържа дълго срещу толкова много отделни противници. Освен това не бе сигурно, че ще е в състояние да включи и Мара зад щита, а тя очевидно не владееше техниката, за да го направи сама. Да използва Силата, за да отклонява всяка от огнените трески от пътя им, докато минаваха покрай тях, също щеше да е непосилна задача дори ако Мара му помагаше.

А ако тези насекоми бяха подобни на онези от давириенските джунгли, достатъчно щеше да е едно от тях да забие отровното си жило, за да загубят контрол над себе си. И всички останали щяха начаса да разберат къде е храната. Не, единствената им надежда бе да се скрият. Някъде нататък в прохода или…

— Сводът — изведнъж каза Джейд. — Трябва да стъпим на нещо на около два метра от земята…

— Да — съгласи се Люк и активира лазерния си меч.

След това излезе извън прохода и премери разстоянието на око. Щяха да успеят, стига да им стигнеше времето, за да се подготвят.

— Арту, затвори всичките си отвори — провикна се той и насочи върха на ослепителния зелен лъч хоризонтално от вътрешната страна на колоната на свода, на половин метър над главата си.

Ако жилата на кортосната руда стигаше толкова високо… За щастие не стигаше. Лъчът на меча му с лекота отсече няколко сантиметра от скалата.

— Дете на ветровете, влез в отвора — извика Люк, хвана с помощта на Силата дръжката на лазерния си меч и вдигна оръжието над ръба, който току-що бе направил. — Намери си място, където да се хванеш, и стой там.

— Ами ти, джедай Скай Уокър? — тревожно попита младият комкаец. Съскането на лазерните мечове заглуши плясъка на крилата му. — Ти как ще се предпазиш?

— Ще видиш — отвърна Люк. Наведе лъча на меча, така че да образува ъгъл спрямо скалата, отсече парче във формата на груб клин, като по този начин направи плитка хоризонтална ниша от вътрешната страна на свода. Шумът от приближаването на огнените трески все повече се засилваше. — Мара?

— Свърших — провикна се тя, опитвайки се да надвика шума. Синьо-бялото сияние зад него изчезна, когато тя деактивира лазерния си меч. — Имаме двайсетина секунди.

Скайуокър погледна назад към прохода и отново хвана с ръка меча. Началото на рояка бе едва на пет метра от тях. Целият проход бе абсолютно черен от насекомите.

— Готов съм — каза той, деактивира лазерния си меч и го окачи на колана. — На три?

— На три — потвърди Джейд.

Люк направи половин крачка назад и за миг гърбът му се опря в гърба на Мара. Двамата преценяваха разстоянието и всеки се присягаше със Силата.

— На три! — повтори майсторът джедай и се опита да забрави за шума, изпълнил целия проход. Малкият астромеханичен дроид простена от страх. — Едно, две, три.

Той скочи нагоре към нишата си, завъртя тяло във въздуха и със закъснение се помоли да не се е изхвърлил толкова високо, че да удари глава в извития камък над себе си. Докато се издигаше към центъра на свода, мярна силуета на Мара. С гръб към скалата тя започваше да се снишава към нишата си. Ръцете й бяха протегнати към него, дланите — обърнати напред, сякаш се опитваше да го отблъсне. Люк също вдигна ръце и обърна длани към нея. В това време краката им намериха твърдата опора на каменните ръбове, дланите им се срещнаха, пръстите им се преплетоха… Мара си пое дълбоко въздух, изпусна го с въздишка, която едва се чу от шума на рояка огнени трески, който вече се носеше под краката им.

— Ей! — извика тя. — Получи се.

Люк кимна и също си пое дъх. Стъпили здраво, хванали протегнатите си ръце за опора, те бяха като жива арка, вградена в каменната. И докато стояха така, щяха да са в безопасност над рояка насекоми. Но ако единият паднеше…

— Удобно е, нали? — каза Мара и се огледа. — И много символично. Великият могъщ майстор джедай, принуден да разчита на друг, за да оцелее.

— Моля ти се! — тихо каза Скайуокър. — Вече признах, че не мога да правя всичко.

— Все пак да разчиташ на другите е различно — възрази Мара. — Добре, няма повече. Май сме достатъчно високо.

Люк погледна надолу. Реката огнени трески, както вече бе забелязал, се разливаше нагоре по стената, тъй като твърде много насекоми трябваше да преминат през твърде тясно пространство. Тук, в свода, където пространството ставаше още по-тясно, някои от насекомите минаваха на сантиметри под краката им.

— Дали могат да пробият ботушите ни?

— Ако се качат достатъчно на брой, всичко могат да пробият — отвърна Мара. — Достатъчно е да ни забележи една буболечка, за да даде сигнал на целия рояк.

Джедаят кимна невесело.

— С други думи, ако някоя се залута насам, хващай я със Силата и бързо се отървавай от нея.

— Най добре да я захвърляме към противоположната стена — каза тя. — Интересно ми е какво правят тук. В цялата огромна пещера едва ли има достатъчно храна за толкова голям рояк.

— Може да е пряк път от една точка на повърхността до друга — предположи Люк. — В началото пресякохме подземна река… може да идват заради водата.

— Възможно е — съгласи се Мара и изви глава на една страна. — Иска ми се да бяхме взели раниците си… какво по дяволите…?

Скайуокър проследи погледа й и видя как Строящия с лозници се спуска над прелитащите огнени трески и отново се издига с няколко насекоми в уста.

— Той ги яде — каза Люк, без да вярва на очите си.

— Разбира се — отвърна Джейд. — Забрави ли Гълтача на огнени трески?

— Но тогава… — заекна майсторът джедай съвсем объркан.

— Наистина ли не са толкова опасни?

— Разбира се, че са опасни — тихо каза Мара. — Някога да си чувал за старейшина, който да си е избрал име, свързано с мир и покой? Това трябва да е комджайският еквивалент на „ритни ранкора“?

— Това пък какво е?

— Разговорен израз в двора на Палпатин — поясни тя. — Отнася се за глупав риск, който многократно надвишава стойността на целта.

Люк навлажни внезапно пресъхналите си устни и загледа как Строящия с лозници нагълта плячката си и се спусна за още. Защо поемаше такъв ужасен риск?

Наистина беше ужасен. Скайуокър усещаше опасността. Джедайските му сетива я улавяха така, сякаш заплахата бе насочена към него. Строящия с лозници едва ли беше толкова гладен.

— Май се перчи — промърмори Мара в отговор на незададения му въпрос.

— Пред кого? Пред нас ли?

— Едва ли — тя кимна към стената зад Люк. — Пред детето.

Люк обърна глава. Застанал несигурно на един камък до отвора, Дете на ветровете наблюдаваше като омагьосано как Строящия с лозници се спуска над рояка насекоми. Крилата му трептяха от вълнение, нерви или завист.

— О! — възкликна джедаят. — Да не би и той…?

— Не го смятам за толкова глупав — отвърна Мара. — Но пък комджайците го тормозят от началото на пътуването му. Така че не бих се изненадала.

— Дете на ветровете, да не си мръднало от мястото си! — извика Люк, влагайки в гласа си джедайска твърдост. — Недей да имитираш Строящия с лозници… — в този миг прокънтя оглушителен писък. — Какво! — сепна се той и целият потръпна.

— Строящия с лозници — обади се Мара. Пръстите й стиснаха по-здраво дланта на Люк, за да запазят равновесие.

Той погледна надолу… Полускрит от живата река, Строящия с лозници пляскаше безпомощно с крила. Десетина от огнените трески вече се бяха покатерили по тялото и главата му и безмилостно го хапеха и жилеха. Докато ужасеният вик на Дете на ветровете се сля с вика на Строящия с лозници, стотици нови насекоми изпълзяха върху комджаеца, притискайки го с тежестта си.

Нямаше време за губене. Люк се присегна със Силата, издърпа Строящия с лозници нагоре и го задържа във въздуха. След това с помощта на Силата започна да отръсква насекомите от него.

— Не се и опитвай — тихо каза Мара. — Не можеш нищо да направиш.

Скайуокър потисна инстинктивното си възражение. Той беше джедай. Трябваше да е в състояние да направи нещо. Но тя беше права. Не можеше да направи нищо. И когато вътрешният вик на Строящия с лозници заглъхна в мълчанието на вечността, Люк грижовно пусна тялото му.

— Внимавай с пръстите — тихо каза Джейд.

С усилие джедаят обърна очи към нея и погледна преплетените им пръсти. Неговите бяха побелели от стискане.

— Извинявай — прошепна той и отпусна хватката си.

— Няма нищо — отвърна тя. — Имаш добър захват. Мислех, че джедаите обръщат повече внимание на душевните аспекти на Силата, отколкото на физическата си форма.

Люк знаеше, че Мара се опитва да го разсее, да отклони мислите му от ужаса, на който току-що бе станал свидетел. Съчувствието й бе нещо ново за него. Но нито думите, нито съчувствието й можеха да успокоят угризенията и гнева, които се надигаха в гърдите му като пясъчна буря.

— Не е нищо — остро й отговори той. — Знаех, че е опасно… можех да го спра. Трябваше да го спра.

— Как? — предизвикателно попита Мара. — Да използваш Силата, за да го приковеш към тавана? Но какво право би имал да го правиш?

— Как какво право? — тросна са той. — Аз командвам тук. Отговарям и за тяхната безопасност.

— Хайде, хайде! — каза Джейд. Люк все така усещаше съчувствието й, но вече обагрено с лека насмешка. — Строящия с лозници беше отговорно възрастно същество. Той знаеше какво прави. Изборът беше негов, последствията също. Ако толкова ти се иска да отговаряш за грешки, започни с онези, за които наистина носиш вина.

— Например? — тихо попита джедаят.

Известно време Мара просто го гледаше студено и той усети вълна лошо предчувствие да преминава през гнева му.

— Ами добре, щом питаш. Например това, че не премести джедайската си академия от Йовин, когато за пръв път откри, че там има голямо съсредоточаване на опасната тъмна Сила. Например това, че не изхвърли Кип Дурон в мига, когато започна да проявява склонност към Тъмната страна. Например това, че не осигури подходяща защита на децата на сестра си срещу похищения, въпреки че вече бяха направени няколко опита. Или това, че се обяви за майстор джедай след по-малко от десет години занимания. Да продължавам ли?

Люк се опита да я изгледа свирепо. Но нямаше убеденост в опита му и той сведе очи, въздъхвайки:

— Права си. Напълно си права. Не знам, Мара… Беше… не знам!

— Добре — каза тя, но без сарказъм. — Животът на джедай се е оказал много по-сложен, отколкото си очаквал. Не е лесно да разбереш как трябва да постъпиш и как да се държиш. Получаваш невероятна мощ от Силата, но се е случвало да се парализираш от страх, че можеш да я използваш неправилно. Права ли съм?

Майсторът джедай се взря в нея.

— Да — каза той, не вярвайки на ушите си. Откъде можеше тя да знае всичко това? — Така е.

— И все пак — продължи Джейд — по някое време през последните месеци нещата изведнъж са започнали да се изясняват. Не че си имал някакви особени прозрения, но повечето ти колебания са изчезнали и вече по-лесно избираш правилния, както се оказва впоследствие, път.

— И за това си права — призна Скайуокър. — Все пак имаше едно-две прозрения — припомни си той. — Видението на Тиерфон ме накара да вляза във връзка с Карде и да разбера, че си в беда — Люк я изгледа внимателно. — Знаеш ли какво ставаше?

— Да, беше повече от очевидно — сухо отвърна Мара. — Поне за мен. Сигурно и за Лея, Коран и за още неколцина от учениците ти. Може би и за цялата Нова република.

— Благодаря ти — опита се Люк не съвсем успешно да наподоби тона й. — Чувствам се много по-добре.

— Е, това беше целта — Мара си пое дълбоко дъх. Люк усети колебанието й. — Ти си в центъра на нещата. Ти имаш последната дума за това, какво да стане и какво не. Но ако искаш да чуеш мнението ми, всичко започна преди девет години, когато тръгна на онова пътуване до Бис и там се изправи пред… пред каквото там се изправи.

— Преродения император — потръпна от спомена Люк.

— Или нещо друго — отвърна Джейд с особена нотка на безразличие в гласа. — Лично аз не съм убедена, че е бил той. Но това е извън темата. Въпросът е, че ти реши — глупаво или по-точно — арогантно според мен, че най-добрият начин да го спреш е се престориш, че се съюзяваш с него, като едновременно научиш някои от техниките на Тъмната страна.

— Но не съм преминал към нея — възрази Люк, опитвайки се да си припомни онези мрачни дни. — Според мен не съм преминал.

Мара поклати глава.

— За това може да се поспори, но вече почти няма значение. Все пак по един или друг начин ти охотно се потопи в нея. И от този момент нататък тя придаде друг оттенък на всичко, което правеше.

Думите на учителя Йода изплуваха в паметта му: „Стъпиш ли на тъмната пътека, предупреждаваше старият му учител, съдбата ти е решена навеки.“

— Придаде друг оттенък?… — тихо повтори той на себе си. Всички лутания, грешни постъпки и решения, арогантността от изминалите девет години обвинително се изправиха пред него. — Какво съм си мислел?

— Ти не мислеше — отвърна Мара. В гласа и чувствата й имаше странна смесица от обвинение и състрадание. — Ти реагираше. Искаше да спасиш всички и да свършиш всичко. И докато се опитваше да го правиш, се размина на косъм със самоунищожението си.

— И какво се промени? — попита Скайуокър. — Какво стана?

Мара присви очи.

— Да не би да искаш да повярвам, че не знаеш?

Люк направи гримаса, учудвайки се, че не го бе осъзнал по-рано. Критичният момент при Ифигин, докато двамата с Хан се подготвяха за битката с настъпващата според зет му към тях пиратска шайка. Моментът, когато видя император Палпатин и Екзар Кун да му се присмиват…

— Знам — призна той. — Взех решение да не прибягвам толкова често до Силата.

И изведнъж през смесицата от тревога и угризение мина съвършено неочакван прилив на всепотапящо облекчение.

— Най-сетне — тихо каза Мара.

— Но защо? — попита Люк. — Мощта е, за да бъде използвана от всеки джедай. Заради това, че се докоснах до Тъмната страна ли, употребата й стана толкова тежка за мен?

— Вероятно да, отчасти — отвърна Джейд. — Но и да не беше го правил, пак щеше да преживееш неприятности. Бил ли си във фабрика за дискови корпуси?

— Ами… не — отговори Скайуокър и премига от внезапната смяна на темата.

— А в рудна мелница? — отново попита тя. — Ландо имаше няколко… не може да не си надничал поне в една от тях.

— Виждал съм онази на Варн — отвърна Люк. Споменаването на Ландо внезапно помрачи несигурно нарастващото чувство на вълнение от новите открития. Връзката на Мара с Ландо…

— Добре — каза Мара. Или не забеляза промяната в чувствата му, или я пренебрегна. — Понякога малки пойни птички свиват гнезда в горните подпорни греди на сградата. Чувал ли си ги да пеят, когато си бил там?

Скайуокър се усмихна. Отново бе толкова очевидно.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Там е много шумно, за да се чуе толкова нежен звук.

Мара също се усмихна.

— Очевидно е, след като ти го посочат, нали? Силата е не само мощ, както мислят повечето, които не са джедай. Тя е и напътствие. Всичко: от грандиозните видения за бъдещето до по-фините предупреждения за момента, които изживявам като предчувствия за опасност. Работата е, че колкото повече черпиш от нея груба мощ, толкова повече се смалява способността ти да чуеш съветите й през шумотевицата на собствената ти дейност.

— Да — тихо се съгласи Люк.

Изведнъж се изясниха толкова много загадки. Често се питаше как той можа да построи отново личната крепост на Дарт Вейдър, а учителят Йода се бе уморил от нещо относително лесно, като изваждането на един изтребител от мочурищата на Дагоба? Просто Йода разбираше алтернативите много по-добре от прохождащия си ученик. И за краткото време, откак Люк реши да опита същата алтернатива, вече смътно долавяше причината, поради която учителят му бе избрал този път. Все по-често и по-често започваха да се появяват кратки проблясъци напътствия, понякога явяващи се като неясно подсъзнателно усещане. Нещо такова го бе предпазило от бързо падане в плен в кауронската астероидна база на пиратите Каврилу. Друго негласно го бе посъветвало да приеме помощта на Дете на ветровете, което го доведе до тази пещера, както и до пещерата на ком джа.

— Преди няколко месеца бях на Ифигин, за да помогна на Хан да води преговори — каза той. — Един диамалец, участник в тях, каза на Хан, че джедай, който като мен използва много Силата, накрая винаги се увлича от Тъмната страна.

— Сигурно е бил прав — съгласи се Мара. — Не всички тъмни джедай са плод на лошо обучение. Някои от тях се поддават на Тъмната страна по своя воля.

— Немного приятна перспектива — сдържано каза Люк. Мислите му се върнаха към Йовинската академия, към успехите и провалите му като учител. — Особено, като се има предвид, че започнах да преподавам под влияние на Тъмната страна.

— Да, и аз го забелязах — отвърна Джейд. — Сигурно това е една от причините, поради които не се справи много добре с първия си випуск.

— Затова ли не остана? — намръщи се Люк.

— Затова и заради промените, които забелязах у теб — отговори тя. — Сякаш не те интересуваха никакви предупреждения за онова, което правеше, и реших, че когато всичко рухне, няма да има никаква полза нито за теб, нито за мен, ако и аз се окажа сред руините — Мара сви рамене. — Коран беше там и беше като кон с капаци.

— Но и той не остана дълго — тихо каза Люк.

— Да, разбрах, че си е тръгнал. Жалко.

Известно време никой не каза нищо. Люк погледна надолу, за да види дали реката от огнени трески вече се изтича. Вглеждането в себе си бе и объркващо, и болезнено. Освен това ги чакаше работа. Но черната река под тях все още изпълваше всички завои и неравности на прохода, докъдето стигаше погледът.

— Ами ти? — попита той. — Ти си била Ръката на императора. Защо твоят живот е останал необсебен от Тъмната страна?

— Защо да е останал? — сви тя рамене. — Със сигурност беше обсебен, откак Палпатин ме взе от дома ми, до момента, когато се освободих от последната заповед, набита от него в съзнанието ми — погледът й се премрежи, сякаш се взираше в някакво тайно кътче вътре себе си. — Все пак е странно. Палпатин никога не направи опит да ме привлече към Тъмната страна, както бе привлякъл Вейдър и се опита да привлече теб. Всъщност не мисля, че изобщо някога съм била към Тъмната страна.

— Но ти изпълняваше задачите на императора — възрази Скайуокър. — Щом той е бил към Тъмната страна, не следва ли, че и ти си била?

— Не зная — поклати глава Мара. — Не, не съм била — погледът й отново се избистри и Люк усети как невидимата бариера на самозащитата отново се вдигна, сякаш тя осъзна, че тайните й усещания са станали твърде видни. — Ти си майсторът джедай. Ти ми кажи.

— Ще помисля — обеща той.

Да, бариерата отново бе вдигната. Но не така високо, както някога.

— А пък аз да те попитам дали тези поддържащи техники, на които ме научи, могат да се прилагат не само върху лазерни мечове, но и върху мускули?

Люк се съсредоточи върху ръцете й. Едва сега забеляза, че те леко трепереха от умора.

— Разбира се, че могат — отвърна той. — Но за мускулите има по-добра техника. Ще ти я покажа…

Още цял час се точи роякът огнени трески. След него останаха Арту и металните предмети от раниците им. От самите раници нямаше и помен. Показаха се и останките на Строящия с лозници. Мара погледна към разхвърляните кости, след това решително отмести поглед. Комджаецът сам бе виновен за гибелта си. Тя бе направила всичко, което бе по силите й, за да удържи Люк да не поеме вината върху себе си. Но това не означаваше, че случилото се й харесваше или че много държеше да види резултата от него.

— Добре, че храната е в метални кутии — отбеляза тя, докато разтриваше пръсти и побутваше с върха на ботуша си останките от екипировката им. — Но за бутилките с вода срещата с огнените трески завърши по-зле.

— Тук има предостатъчно вода — припомни й Люк. Изправен до стената на свода, гледаше нагоре към малкия комкаец. — Просто няма да можем да носим допълнителни количества. Можеш да слезеш, Дете на ветровете. Свърши вече.

Комкаецът не помръдна. Чу се само шепотът му.

— Разбрах — меко каза майсторът джедай. — Но трябва да слезеш. Не искаме да те ударим с лазерните си мечове.

Накрая с явно нежелание Дете на ветровете разтвори криле, спусна се надолу и непохватно кацна върху купола на дроида.

— Сега какво ще правим? — попита Мара. — Продължаваме със сеченето ли?

Люк сви рамене:

— Стената няма да падне сама. Освен ако не настояваш да рискуваме с гранатите.

Мара надзърна в прохода. Не се виждаше нищо, но след преминаването на рояка огнени трески тя се чувстваше по-неспокойно.

— Да продължим засега с лазерните мечове — предложи тя. — Ако Режещия камъни се върне с подкрепление, преди да сме свършили, ще му мислим.

— Добре — съгласи се Люк, откачи лазерния меч от колана си и го активира. — Арту, оглеждай се.

Малкият дроид нервно потвърди и едва не събори Дете на ветровете, когато отново извади сензорната си конзола.

— Започваме — каза Скайуокър и зае позиция.

— Да — потвърди Мара и активира своя меч.

Люк замахна и веднага лъчът на оръжието му угасна. Лъчът на Мара също…

Тя осъзна, че се бе случило най-лошото. Бяха провели неизбежния разговор, от който Мара се бе опасявала от мига на пристигането на Люк. Той бе приел нещата по-добре, отколкото бе очаквала. Въпросът беше какво щеше да прави с новото си познание. Дали щеше да го вземе присърце и да се посвети на онова, за което вече знаеше, че е правилно, или мощта и бързите решения в крайна сметка щяха да го примамят да се върне към лесния път. Към тъмния път. Трябваше да почака, за да разбере.