Анджей Сапковски
Нещо повече (7)

VII

Той се изкачваше по Хълма бавно, внимателно, като се вслушваше в работата на мускулите и сухожилията на магически излекувания крак. Макар че раната се беше затворила напълно, той продължаваше да пази крака си и се стараеше да не се отпуска на него с цялата си тежест. Беше горещо и ароматът на треви го удряше в главата и го опияняваше приятно.

Обелискът беше не в центъра на плоско отсечения връх, а по-встрани, извън кръга от ъгловати камъни. Ако човек дойдеше тук точно преди залез, сянката на менхира, падаща върху кръга, би прекосила диаметъра му, указвайки посоката, в която са били обърнати магьосниците по време на битката. Гералт погледна нататък, към безкрайните хълмисти поля. Дори и костите на загиналите още да лежаха там — а сигурно беше така, — явно бяха скрити от буйната трева. Един ястреб се рееше и описваше кръгове с широко разперени криле — единствената движеща се точка сред застиналия в жегата пейзаж.

Обелискът беше широк в основата си и за да се обхване с ръце, биха били нужни най-малко петима или шестима души. Ясно беше, че не е възможно да са го качили горе без помощта на магия. Обърнатата към каменния кръг страна на менхира беше гладка и на нея бяха изсечени рунически букви.

Имената на четиринайсетте загинали.

Той се приближи бавно. Юрга беше прав. В основата на обелиска лежаха цветя, най-обикновени полски цветя: макове, лупини, слези, незабравки.

Имената на четиринайсетте.

Четеше бавно, отгоре надолу, а пред очите му се появяваха имената на тези, които беше познавал.

Червенокосата Трис Мериголд — весела, кикотеща се при всеки повод, на вид като девойка. Той я обичаше. Тя него — също.

Лавдбор от Муривел, с когото за малко да се сбие навремето във Визим, когато го хвана да използва фина телекинеза по време на игра с хвърляне на кости.

Лита Нейд, наричана Корала. Бяха й дали прякора заради цвета на червилото, което използваше. Някога беше настроила срещу него краля на Белогун, който го хвърли за цяла седмица в тъмница. Когато го пуснаха, отиде при нея, за да узнае причините. Не забеляза как се озова в леглото й и изкара и там една седмица.

Старият Горазд, който искаше да му плати сто марки срещу правото да изследва очите му и му предложи хиляда за възможността да му направи аутопсия, „не непременно веднага“, както се беше изразил.

Оставаха три имена, но тогава чу зад гърба си шумолене и се обърна.

Беше боса, с обикновена ленена рокля. Върху дългите й светли, свободно разпуснати коси имаше венец от маргаритки.

— Здравей — каза той.

Тя го погледна със студените си очи, но не отговори.

Той забеляза, че тя няма почти никакъв загар. А това беше странно в края на лятото, когато селските девойки направо почерняваха. Лицето й и откритите й ръце бяха само леко златисти.

— Донесла си цвете?

Тя се усмихна и притвори ресници. Той почувства студ. Тя мина покрай него, без да каже нито дума, коленичи в основата на менхира и докосна с длан камъка.

— Аз не нося цветя — леко вдигна глава тя. — А тези, които са тук, са за мен.

Той я погледна. Бе коленичила така, че закриваше последното име в списъка. Беше светла, неестествено светла, почти светеше на тъмния фон на менхира.

— Коя си ти? — попита бавно той.

Тя се усмихна и към него отново повя хлад.

— Не знаеш ли?

„Знам — помисли си той, вгледан в студените дълбини на очите й. — Да, мисля, че знам.“

Беше спокоен. Не умееше иначе. Вече не.

— Винаги ми е било интересно как изглеждаш, госпожо.

— Няма нужда да ме титулуваш така — отговори тихо тя. — Та ние се познаваме от много години.

— Вярно е — потвърди той. — Казват, че постоянно вървиш подире ми. Без да изоставаш нито крачка.

— Вървя. Но ти никога не поглеждаш назад. Досега. Сега погледна за първи път.

Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Беше уморен.

— Как… как ще се случи? — попита той накрая, студено и без емоции.

— Ще те хвана за ръката — каза тя, като го гледаше в очите. — Ще те хвана за ръката и ще те поведа през ливадите. В мъгла, студена и мокра.

— А по-нататък? Какво има там, отвъд мъглата?

— Нищо — усмихна се тя. — По-нататък няма нищо.

— Ти си вървяла подире ми — каза той. — А си догонила останалите, тези, с които се срещах на пътя. Защо? Важно е било да остана сам, нали? За да мога най-накрая да изпитам страх. Признавам си. Винаги ме е било страх от теб, винаги. Не съм поглеждал назад от страх. От страх да не те видя подире си. Винаги съм се страхувал, целият ми живот премина в страх. Страхувах се… до днес.

— До днес?

— Да. До днес. Ето, че стоим лице в лице и не изпитвам страх. Ти ми отне всичко. Дори страха.

— Защо тогава очите ти са пълни с ужас, Гералт от Ривия? Ръцете ти треперят, блед си. Защо? Нима толкова много се страхуваш да видиш последното, четиринайсетото име, изсечено на обелиска? Искаш ли да ти кажа как звучи?

— Не бива. Аз го знам. Кръгът се затваря, змията забива зъби в собствената си опашка. Така и трябва да бъде. Ти и това име. И цветята. За нея и за теб. Четиринайсетото име, изсечено в камъка, името, което съм произнасял посред нощ и при изгрев-слънце, в студ, жега и дъжд. Не, не се страхувам да го кажа и сега.

— Кажи го тогава.

— Йенефер… Йенефер от Венгерберг.

— А цветята са за мен.

— Хайде да свършваме — рече той с усилие. — Хвани ме за ръката.

Тя се изправи, приближи се и той усети прииждащия откъм нея студ — рязък, пронизващ студ.

— Не днес — каза тя. — Някой ден — да. Но не и днес.

— Ти ми взе всичко…

— Не — прекъсна го тя. — Не взимам нищо. Само хващам за ръката. За да не е никой сам в такава минута. Сам в мъглата… Довиждане, Гералт от Ривия. До следващата ни среща. Някой ден.

Той не отговори. Тя бавно се извърна и си тръгна. В мъглата, която изведнъж обгърна върха на Хълма, в мъглата, в която изчезна всичко, в бялата мокра мъгла, в която се разтвори обелискът с лежащите в основата му цветя и четиринайсетте изсечени в него имена. Нямаше нищо — само мъгла и мократа, блестяща от росата трева под краката му, трева, която миришеше омайно, тежко, сладко, до болка в слепоочията, до забрава, до изтощение…

— Господин Гералт! Какво ви е? Заспахте ли? Нали ви казах, още сте слаб. Защо трябваше да се катерите дотук?

— Заспал съм. — Вещерът избърса лицето си с ръка. — Заспал съм, дявол да го вземе… Е, нормално, Юрга, в тази жега…

— Да, дяволски пече… Трябва да тръгваме, господине. Да вървим, ще ви помогна да се спуснете по склона.

— Нищо ми няма…

— Нищо, нищо. А защо ви трябваше да се катерите в тази жега? Искахте да прочетете имената им? И аз мога да ви ги кажа. Как сте?

— Добре, Юрга… Наистина ли помниш всички имена?

— Разбира се.

— Да проверим тогава как си с паметта. Последното, четиринайсетото… Какво е?

— Ама че сте недоверчив. На нищо не вярвате. Искате да проверите дали не лъжа? Казах ви, че тук всяко дете знае имената. Последното, казвате? Добре, последното е на Йоел Гретхен от Карерас. Може би сте го познавали?

Гералт потри слепоочия с китките си. И погледна към менхира. Към всички имена.

— Не. Не го познавах.