Анджей Сапковски
Нещо повече (4)

IV

— Не мърдайте, господине. Трябва да сменим превръзката, защото раната кърви, а кракът е страшно подут. О, богове, колко зле изглежда… Трябва по-скоро да намерим лекар…

— По дяволите лекаря — изстена вещерът. — Дай тук сандъчето ми, Юрга. Ето това шишенце… Излей го направо в раната. О, проклятие! Нищо, нищо, сипи още… Ооох! Добре. Затвори го хубаво и ме завий.

— Подуло се е, господине, цялото бедро. И имате треска.

— По дяволите треската. Юрга?

— Да?

— Забравих да ти благодаря.

— Не вие трябва да ми благодарите, господине, а аз. Вие ми спасихте живота, защитихте ме, пострадахте заради това. А аз какво? Какво съм направил? Качил съм ранен човек в безсъзнание на каруцата, не съм го оставил да умре? Съвсем нормално нещо, господин вещерю.

— Не е чак толкова нормално, Юрга. Изоставяли са ме в подобни ситуации… като куче…

Търговецът наведе глава и премълча.

— Така е, лош свят ни заобикаля — рече най-накрая. — Но това не е причина всички да сме лоши. Нуждаем се от добро. На това ме е учил баща ми, на това уча и аз синовете си.

— Вещерът мълчеше и се взираше в клоните на дърветата, увиснали над пътя и отмествани от каруцата при преминаването й. Бедрото му пулсираше, но той не усещаше болка.

— Къде сме?

— Прекосихме брода през река Трава, сега минаваме през Мехунските гори. Това вече не е Темерия, а Соден. Проспахте границата, когато митничарите ровиха из каруцата. Много се слисаха, като ви видяха. Но най-старият от тях ви познаваше, заповяда да не задържат повече каруцата и ни пуснаха.

— Познавал ме е?

— Да, несъмнено. Наричаше ви Гералт. Така каза — Гералт от Ривия. Това ли ви е името?

— Да…

— Този митничар обеща, че ще изпрати някого с вестта, че ни трябва лекар. А аз му платих нещичко, за да не забрави случайно.

— Благодаря ти, Юрга.

— Не, господин вещерю. Казах ви, че аз ви благодаря. И не само това. Дължа ви още нещо. Уговорихме се… Какво ви е? Лошо ли ви е?

— Юрга… Шишенцето със зеления печат…

— Господине… Пак ли? Толкова страшно крещяхте в съня си…

— Трябва, Юрга.

— Вие си решавате. Чакайте, сега ще сипя в чашата… Лекар трябва, колкото се може по-скоро, не това…

Вещерът извърна глава.

Чуваше викове на деца, играещи в пресъхналия вътрешен ров, обграден от стените на двореца. Бяха около десетина и вдигаха голям шум, подвиквайки си с тънки, възбудени, преминаващи във фалцет гласове. Носеха се насам-натам из рова, подобно на рояк бързи риби — променящи изненадващо и мълниеносно посоката си, но винаги заедно. Както обикновено, след шумните, слаби като плашила по-големи момчета тичаше задъхващ се дребосък, опитваше се да ги догони.

— Много са — отбеляза вещерът.

Мишовур подръпна брадата си и се усмихна кисело.

— Вярно. Много са.

— А кой от тях… Кое от хлапетата е тази прословута Изненада?

Друидът извърна поглед.

— Нямам право, Гералт…

— Каланте?

— Разбира се. Едва ли си мислел, че ще даде толкова лесно детето. Познаваш я. Желязна жена. Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам, надявам се да ме разбереш. Разчитам, че няма да ме издадеш.

— Говори.

— Когато детето се роди, а това беше преди шест години, тя ме извика и ми заповяда да те намеря и да те убия.

— И ти отказа.

— На Каланте не се отказва — отвърна сериозно Мишовур, гледайки го в очите. — Бях готов да тръгна веднага, но тя ме извика отново. И отмени заповедта, без да обяснява защо. Бъди предпазлив, когато говориш с нея.

— Ще бъда. Кажи, Мишовур, какво се случи с Дани и Павета?

— Пътували по море от Скелиге за Цинтра. Попаднали в буря. Не намерили дори отломки от кораба… Гералт… Това, че детето тогава не е било с тях, е адски странно. Необяснимо. Искали са да го вземат със себе си на кораба, но в последния момент се отказали. Никой не знае причините, Павета не се разделяла с…

— Как го понесе Каланте?

— А ти как мислиш?

— Разбирам.

Топуркайки като банда таласъми, децата се качиха горе и профучаха край тях. Гералт забеляза, че близо до водача на тайфата бяга момиче с развяващи се светли коси — също така слаба и креслива като момчетата. С див вой тайфата отново се понесе надолу, по стръмния склон на рова, като поне половината от тях, включително и момичето, паднаха на задниците си и се запързаляха надолу. Най-малкият, все още не успял да ги догони, се спъна, изтърколи се долу и гръмогласно се разплака, стиснал удареното си коляно. Другите момчета го наобиколиха и започнаха да го дразнят и да му се подиграват, след което се понесоха нататък. Момичето клекна при момченцето, прегърна го и изтри сълзите му, размазвайки по муцунката му кръвта и мръсотията.

— Да вървим, Гералт, кралицата чака.

— Да вървим, Мишовур.

Каланте седеше на голяма пейка с облегалка, закачена с вериги за клоните на огромна липа. Изглеждаше, че дреме, но лекото полюляване на краката й показваше, че не е така. С нея имаше три млади жени. Едната седеше на земята, край люлката, и разпростряната й рокля се белееше върху зеленината като пряспа сняг. Другите две, недалече, си шепнеха нещо и внимателно оглеждаха малиновите храсти.

— Господарке — поклони се Мишовур.

Кралицата вдигна глава. Гералт падна на коляно.

— Вещерю — изрече сухо тя.

Както и преди, носеше изумруди, хармониращи със зелената рокля. И с цвета на очите й. Както и преди, имаше златна диадема на пепелявосивите си коси. Но ръцете й, които си спомняше като бели и тънки, вече не бяха толкова тънки. Кралицата беше напълняла.

— Приветствам те, Каланте от Цинтра.

— Приветствам те, Гералт от Ривия. Очаквах те. Мишовур, приятелю, ще съпроводиш ли девойките до замъка?

— Както заповядаш, кралице.

Останаха сами.

— Шест години — рече Каланте, без да се усмихва. — Ти си изумително точен, вещерю.

Той не отговори.

— Имаше минути, какви ги говоря, имаше години, когато се утешавах с надеждата, че ще забравиш. Че едно или друго ще ти попречи да дойдеш. Не, по принцип не съм ти пожелавала нещастия, но все пак бях длъжна да отчитам не съвсем безопасния характер на професията ти. Разправят, че смъртта върви подире ти, Гералт от Ривия, но ти никога не поглеждаш назад. А после… Когато Павета… Ти вече знаеш?

— Знам — наведе глава Гералт — и ти съчувствам от цялото си сърце…

— Не — прекъсна го тя. — Това беше отдавна. Както виждаш, вече не нося траур. Носих достатъчно дълго. Павета и Дани… Предопределени един за друг… До края. Е, как да не повярваш в силата на предопределението?

Замълчаха. Каланте разклати крака и отново разлюля пейката.

— И ето че след шестте уречени години вещерът се завръща — рече тя, а върху устните й заигра странна усмивка. — Завръща се и иска клетвата да бъде изпълнена. Как мислиш, Гералт, дали след сто години бардовете ще пеят песни за тази среща? Аз мисля, че ще пеят. Да, те умеят това. Мога да си представя. Чуй само. И казал злият вещер: „Изпълнявай клетвата, кралице, или ще се стовари върху теб проклятие“. Паднала кралицата на колене пред вещера, обляна в сълзи, и замолила: „Смили се! Детето ми не взимай! Едничко е останало!“

— Каланте…

— Не ме прекъсвай — сопна се тя. — Разказвам приказка, не виждаш ли? Слушай по-нататък. Злият бездушен вещер затропал с крака, размахал ръце и извикал: „Клетвопрестъпнице, пази се от възмездието на съдбата! Ако не спазиш клетвата, нещастие ще те застигне!“ И отвърнала кралицата: „Така да бъде, вещерю! Да бъде, както съдбата е решила. Виж, десетина деца играят навън. Ако познаеш предопределеното за теб, вземи го и със сърце разбито остави ме!“

Вещерът мълчеше.

— В приказката — усмивката на Каланте ставаше все по-неприятна, — кралицата, както си я представям, би позволила на вещера три опита. Но ние не сме в приказка, Гералт. Ние сме в реалността — ти, аз и нашият проблем. И нашето предопределение. Това не е приказка, а самият живот. Отвратителен, лош, тежък, непрощаващ грешките и обидите, незнаещ милост, разочароващ и нещастен, нещадящ никого — нито вещерите, нито кралиците. И затова, Гералт от Ривия, ще отгатваш само веднъж.

Вещерът продължаваше да мълчи.

— Само един-единствен път — повтори Каланте. — Но, както казах, това не е приказка, а животът, който ние самите сме длъжни да запълваме с моменти на щастие, защото, както знаеш, не можем да разчитаме на благосклонността на съдбата. Затова, какъвто и успех да имаш в отгатването, няма да си тръгнеш оттук с празни ръце. Ще вземеш едно дете. Това, което избереш. Детето, от което ще направиш вещер. Ако то, разбира се, издържи Изпитанието с тревите.

Гералт вдигна рязко глава. Кралицата се усмихна. Той познаваше тази усмивка — отвратителна, злобна, презрителна, но и напрегната.

— Учуден си — отбеляза тя. — Е, понаучих някои неща. Тъй като имаше шанс детето на Павета да стане вещер, положих тези усилия. Но моите източници, Гералт, мълчат относно това колко деца от всеки десет оцеляват при Изпитанието с тревите. Би ли могъл да задоволиш любопитството ми?

— Кралице — изкашля се Гералт, — вероятно си хвърлила доста труд в изучаване на проблема и трябва да знаеш, че кодексът и клетвата ми забраняват дори да изричам това название, да не говорим — да го обсъждам.

Каланте спря рязко люлката, опирайки крака в земята.

— Три, най-много четири от десет — каза тя и поклати глава, правейки се на замислена. — Жестока селекция, бих казала, много жестока, и то на всеки от етапите. Отначало — подборът, после — изпитанията. А след това — измененията. И колко юноши накрая получават медальони и сребърни мечове? Един от десет? Един от двайсет?

Вещерът мълчеше.

— Дълго мислих — продължи Каланте, вече без да се усмихва. — И стигнах до извода, че селекцията на децата на етап избор има нищожно значение. Каква разлика има, Гералт, кое точно дете ще умре или ще полудее, натъпкано с наркотици? Какво значение има чий мозък ще се разкъса от кошмарните видения, чии очи ще се пръснат и ще изтекат, вместо да се превърнат в котешки очи? Какво значение има дали умрялото дете ще бъде посоченото от предопределението, или ще е някое напълно случайно срещнато? Отговори.

Вещерът скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им.

— Защо? — попита той. — Очакваш ли отговор?

— Вярно, не очаквам. — Кралицата отново се усмихна. — Както винаги, си безпогрешен в изводите си. Кой знае, може би, въпреки че не очаквам отговор, бих се съгласила да обърна внимание на твоите доброволни и искрени думи? Думи, които може би ще пожелаеш да изречеш и по този начин да се освободиш от това, което те потиска? Хайде, да се заемаме за работа, нали трябва да дадем материал на бардовете. Да отидем да избереш дете.

— Каланте — каза той, като я гледаше право в очите. — Няма защо да се притесняваш за бардовете — ако не им достига материал, сами ще си измислят нещо. А ако разполагат с истински материал, ще го изкривят. Както ти правилно отбеляза, това не е приказка, а самият живот. Отвратителен и лош. Затова, по дяволите, нека да го изживеем по възможност добре и достойно. Да ограничим несправедливостите до възможния минимум. В приказката, естествено, кралицата може да се моли на вещера, а той да настоява на своето и да тропа с крак. В живота кралицата може просто да каже: „Не взимай детето, моля те“. А вещерът да отговори: „Щом ме молиш, няма да го взема“. И да си отиде подир залязващото слънце. Но за такъв завършек бардът няма да спечели от слушателя нито грош, най-много да получи ритник в задника. Защото ще стане скучна история.

Каланте престана да се усмихва. В очите й се мярна нещо познато.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Нека да не заобикаляме същността на въпроса, Каланте. Знаеш какво имам предвид. Както съм дошъл, така и ще си отида. Да избирам дете? А защо? Мислиш ли, че чак толкова ми трябва? Мислиш, че съм дошъл тук, в Цинтра, воден от копнежа да ти отнема внучето? Не, Каланте. Може би просто съм искал да видя това дете, да погледна предопределението в очите… Самият аз не знам. Но не се бой. Няма да ти го взема. Достатъчно е да ме помолиш…

Каланте скочи от пейката, а в очите й изригна зелен пламък.

— Да те моля? — изсъска яростно тя. — Теб? Да се боя от теб? Аз ли да се боя от теб, проклет магьоснико? Осмеляваш се да хвърлиш в лицето ми презряната си милост? Да ме обиждаш със съчувствието си? Да ме обвиняваш в страхливост, да се съмняваш в силата на волята ми? Ти си се самозабравил заради благосклонното ми отношение към теб! Внимавай!

Вещерът реши, че може би ще е по-безопасно, ако, вместо да свива рамене, падне на колене и сведе глава. И не сгреши.

— Е — изсъска Каланте, застанала пред него. Ръцете й бяха отпуснати, а отрупаните й с пръстени ръце — свити в юмруци. — Най-накрая. Това е подобаваща поза. Точно така се отговаря на кралица, която ти е задала въпрос. А ако не е въпрос, а заповед, главата се навежда още по-ниско, а после се изпълнява заповедта. Незабавно. Разбра ли?

— Да, кралице.

— Прекрасно. Стани.

Той се изправи. Тя го погледна и прехапа устни.

— Много ли те обиди избухването ми? Говоря за формата, не за съдържанието.

— Не много.

— Добре. Ще се постарая да не избухвам повече. И така, казах вече: там, в рова, играят десет деца. Ще избереш едно, което ти се стори най-подходящо, ще го вземеш, и, в името на боговете, ще направиш от него вещер, защото такова е предопределението му. А ако не предопределението, то моята воля е такава.

Той я погледна в очите и се поклони ниско.

— Кралице, преди шест години ти доказах, че има нещо по-могъщо от кралската воля. В името на боговете, ако такова нещо съществува, ще ти го докажа още веднъж. Няма да ме принудиш да правя избор, който не желая. Извинявай за формата, но не и за съдържанието.

— Под двореца ми има дълбоки тъмници. Предупреждавам те: още малко, една дума само, и ще завършиш живота си в тези тъмници.

— Нито едно момче от тези долу не става за вещер — рече бавно той. — И сред тях няма син на Павета.

Каланте присви очи. Той дори не трепна.

— Да вървим — каза тя накрая и се завъртя.

Той я последва между редиците цъфтящи храсти, между лехите и живите плетове. Кралицата влезе в ажурна беседка. Там, около маса от малахит, имаше четири големи плетени кресла, а на масата бяха оставени кана и две сребърни чаши.

— Седни и си налей.

Тя вдигна чашата си към него и отпи — рязко, солидно, по мъжки. Без да сяда, той отговори по същия начин.

— Седни — повтори тя. — Искам да поговорим.

— Слушам те.

— Откъде знаеш, че сред децата в рова няма син на Павета?

— Не знаех — реши да бъде откровен Гералт. — Стрелях напосоки.

— Аха. Можех да предположа. А това, че нито един от тях не става за вещер? Вярно ли е? И как го определи? С помощта на магия?

— Каланте — каза той тихо. — Нямаше нужда нито да определям, нито да проверявам. Това, което ти каза по-рано, си беше чистата истина. Всяко дете е подходящо. Цялата работа е в селекцията. По-късната селекция.

— О, богове на морето, както казва вечно отсъстващият ми мъж! — засмя се тя. — Тогава всичко това не е истина? Цялото това Право на Изненадата? Легендите за децата, които не са очаквани, и за това кого ще срещнеш първи при завръщането си? Така и предполагах! Всичко е игра! Игра със случая, игра със съдбата! Но това е дяволски опасна игра, Гералт!

— Знам.

— Игра с нечие нещастие. Кажи ми, защо трябва да се заставят родителите или опекуните да дават такива трудни и тежки клетви? Защо им взимат децата? Нали е пълно с ничии деца? По пътищата скитат бездомни сирачета. Във всяко село може да се купи дете, и то евтино, в гладни времена всеки селянин охотно би продал детето си — какво толкова, ще си направи друго. Така че за какво е всичко това? Защо ти застави мен, Дани и Павета да се закълнем? Защо дойде точно шест години след раждането на детето? И защо, по дяволите, не искаш да го вземеш, защо казваш, че не ти трябва?

Гералт мълчеше. Каланте поклати глава.

— Мълчиш — отбеляза тя и се облегна в креслото. — Да поразсъждаваме над причините за мълчанието ти. Логиката е майка на знанието. И какво ни подсказва тя? С какво разполагаме? Вещер, търсещ предопределението, скрито в странното и съмнително Право на изненадата. Вещерът намира това предопределение. И изведнъж се отказва от него. Твърди, че Детето на изненадата не му трябва. Лицето му е каменно, в гласа му се долавят лед и метал. Смята, че кралицата — която все пак е жена — ще се подлъже по демонстрираната от него мъжка твърдост. Не, Гералт, не си прави труда. Знам защо се отказваш да избереш дете. Защото не вярваш в предопределението. Защото не си сигурен. А когато не си сигурен… те хваща страх. Да, Гералт. Това, което те движи, е страхът. Ти се боиш. Кажи ми, че не съм права.

Той остави бавно чашата на масата. Бавно, за да не би звънът при допира на среброто и малахита да издаде треперенето на ръката му, което не можеше да овладее.

— Права ли съм?

— Да.

Тя се наведе бързо напред и стисна силно ръката му.

— Издигна ми се в очите — каза тя и се усмихна. Усмивката й беше хубава. Въпреки волята си, със сигурност въпреки волята си, той й се усмихна в отговор.

— Как се досети, Каланте?

— Не съм се досетила. — Тя не пусна ръката му. — Стрелях напосоки.

Засмяха се едновременно. После дълго седяха безмълвно сред зеленината, сред аромата на песекиня, сред топлината и бръмченето на пчелите.

— Гералт?

— Да, Каланте?

— Не вярваш ли в предопределението?

— Не знам дали изобщо вярвам в нещо. А що се отнася до предопределението… Страхувам се, че само то не е достатъчно. Нужно е нещо повече.

— Искам да те попитам нещо. Какво става с теб? Нали самият ти си бил Дете на изненадата? Мишовур твърди…

— Не, Каланте. Мишовур е имал предвид нещо съвсем различно. Мишовур… Той навярно знае. Но използва удобната легенда, когато му е изгодно… Не е вярно, че съм този, когото са заварили вкъщи, но не са очаквали. Не е вярно, че именно затова съм станал вещер. Аз съм най-обикновен сирак, Каланте. Нежелан, незаконороден син на жена, която не помня. Не знам коя е.

Кралицата го погледна проницателно, но вещерът не продължи.

— Нима всички разкази за Правото на изненадата са легенди?

— Всички. Случайността трудно може да се нарече предопределение.

— Но вие, вещерите, не преставате да търсите?

— Не преставаме. Но това няма смисъл. Нищо няма смисъл.

— Вярвате, че Детето на предопределението ще мине през Изпитанието без никакъв риск?

— Вярваме, че такова дете не се нуждае от никакво Изпитание.

— Един въпрос, Гералт. Доста личен. Може ли?

Той кимна.

— Както е известно, най-добрият начин да се предадат наследствените качества е естественият. Ти си преминал през Изпитанието и си оцелял. Ако толкова много ти трябва дете с особени качества и издръжливост… Защо не си намериш жена, която… Нетактична съм, нали? Но, изглежда, отгатнах?

— Както винаги — усмихна се тъжно Гералт, — правиш безпогрешни изводи, Каланте. Отгатна, естествено. Това, за което говориш, е недостижимо за мен.

— Извинявай — каза тя и усмивката изчезна от лицето й. — Е, това е човешко.

— Не е човешко.

— А! Значи нито един вещер…

— Нито един. Изпитанието с тревите е ужасно, Каланте. А това, което се случва с момчетата по време на Промяната, е още по-ужасно. И необратимо.

— Само не се разкисвай — промърмори тя. — Не ти отива. Не е важно какво са правили с теб. Виждам какъв е резултатът. Според мен е напълно задоволителен. Ако можех да съм сигурна, че детето на Павета някой ден ще стане като теб, не бих се поколебала дори за минута.

— Рискът е прекалено голям — рече той бързо. — Точно както предполагаш. Оцеляват най-много четири от десет.

— По дяволите, нима само Изпитанието с тревите е рисковано? Нима само бъдещите вещери рискуват? Животът е пълен с рискове, в живота също се осъществява селекция, Гералт. Най-често всичко се решава от случайността, болестите, войните. Да се съпротивляваш на съдбата, може би е не по-малко рисковано, отколкото да се оставиш в ръцете й. Гералт… Бих ти дала това дете… Но… Мен също ме е страх.

— Не бих го взел. Не мога да поема такава отговорност. Не бих се съгласил да обременя и теб така. Не бих искал детето някой ден да те запомни така… както аз…

— Мразиш ли тази жена, Гералт?

— Майка ми ли? Не, Каланте. Досещам се, че е била изправена пред избор… А може и да не е имала избор? Не, имала е, нали знаеш, че е достатъчно просто заклинание или еликсир… Избор. Избор, който трябва да се уважава, защото е свещено и неоспоримо право на всяка жена. Емоциите нямат нищо общо тук. Тя е имала неоспоримото право да решава и е решила. Но мисля, че срещата с нея, изражението на лицето ми… Това би ми доставило някакво извратено удоволствие, ако разбираш какво имам предвид…

— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — усмихна се тя. — Но имаш малко шансове да изпиташ такова удоволствие. Не мога да определя възрастта ти, вещерю, но предполагам, че си много по-стар, отколкото подсказва външността ти. Което означава, че тази жена…

— Тази жена — прекъсна я той — със сигурност сега изглежда много по-млада от мен.

— Магьосница?

— Да.

— Интересно. Мислех, че магьосниците не могат…

— Вероятно и тя е мислила така.

— Вероятно. Но ти си прав, няма да обсъждаме правото на жената да взима решения, това не подлежи на обсъждане. Да се върнем на нашия проблем. Значи се отказваш от детето? Доброволно?

— Доброволно.

— А ако… Ако предопределението не е само мит? Ако съществува, няма ли то да си отмъсти?

— Ако отмъщава, ще отмъсти на мен — отговори спокойно той. — Нали аз се изправям срещу него. Ти си изпълнила своята част от уговорката. Нали ако предопределението не е легенда, би трябвало да избера точното дете от тези, които ми посочваш. Но нали детето на Павета не е сред тях?

— Сред тях е. — Каланте бавно вдигна глава. — Искаш ли да го видиш? Искаш ли да погледнеш в очите предопределението?

— Не. Не искам. Отказвам се. Отричам се от това момче. Не искам да поглеждам в очите предопределението, защото не вярвам в него. Защото знам: за да се свържат двама души, не е достатъчно само предопределението. Трябва да има нещо повече от него. Надсмивам се над такова предопределение, няма да го последвам като слепец, когото водят за ръката, неразбиращ и наивен. Това е непреклонното ми решение, Каланте от Цинтра.

Кралицата се изправи. Усмихна се. Той не можеше да отгатне какво се крие зад усмивката й.

— Така да бъде, Гералт от Ривия. Може пък да ти е предопределено именно да се откажеш. Мисля, че е точно така. Защото знай, че ако беше избирал дете и беше направил правилния избор, щеше да видиш как предопределението, над което се насмиваш, ще се надсмее над теб.

Той погледна в отровнозелените й очи. Тя се усмихваше. Той не умееше да разгадава усмивки.

До беседката растяха рози. Цял храст. Гералт наведе храста, откъсна едно цвете, падна на коляно и й подаде розата с двете си ръце, като наведе глава.

— Колко жалко, че не те опознах по-рано, белокоси — каза тя и пое розата от ръцете му. — Стани.

Той се изправи.

— Ако промениш решението си… — Тя поднесе розата към лицето си. — Ако решиш… Върни се в Цинтра. Ще те чакам. Твоето предопределение също ще те чака. Може би не завинаги, но още известно време със сигурност.

— Сбогом, Каланте.

— Сбогом, вещерю. Пази се. Имах… Преди минута имах предчувствие… Странно предчувствие… Че те виждам за последен път.

— Сбогом, кралице.