Анджей Сапковски
Нещо повече (5)

V

Той се събуди и с учудване забеляза, че мъчителната болка е изчезнала, като че беше престанал да пулсира и изопналият кожата оток. Искаше да измъкне ръката си, да се почеше, но не можеше да се помръдне. Докато осъзнае, че му пречи само тежестта на натрупаните върху него кожи, студен, отвратителен ужас се спусна върху корема му и се впи във вътрешностите му като с ястребови нокти. Той свиваше и изпъваше пръсти и си повтаряше: не, не съм…

Парализиран.

— Събудил си се.

Не въпрос, а твърдение. Тих, но изразителен мек глас. Жена. Вероятно млада. Той обърна глава и изстена, опитвайки се да се изправи.

— Не мърдай. Или поне не толкова рязко.

— Нннн… — Слепените му устни най-сетне се разделиха. — Нне. Не раната… Гърбът ми…

— Схванал се е от дългото лежане. — Спокойна, студена констатация, несъответстваща на мекия алт. — Ще ти помогна. Ето, пийни. Бавно, на малки глътки.

Течността имаше миризма и вкус предимно на хвойна. „Стар способ — помисли си той. — Хвойната или джоджена са само добавки, нямат никакво значение, слагат се само за да замаскират истинския състав“. Въпреки това той разпозна шитначец, а може би и шенжигрон. Да, със сигурност шенжигрон — шенжигронът неутрализира токсините и пречиства кръвта, както при заразяване, така и при гангрена.

— Пий. До дъно. По-бавно, че ще се задавиш.

Медальонът на шията му започна леко да вибрира. Значи в напитката имаше и магия. Той с усилие разшири зениците си. Сега, когато тя беше вдигнала главата му, можеше да я разгледа по-добре. Дребна. С мъжки дрехи. Малко лице, бледнеещо в тъмнината.

— Къде сме?

— На поляна на катранджии.

Наистина, във въздуха се носеше миризма на смола. Той чуваше гласове, долитащи откъм огъня. В този момент някой подхвърли съчки и пламъкът лумна с пукот. Той отново погледна към нея, възползвайки се от светлината. Косите й бяха обхванати с лента от змийска кожа. Косите…

Косите бяха червени, яркочервени, и ефектът се засилваше от светлината на огъня.

— Боли ли? — опита се тя да отгатне усещанията му, но не улучи. — Сега… Минутка само…

Той почувства как от ръцете й заструи топлина, която се разля по гърба му и надолу към краката.

— Сега ще те обърнем — каза жената. — Не се опитвай сам, много си слаб. Хей, някой ще ми помогне ли?

Стъпки откъм огъня, сенки, силуети. Някой се наведе над него. Юрга.

— Как се чувствате, господине? По-добре ли сте?

— Помогнете ми да го обърна по корем — каза жената. — Внимателно, по-бавно. Ето така… Добре. Благодаря.

Вече не беше необходимо да я гледа в очите. Сега, когато лежеше по корем, вече не се налагаше да рискува да я поглежда в очите. Успокои се, овладя треперенето на ръцете си. Тя можеше да усети. Чуваше как скърцат закопчалките на чантата, как тя търси шишенцата и порцелановите бурканчета. Чуваше дишането й, усещаше топлината на бедрото й. Тя седеше до него, на колене.

— Раната ми затрудни ли те? — попита той, неспособен повече да издържа тишината.

— Да, малко. — Гласът й беше студен. — Както обикновено при разкъсни рани. Най-неприятният вид рани. Но за теб, вещерю, това май не е нещо ново?

„Знае. Рови се в мислите ми. Дали ги чете? Едва ли. И знам защо. Страхува се.“

— Да, май не е ново — повтори тя. Една от стъклениците иззвънтя. — Преброих по тялото ти няколко белега… Разбираш ли, аз съм магьосница. И същевременно лечителка. Специализация.

„Съвпада“ — помисли си той, но не изрече нито дума.

— А що се отнася до раните — продължи спокойно тя, — трябва да знаеш, че те е спасил ритъмът на сърцебиенето, четирикратно по-бавен в сравнение с този при обикновените хора. Иначе нямаше да се измъкнеш, мога да ти го кажа съвсем отговорно. Видях с какво ти бяха омотали крака. Не беше никаква превръзка.

Той мълчеше.

— По-късно — продължи тя, като вдигна ризата му до самата шия, — се е прибавила и заразата, обичайна при ухапвания. Ти си я спрял. Разбира се, вещерски еликсир. Добра работа е свършил. Само не разбрах защо е трябвало да взимаш и халюциноген. Наслушах се на бълнуванията ти, Гералт от Ривия.

„Чете — помисли си той. — Все пак чете. А може би Юрга й е казал как се казвам? Или самият аз съм се разприказвал насън под влиянието на «черната чайка»? Дявол знае… Само че това как се казвам не й дава нищо. Нищичко. Тя не знае кой съм аз. Няма си никаква представа кой съм.“

Той усети как втрива в гърба му студен успокояващ мехлем с острата миризма на камфор. Ръцете й бяха малки и много меки.

— Извинявай, че правя това по класическия начин — каза тя. — Бих могла да премахна последствията от обездвижването с магия, но малко се поуморих, докато се занимавах с раната на крака ти, и не се чувствам в най-добрата си форма. Направих всичко възможно за крака ти и вече няма опасност. Но през следващите два дни не ставай. Магически зарасналите съдове често се пръсват, ще имаш неприятни кръвоизливи. Естествено, ще ти остане белег. Още един за колекцията.

— Благодаря. — Той притисна буза към кожите, за да промени гласа си, да замаскира неестественото му звучене. — Може ли да узная… на кого благодаря?

„Няма да каже — помисли си той. — Или ще излъже.“

— Казвам се Висена.

„Знам“ — помисли си вещерът.

— Радвам се — каза той бавно, без да откъсва буза от кожите. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха, Висена.

— Случайност, нищо повече — каза тя студено, докато смъкваше ризата на гърба му и го завиваше с кожите. — Митничарите от границата ми съобщиха, че има нужда от мен. Чуй, ще оставя мехлема на търговеца, помоли го да те маже сутрин и вечер. Твърди, че си му спасил живота, така че нека ти се отблагодари.

— А аз? Мога ли да се отблагодаря на теб, Висена?

— Да не говорим за това. Не приемам заплащане от вещери. Наречи го солидарност, ако щеш. Професионална солидарност. И симпатия. И заради тази симпатия — един приятелски съвет, или, ако предпочиташ, лекарско предписание. Престани да вземаш халюциногени, Гералт. Халюциногените не лекуват.

— Благодаря ти, Висена. За помощта и съвета. Благодаря ти… за всичко.

Той измъкна ръка изпод кожите и докосна коляното й. Тя потрепна, после сложи ръката си върху неговата и леко я стисна. Той внимателно освободи пръстите си и ги прекара по дланта й и по китката.

Разбира се. Гладка девическа кожа. Тя потрепери още по-силно, но той не дръпна ръката си. Върна пръстите си към дланта й и я стисна.

Медальонът на шията му завибрира и потрепери.

— Благодаря ти, Висена — повтори той, овладявайки треперенето на гласа си. — Радвам се, че пътищата ни се пресякоха.

— Случайност — повтори тя, но този път студенината в гласа й я нямаше.

— А може би предопределение? — попита той и се смая, че възбудата и нервността му са изчезнали без следа. — Вярваш ли в предопределението, Висена?

— Да — отговори тя след кратко мълчание. — Вярвам.

— В това — продължи той, — че хората, свързани чрез предопределението, винаги се срещат?

— И в това също… Какво правиш? Не се върти…

— Искам да видя лицето ти… Висена. Искам да погледна в очите ти. А ти… Ти трябва да погледнеш в моите.

Тя направи движение, сякаш искаше да се изправи. Но остана на колене. Той бавно се обърна и изкриви устни от болка. Стана по-светло — някой отново беше хвърлил съчки в огъня.

Тя не помръдна. Само извърна глава и той ясно видя, че устните й треперят. Тя стисна пръстите на ръката му, силно.

Той гледаше.

Между тях нямаше нищо общо. Съвсем друг профил. Малък нос. Тясна брадичка.

Тя мълчеше. После изведнъж се наведе и го погледна право в очите. Отблизо. Безмълвно.

— Как ти се струват променените ми очи? — попита той спокойно. — Какви… необичайни? А знаеш ли, Висена, какво правят с очите на вещерите, за да ги променят? Знаеш ли, че това не винаги се удава?

— Престани — каза тя меко. — Престани, Гералт.

— Гералт… — Той изведнъж почувства как нещо вътре в него се къса. — Това име ми го даде Весемир. Гералт от Ривия! Дори се научих да подражавам на ривийския акцент. Вероятно заради вътрешната ми потребност да имам родна страна. Пък макар и измислена. Весемир… ми даде име. Весемир ми даде и твоето име. Доста неохотно.

— Тихо, Гералт, тихо.

— Сега казваш, че вярваш в предопределението. А тогава… тогава вярваше ли? Разбира се, трябва да си вярвала. Трябва да си вярвала, че предопределението непременно ще ни срещне. Сигурно само на това се дължи фактът, че ти самата изобщо не си се стремяла към тази среща.

Тя мълчеше.

— Винаги съм искал… Размишлявал съм над това какво ще ти кажа, когато най-накрая се срещнем. Мислил съм за въпросите, които ще ти задам. Смятах, че това ще ми достави извратено удоволствие…

Това, което проблесна на бузата й, беше сълза. Несъмнено. Той почувства как гърлото му се свива до болка. Почувства умора. Сънливост. Слабост.

— На дневна светлина… — Той изстена. — Утре на дневна светлина ще погледна в очите ти, Висена… И ще ти задам своя въпрос. А може и да не ти го задам, прекалено късно е вече. Предопределението? О, да, Йен беше права. Не е достатъчно двама души да са предопределени един за друг. Необходимо е нещо повече… Но аз ще погледна утре в очите ти… На дневна светлина…

— Не — изрече тя меко и тихо, с кадифен, треперещ, разместващ пластовете на спомените глас — спомените, които вече ги нямаше. Които никога не ги е имало. Но нали все пак нея я е имало?

— Да! — възрази той. — Искам да го направя…

— Не. А сега ще заспиш. И когато се събудиш, вече няма да искаш. Защо ни е да се гледаме в очите на слънчева светлина? Какво ще промени това? Та нали нищо не може да се върне, да се промени? Какъв смисъл има да ми задаваш въпросите си, Гералт? Нима това, че наистина няма да успея да отговоря на тях, ще ти достави, както се изрази ти, извратено удоволствие? Какво ще ни даде взаимната обида? Не, няма да се гледаме в очите на дневна светлина. Заспи, Гералт. И, между нас казано, не е Весемир този, който ти е дал името. Макар че това също няма да промени нищо и нищо няма да върне. Исках да го знаеш. Оздравявай и се пази. И не се опитвай да ме намериш…

— Висена…

— Не, Гералт. А сега ще заспиш… А аз… бях твой сън. Оздравявай.

— Не! Висена!

— Заспи! — В кадифения глас имаше тиха заповед, пречупваща волята, разкъсваща я като плат. Топлина, неочаквано изтичаща от ръцете й… — Заспи.

И той заспа.