Индийски приказки (8) (Подбрани случки из старинния индийски епос Махабхарата)

В гората

Здрави и читави след тия толкова силни вълнения, Юдищира и Арджуна продължаваха пътя си; Бхимасена вървеше най-напред, носейки майка си на ръце.

Изгледът се изменяше: гората беше не толкова гъста, поляните бяха по-начесто и по-широки. Из тревата и по клоните се мяркаха пауни, яребици и кукувици. В по-откритите места се забелязваха стада слонове, предвождани от силни мъжкари.

Бегълците напредваха вече по-леко; от време на време откъсваха по някой плод, за да залъжат глада си. Свечери се. Принцовете и царицата се подслониха криво-ляво под една ниагрода, за да прекарат нощта.

Събудиха се в ранни зори и се събраха да се посъветват.

Тъй като явно се приближаваха до населено място и не ги застрашаваше ненадейна опасност, необходимо беше да не ги разпознаят и да не събудят подозрение. Дрехите им бяха изпокъсани, но парцалите издаваха качеството на скъпите тъкани и богатството на украшенията. Тези странни скитници щяха да бъдат забелязани и ако Дурьодан случайно бе узнал за бягството им, сигурно щеше да ги преследва.

И така те решиха да свалят своите дрехи и скъпоценни украшения и да се облекат в тъкани от лико подобно на аскетите, които се усамотяваха в гората. Щяха да живеят от милостиня като скромни брамини. Никой не ще познае в тези злощастници знатните синове на Панду.

Един ден, след като бяха прегазили една река по брода й, срещнаха отшелник, който живееше в малка колиба. Старецът ги поздрави дружелюбно, даде им да хапнат и да утолят жаждата си. Царицата и синовете й приеха с радост. Какво спокойствие цареше в това място! И каква благост имаше в лицето на стария човек с бяла брада и снежни коси!

Докато ядяха ориз, Юдищира, който таеше в сърцето си горчивината от тъжните събития, подхвана със загадки разговор за нещастията в живота, за безразличието на небето, което невинаги възнаграждава добродетелта.

В тази мирна среда той не можа да устои на желанието си да разкрие малко своята душа пред този кротък старец, който го слушаше доброжелателно. Но отшелникът беше изненадан от разочарованието на Юдищира и му каза с тъжен, но твърд глас:

— Млади приятелю знаеш ли коя е най-висшата човешка добродетел? Да знаеш да запазваш спокойствие сред радостта и мъките, победите и пораженията. Изслушай ме!

* * *

Живял някога един цар на име Ашвапати. Той бил богат, могъщ, благороден и справедлив към поданиците си, които много го обичали. Но една горчивина се била вселила в сърцето му: неговата вярна съпруга не го ощастливила със син. Напразно царят умолявал Савитри, богинята на живота, с молитви и пост да го дари с усмивката на едно дете.

Надеждата вече гаснела в неговото сърце, когато една сутрин, както правел жертвоприношението си, му се явила хубавата Савитри.

— Верни Ашвапати — му казала тя, — аз чух молбите ти. Наскоро ще имаш дъщеря. Тя ще бъде хубава и мила.

Богинята изчезнала, оставяйки царя радостен и развълнуван. След кратко време наистина се появило на бял свят едно хубаво момиченце. Нарекли го Савитри.

Савитри расла, тя станала очарователна и мила девойка. Рано сутрин правела жертвоприношенията си на боговете, после усмихната отивала при баща си и му поднасяла венец от цветя, изплетен от нейните ръце.

Сърцето на Ашвапати преливало от радост. Един ден той повикал дъщеря си и й казал:

— Савитри, дете мое, аз съм стар и живота скоро ще ме напусне. Желая да си избереш достоен за тебе съпруг. Още днес ще тръгнеш с моите министри, ще обходиш градовете и селата, планините и равнините, уединените места и бреговете на свещените реки. Като се върнеш, ще ми съобщиш за избора си.

Савитри се поклонила дълбоко в знак на послушание и тръгнала.

Много луни изминали. Савитри вече се връщала. В това време духът Народа, пратеник на боговете, бил поканен от цар Ашвапати. Когато Савитри се върнала, баща й я запитал дали си е намерила съпруг.

Девойката отвърнала с нежност:

— Татко, на един самотен хълм, до едно голямо дърво, живее Думасена, онзи, който е бил велик цар на Салви и който днес е беден и сляп. Изгонен от царството си, той прекарва дните в молитви заедно с вярната си съпруга. Той има син на име Сациавати. Душата му е благородна, умът му превъзходен, него съм избрала за съпруг.

— Направила си превъзходен избор — казал веднага Народа, който присъствал на разговора. — Сациавати е хубав, мъдър, силен и търпелив. Знай само, че той ще умре след една година.

Царят изненадан и поразен от думите на духа, посъветвал дъщеря си да избере друг за съпруг, но Савитри, непоколебима, му отвърнала:

— Татко, три неща в света могат да се правят само по веднъж: да посочиш наследникът си, да дадеш думата си и, за една девойка, да избере своя съпруг. Аз избрах. Нека животът бъде кратък или дълъг, аз ще го споделя с него.

— Думите ти са мъдри, Савитри — й казал духът и изчезнал в небето.

Щом като царските дарове били готови, царят свикал брамините си и тръгнали със Савитри на път.

Когато шествието стигнало до колибата на Думасена, старият отшелник седял на килим от листа под хилядолетно дърво. Неговата вярна съпруга и младият Сациавати го обграждали със своята любов. След като изразил почитта към каещите се от кастата на воините, бащата на Савитри седнал редом с царя отшелник. Разговорът им бил кратък.

Сациавати съзерцавал хубавата Савитри, Савитри се усмихвала нежно на благородния Сациавати. Когато двамата бащи свършили разговора си, всички брамини, които обитавали гората, били свикани, за да отпразнуват сватбата според свещения обред.

Цар Ашвапати си тръгнал. Савитри снела скъпите одежди и ходела само в грубо платно. Тя вече принадлежала към новото семейство, където живеела в смирение и скромност. Нейната грация била радост и утеха за съпруга й и старите родители. Савитри вземала участие в обредите, извършвани от царя отшелник с молитви и бдения. Времето минавало спокойно в старата обител край голямата гора. Но младата съпруга не забравяла предсказанието на Народа.

Оставали само четири дни до ужасния срок. Трите последни дни и трите последни нощи били изпълнени за Савитри с мъки! Тя ги прекарала в пости и молитви. Когато зората на злощастния ден обагрила небето, тя предложила една последна жертва на боговете върху свещения пламък, после застанала пред свекъра си с ръце, събрани пред челото, и му казала:

— Татко, аз живея в този дом вече цяла година и никога не съм се отдалечавала от него. Позволи ми, моля ти се, да придружа днес съпруга си в гората и да му помогна при брането на плодове и събирането на дърва.

— Дъще — отвърнал старият цар, — от три дни нищо не си яла. Страхувам се дали ще понесеш умората. Горската пътека е дълга и трънлива.

— О, не! — провикнала се младата жена. — Уверявам те, татко мой, че се чувствам силна въпреки постенето.

Свекърът й дал съгласието си да тръгне и тя поела със своя съпруг; изглеждала весела, но сърцето й се разкъсвало.

Цялата сутрин те брали плодове заедно и трупали дърва. Преваляло вече пладне, когато Сациавати се почувствал неразположен: огън пламнал във вените му, не можел да диша, главата му клюмнала сякаш от непобедим сън. Савитри дотичала и го подхванала, сигурна, че ужасното предсказание щяло да се изпълни.

Появил се един човек, целият в червено. Той бил едър и силен, със застрашителни кървясали очи. В ръцете си държал връв и гледал проснатия млад мъж. Савитри се изправила: тя била бледа като мъртвец и цялата треперела.

— Кажи ми, кажи ми кой си ти? — промълвила тя.

— Аз съм Яма, богът на смъртта. Дойдох да отведа съпруга ти в моето царство.

Това рекъл Яма.

Той вързал Сациавати с връвта и понесъл духа му. Тялото останало изпънато и студено като мраморна статуя.

Жестоката жертва била изпълнена, богът с огнените очи потънал в гората с духа на Сациавати. Стъпка по стъпка Савитри го следвала, съсипана от умора и тъга. Нещастницата била решила да придружи своя мъж чак до царството на мъртвите. Когато стигнали в най-големия гъсталак, Яма се обърнал и казал на Савитри:

— Върни се. На живите не е позволено да отиват по-далеч. Помисли по-добре как да направиш достойно за съпруга си погребение.

— Всемогъщи Яма — отвърнала скромно Савитри, — писано е, че съпругата винаги трябва да придружава своя мъж. Мъдреците ме научиха на това. Аз почитам законите и няма да напусна съпруга си.

Тогава Яма казал:

— Твоите справедливи думи и чистият ти глас трогнаха сърцето ми. Поискай нещо и аз ще го изпълня, освен ако се отнася до живота на този човек.

— Направи очите на моя свекър отново да заблестят като слънцето. Но, господарю на героите, чуй ме! Аз не мога да напусна съпруга си, защото най-голямото благо се крие в дружбата с добрите. А моят Сациавати е добър.

Яма се спрял объркан и казал:

— Поискай ми още нещо, само не и душата на този човек.

— Направи моят свекър да си възвърне царството. Могъществото ти е голямо, Яма. Ти изискваш от хората да живеят в мир. Моят Сациавати живееше в мир с всички.

И тя тичала задъхана след бога, който крачел бързо.

Яма й казал със смекчен глас:

— Савитри, твоите думи са ми приятни като извора за зажаднелите устни. Освен живота на твоя съпруг поискай ми още нещо: аз ще ти го изпълня.

И Савитри отвърнала:

— Направи да имам много деца от моя брак.

— Ти ще имаш много деца — обещал богът, — но сега се върни вкъщи, Савитри. Ти си преуморена, ще паднеш сред пътя.

Но тя не се спирала, тя молела още:

— Слушай, Яма! Твоите добрини могат да трогнат слънцето чрез силата на истината, те крепят земята. А моят Сациавати е добър.

— Вярна и предана съпруго, аз те почитам — прекъснал я Яма. — Поискай ми още едно последно нещо и аз ще го изпълня.

— Ах — провикнала се Сациавати, — този път ти не постави условие! Върни ми съпруга!

— Твоята любов спечели — й казал Яма. — Ето този, за когото молиш. Ще живееш с него безброй години, ще имаш много деца, които ще станат смели воини. Твоят свекър вече прогледна. След кратко време ще си възвърне и царството. Баща ти и майка ти ще живеят още дълги години в радост, заобиколени от внуците си.

Така казал Яма, преди да изчезне.

Животът се връщал бавно в безкръвните нозе и ръце на Сациавати. Всичките обещания на бога на мъртвите се изпълнили.

Така небето възнаградило постоянството, верността и молбите на доверчивата Савитри.

Тримата младежи и царицата, които изслушаха с почтително внимание разказа на стария отшелник, бяха ободрени от тези мирни думи.