Оригинално заглавие
Contes indiens, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Изкачването на Арджуна и новото юначество на Бхимасена

Юдищира не забрави предсказанието на брамина — змия и помоли Арджуна да предприеме трудното изкачване на планината на Индра, за да се сдобие с вълшебните оръжия на бога на бурята.

Никой досега не беше успял да се изкачи до върха на планината. Арджуна го знаеше, но не падна духом.

Сам и без оръжие, младежът се катери цели три дни по склона на планината, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен. На края на третия ден срещна един свят човек, много слаб, с кафява кожа. Той беше седнал под едно дърво, което се изправяше самотно между скалите и трънака. Арджуна се поклони почтително пред него и аскетът му заговори с тези думи:

— Ако искаш да достигнеш върха, не се докосвай повече до никаква храна и не пий дори глътка вода.

Младежът, макар и изтощен, го послуша.

Измъчван от жажда и глад, той вървя още три дни. Нямаше вече и следа от растителност. В тишината се чуваше само гласът на вятъра.

Най-сетне и вятърът замлъкна. Арджуна беше достигнал върха.

Индра се появи сред ослепителна светлина.

— Какво дириш в моите селения? — запита той младия човек.

— Всемогъщи Индра, аз се изкачих на твоята планина, за да те помоля да ми дадеш вълшебните си оръжия, които пазиш ревниво.

Индра се усмихна.

— Храбри Арджуна, ти търсиш оръжията, а вече ги имаш! Това са твоят кураж, твоето постоянство, силата на духа ти. Ти ги придоби, като прояви голямото си юначество. Сега върби. Не е далеч денят, в който ще трябва да преодолееш едно още по-трудно изпитание. Обещавам ти моята помощ и подкрепа.

Арджуна се върна в Екачара и започна да проси в смирение, очаквайки да се изпълни обещанието на Индра.

Един ден Арджуна и Юдищира излязоха да просят, както обикновено. Кунти и Бхимасена останаха в къщи.

Внезапно от съседната стая, в която живееха браминът с жена си и двете им деца, се зачу плач и ридания, които ставаха все по-сърцераздирателни.

Кунти и синът и, страхувайки се да не би някакво нещастие да е сполетяло техните хазаи, наостриха уши.

Браминът казваше на своята жена следното:

— Колко пъти ти предлагах да напуснем този град? Но ти, каквато си твърдоглава, не пожела. И ето какво ни сполетя: трябва да присъствуваме безпомощни на разрухата на нашето семейство. Какво нещастие! Какво нещастие, какво ужасно нещастие! Аз не се страхувам от смъртта, но мисълта, че ще те оставя сама с децата, ме изпълва с тъга. Как една бедна самотна вдовица ще може да ги изхранва и насочва в правия път?

Гласът на брамина пресекваше от хлипане.

Жена му отвърна смирено и сърдечно:

— Не се измъчвай, не се отчайвай. За всичко има лек. Виждаш ли, всеки от нас има своя дял щастие на тази земя. Аз, като жена и майка, го имах. Сега мога да умра. Моите деца нямат повече нужда от мене. Ти, напротив, ти трябва да живееш. Ако ти умреш, това ще бъде и нашата гибел… Какво може да стори една бедна вдовица обременена с деца, как ще ги води в правия път? Моля те, остави ме да умра, за да живееш ти. Нашите деца, твоите деца имат нужда от тебе…

Гласовете замлъкнаха; чуваха се само сподавени ридания.

Царицата, загрижена и развълнувана, почука свенливо на тяхната врата. Поканиха я да влезе със сина си. Тогава тя попита брамина каква е причината за тяхната мъка. Браминът им обясни, че от години живее в гората близо до града един раксазо, с други думи, едно чудовище. Този раксазо се беше задължил да брани града от неприятели, но в замяна жителите трябваше да му доставят всеки ден по една крина ориз и два вола. Нещастникът, на когото се паднеше опасната чест да занесе храната в бърлогата му, биваше загубен! Царят на Екачара, добре защитен в своя замък, не си правеше труда да прогони ненаситното чудовище и му беше предоставил поданиците си. И така от години една жертва беше обричана всеки ден и всеки ден из една от къщите на града се разнасяха отчаяни викове.

— И сега — завърши браминът съвсем обезкуражен — Жребият падна върху мен.

Царица Кунти погледна своя син и в нейните очи Бхимасена прочете молба. Той я разбра веднага и се провикна храбро.

— Аз се заемам с това! Аз ще занеса утре закуската на раксазо. — После се обърна към хазаина си и му каза: — О, мъдрецо, ти беше добър с нас, ти ни приюти. Наш ред е сега да засвидетелствуваме признателността си. Тази вечер върви да набавиш товара с ориз, за да го откараш уж ти в гората. Утре сутринта аз ще застана срещу чудовището. Остави това на мене…

Смайване, недоверчивост, радост се сменяха по лицата на двамата нещастници. Те изричаха благодарности и не знаеха как да изразят своята признателност. Но царицата им рече:

— Не казвайте на никого за тази замяна. Моите деца може да имат неприятности от това.

Нощта измина. Бхимасена стана, щом небето почна да просветлява, пое каруцата и тръгна срещу чудовището.

Като стигна сред гората, той спря и се ослуша; не прошумоляваше-нито лист.

— Къде ли се е скрило това отвратително същество? — се питаше той и се взираше в листака наоколо.

Никой!

Бхимасена почака още малко, после сложи ръце на фуния пред устата си и извика:

— Ехей! Къде си? Пълно мълчание. Гигантът повдигна рамене:

„Толкова по-зле. Изглежда, че не е гладно!“ И той седна край каруцата.

Дойде му охота за ядене. Сутринта нищо не беше хапвал, а и разходката на свеж въздух беше спомогнала да огладнее… Той протегна ръка и започна да хрупа ориз.

Раксадо, огромен и ужасен, много добре виждаше гиганта, но изплашен от необикновения му ръст, беше предпочел да се скрие в гората и да изчака събитията. За да избегне всякаква неприятност, беше решил този ден да се задоволи с лека закуска от ориз и говеждо месо, останали му от предния ден. Но като видя Бхимасена да протяга ръка към храната му и да гребе безцеремонно от неговия ориз, изскочи от прикритието си и страшно изръмжа.

Бхимасена се обърна да го види, после невъзмутимо продължи да похапва ориз. Раксадо прехапа устни и се престори, че напада гиганта, той се надяваше да го изплаши, показвайки ноктите си и надавайки страшен вой. Напразно! Невъзмутим, вълчия търбух се тъпчеше. Като преглътна и последната хапка, той извади една кратуна, пи на големи глътки вода и си изплакна шумно устата. Това беше прекалено! С див рев чудовището се спусна, решено да го накара скъпо да плати откраднатия обяд.

Но не можа дори да го докосне, защото Бхимасена му нанесе такъв силен удар с юмрук по главата, че то падна сразено. Тогава Бхимасена хвана раксадо за краката и го хвърли върху камъните. Това довърши чудовището. Бхимасена натовари трупа на каруцата и се бърна обратно. Когато стигна пред портите на града, Екачара едва се пробуждаше. Бхимасена взе трупа и го сложи-седнал пред едното крило на портата. Забелязвайки едно старо ведро върху купа смет, взе го и му го нахлупи на главата като шапка. Горд от делото си, той потъна бързо в още пустите улички.

Малко по-късно мина един дървар на път за гората; той видя чудовището и бързо се върна в града, премрял от страх, за да вдигне тревога. Тълпа любопитни се стекоха от всички страни, но хората гледаха от разстояние, защото мъртвото чудовище все още вдъхваше ужас.

Но браминът, помнейки обещанието, което беше дал на майката, заяви пред надошлите просто:

— Един аскет минаваше през гората и ми се притече на помощ. Той довърши чудовището с някаква магия.

После заключи вратата и се прибра у дома си.