Хорхе Букай
Градът на кладенците

Тази история представлява за мен символът на веригата, свързваща хората чрез мъдростта на приказките. Разказа ми я пациент, който, от своя страна, я бил чул от един прекрасен човек — креолския свещеник Мамерто Менапасе. Така, както я възпроизвеждам тук, я подарих една нощ на Марси и Паула.

Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света. Градът бил населен с кладенци. Живи… но все пак кладенци. Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят). Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.

Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.

Един ден в града се появила „мода“, която сигурно била родена в някое градче на човеци. Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а съдържанието.

И така кладенците започнали да се пълнят с предмети. Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.

Минало време.

Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.

Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си… На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.

Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си…

Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание…

В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил. Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил…

Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си… намерил вода!

Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.

Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното — мокрел стените си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.

Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета… Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса. Всички го питали как е успял да постигне това чудо.

— Не е никакво чудо — отвръщал Оазиса. — Трябва да се търси вътре, в дълбочина.

Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща…

В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни… И също започнал да става по-дълбок… И също стигнал до вода… И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града…

— Какво ще правиш, като свърши водата? — питали го.

— Не знам какво ще правя — отговарял. — Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече из вира.

Минали няколко месеца преди голямото откритие.

Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща…

Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.

Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот.

Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат…