Хорхе Букай
Страшният неприятел

Идеята за тази приказка ме споходи, докато слушах разказ на Енрике Марискал. Позволих си да го използвам като основа и да го продължа, преобразявайки го в друга история с друго послание и друго значение. В този му вид го подарих един следобед на приятеля ми Норби.

Имало едно време в едно много далечно и затънтено кралство един крал, който много обичал да се чувства могъщ. Желанието му за власт не се задоволявало единствено с притежаването й. Освен това имал нужда всички да му се възхищават за огромната сила. Както за мащехата на Снежанка не било достатъчно сама да вижда колко е красива, така и той имал нужда да се гледа в огледало, което да му казва колко е могъщ. Кралят нямал вълшебни огледала, но пък разполагал около себе си с множество придворни и слуги, които да пита дали той е най-могъщият човек в кралството.

Неизменно всички му отвръщали едно и също:

— Кралю, ти си много могъщ, но знаеш, че магьосникът има сила, която никой друг не притежава. Той познава бъдещето.

По онова време алхимици, философи, мислители, духовници и мистици били наричани най-общо „магьосници“.

Кралят много ревнувал от магьосника на кралството, който не само че имал слава на добър и щедър човек, но и народът го обичал, хората му се възхищавали и се радвали, че го има и че живее сред тях.

За краля не казвали същото.

Може би защото имал нужда да показва, че властта му принадлежи, той не бил нито справедлив, нито безпристрастен, а още по-малко добър.

Един ден кралят, уморен от разказите на хората за това колко могъщ и обичан бил магьосникът, а може би подтикван от тази смесица от ревност и страх, която поражда завистта, скроил план: щял да организира голямо тържество, на което да покани и магьосника. След вечерята, след като помоли за вниманието на всички, планирал да повика магьосника в средата на залата и да го попита пред придворните дали е вярно, че умее да чете бъдещето. Гостът имал две възможности: да отрече, с което да изгуби възхищението на околните, или да потвърди, с което да подкрепи причините за славата си. Тогава кралят възнамерявал да го попита на коя дата ще умре магьосникът на кралството. В отговор магът щял да назове някаква дата, без значение коя. Кралят замислил да извади меча си и да го убие на място. Така с един удар можел да постигне две неща: първо, да се отърве завинаги от врага си, и второ, да покаже, че магьосникът не е успял да погледне в бъдещето и е сгрешил в предсказанието си. В една и съща нощ щели да умрат магьосникът и митът за неговата сила…

Приготовленията започнали веднага и много скоро настъпил денят на тържеството.

След обилната вечеря кралят поканил магьосника да пристъпи в средата на залата и се обърнал към него:

— Вярно ли е, че можеш да четеш бъдещето?

— Донякъде — казал магьосникът.

— А можеш ли да прочетеш собственото си бъдеще? — попитал кралят.

— Донякъде — отговорил магьосникът.

— В такъв случай искам да ми дадеш доказателство — продължил кралят. — В кой ден ще умреш? Коя е датата на смъртта ти?

Магьосникът се усмихнал, погледнал го в очите и не отговорил.

— Какво има, магьоснико? — попитал кралят, усмихнат. — Не знаеш ли отговора? Не е ли истина, че можеш да виждаш в бъдещето?

— Не е в това причината — отговорил магьосникът. — Не се осмелявам да ти кажа това, което знам.

— Как така не се осмеляваш? — казал кралят. — Аз съм твоят господар и ти заповядвам да ми го кажеш. Трябва да разбереш, че за кралството е от голямо значение да знае кога ще загуби най-важните си хора. Отговори ми! Кога ще умре магьосникът на кралството?

След напрегнато мълчание магьосникът го погледнал и казал:

— Не мога да ти дам точната дата, но знам, че магьосникът ще умре точно един ден преди краля.

За няколко мига времето спряло. Сред присъстващите се разнесъл шепот.

Въпреки, че кралят винаги разправял, че не вярва нито в предсказания, нито в гадания, не се осмелил да убие магьосника. Владетелят бавно свалил ръцете си надолу и останал смълчан.

Мислите препускали в главата му.

Разбрал, че е направил грешка.

Омразата се оказала най-лошият му съветник.

— Кралю, изведнъж пребледня. Какво ти е? — попитал гостът.

— Зле ми е — отговорил кралят. — Ще ида в спалнята си. Благодаря ти, че дойде…

След това с объркано изражение се обърнал и закрачил към покоите си.

Казал си, че магьосникът е хитър. Дал единствения отговор, благодарение на който можел да избегне смъртта.

Питал се дали хитрецът е отгатнал смъртта си?

Предсказанието не можело да бъде вярно. Но ако се окажело истина?

Кралят бил объркан…

Върнал се обратно и казал на висок глас:

— Магьоснико, ти си известен в кралството с мъдростта си. Умолявам те да прекараш тази нощ в двореца, тъй като сутринта трябва да се допитам до теб за някои кралски решения.

— Ваше Величество! За мен ще е голяма чест… — казал гостът с поклон.

Кралят разпоредил на личната си стража да придружи магьосника до покоите за гости и да охранява вратата, за да е сигурно, че нищо няма да му се случи.

Тази нощ владетелят не можал да заспи. Тревожел се от това, което можело да стане, ако на магьосника му прилошеело от храната или случайно се наранял през нощта, или ако просто часът му настъпел.

На сутринта, рано-рано, кралят почукал на вратата на спалнята, където нощувал гостът му.

Никога дотогава не му било хрумвало да се допитва за решенията си до когото и да било, но този път, когато магьосникът го приел, му задал въпрос… Имал нужда от някакъв претекст за посещението си.

Магьосникът, който бил истински мъдрец, му дал правилен, удачен и справедлив отговор.

Почти без да чуе отговора, кралят похвалил интелигентността на госта си и го помолил да остане още един ден, за да „се допита“ до него по друг въпрос… (Очевидно владетелят просто искал да се увери, че нищо нямало да му се случи.)

Магьосникът, който се радвал на свободата, достъпна само на просветлените, се съгласил.

Оттогава нататък всеки ден — сутрин или вечер — кралят посещавал покоите на магьосника, за да се допитва до него, и уговарял нова среща за следващия ден.

Не минало много време и дори кралят осъзнал, че съветите на новия му наставник били винаги удачни, така че в един момент, почти без да забележи, започнал да ги взема под внимание при всяко свое решение.

Минали месеци и години.

И както винаги, близостта на знаещия прави незнаещия по-мъдър.

Така и станало. Малко по малко кралят ставал все по-справедлив.

Вече не бил деспотичен и властен. Вече не му трябвало да се чувства могъщ и сигурно затова нямал нужда да показва силата си.

Започнал да разбира, че смирението също има своите предимства.

Започнал да управлява с повече мъдрост и добрина.

И станало така, че народът го заобичал, както никога преди не го бил обичал.

 

Кралят вече не ходел при магьосника да го пита за здравето му, а да научи нещо, да сподели някое решение или просто за разговор.

Кралят и магьосникът неусетно се превърнали в чудесни приятели.

 

Докато един ден, повече от четири години след онова пиршество и без каквато и да е причина, кралят си спомнил.

Спомнил си, че човекът, когото сега смятал за най-добрия си приятел, някога бил негов омразен враг.

Спомнил си за плана да го убие, който замислил.

И разбрал, че не можел да продължава да пази тази тайна, без да се чувства двуличник.

Кралят събрал смелост и отишъл до стаята на магьосника. Потропал на вратата и когато влязъл, му казал:

— Братко мой, имам да ти разкажа нещо, което ми тежи.

— Кажи — рекъл магьосникът — и облекчи сърцето си.

— В нощта, в която те поканих на вечеря и те попитах за смъртта ти, аз всъщност не исках да зная нищо за бъдещето ти. Мислех да те убия независимо от отговора, който щеше да ми дадеш. Исках неочакваната ти смърт да опровергае славата ти на гадател. Мразех те, защото всички те обичаха… Толкова се срамувам…

Кралят въздъхнал дълбоко и продължил:

— Онази нощ не се осмелих да те убия и сега, когато сме приятели и дори повече от приятели — братя, — ме ужасява мисълта за всичко, което щях да изгубя, ако го бях сторил. Днес чувствам, че не мога да продължа да крия позора си от теб. Имах нужда да ти кажа всичко това, за да ми простиш или да ме презреш, но без измама.

Магьосникът го погледнал и му казал:

— Много време ти отне, преди да ми го кажеш. Но така или иначе, радвам се, че го направи, защото това е единственото, което ще ми позволи да ти кажа, че вече го знаех. Когато ми зададе онзи въпрос и попипа дръжката на меча си, намерението ти беше толкова явно, че нямаше нужда да съм магьосник, за да разбера какво смяташе да сториш.

Магьосникът се усмихнал и сложил ръка върху рамото на краля.

— Като справедлива отплата за откровеността ти, трябва да ти кажа, че аз също те излъгах. Признавам ти, че измислих абсурдната история, че смъртта ми ще настъпи преди твоята, за да ти дам урок. Поука, която до днес не беше успял да разбереш. Може би е най-важното, на което съм те научил.

В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме за презрени, опасни или безполезни… Въпреки това, ако си дадем време, в един момент разбираме колко трудно ще ни бъде да живеем без нещата, които някога сме отхвърляли.

— Твоята смърт, скъпи приятелю, ще дойде точно в деня на смъртта ти и нито минута по-рано. Важно е да знаеш, че аз съм стар и че часът ми сигурно наближава. Няма никаква причина да мислим, че твоят край е свързан с моя. Това, в което сме свързани, е животът ни, не смъртта ни.

Кралят и магьосникът се прегърнали и вдигнали наздравица, за да отпразнуват доверието на всеки от тях в приятелството, което успели да изградят заедно.

 

Легендата разказва, че през същата тази нощ магьосникът… умрял в съня си.

 

На следващия ден кралят научил скръбната новина и бил безутешен. Не го натъжавала мисълта за собствената му смърт. Магьосникът го научил да се откъсва дори от принадлежността си към този свят.

Бил тъжен заради смъртта на приятеля си. Поради какво чудно съвпадение кралят направил признанието си пред магьосника точно в нощта преди смъртта му?

Може би — по някакъв незнаен начин — магьосникът направил така, че кралят да му се довери, за да го освободи от страха му, че ще умре на следващия ден.

Това била последната проява на обич, с която да го избави от някогашните му страхове…

Разказват, че кралят станал и със собствените си ръце изкопал гроба за своя приятел в градината под прозореца си.

Погребал тялото там и прекарал остатъка от деня край купчината пръст, като ридаел така, както се ридае само при загубата на най-обичаните същества.

Щом паднала нощта, кралят се върнал в спалнята си.

 

Легендата разказва, че същата нощ, двайсет и четири часа след смъртта на магьосника, кралят умрял в постелята си, докато спял.

Може би било случайност…

Може би от мъка…

Може би за да потвърди последния урок на учителя си.