Тимъти Зан
Наследникът на Империята (4)

ГЛАВА 4

На „Химера“ й бяха необходими пет дни на четвърта светлинна скорост, за да измине разстоянието от триста и петдесет светлинни години между Миркр и Затънтената земя. Но това беше добре дошло, защото инженерите се нуждаеха от време, за да направят преносима рамка, която да поддържа и да подхранва йосаламирите.

— Все още не съм убеден, че те наистина ще ни трябват — измърмори Пелаеон и погледна с отвращение здравата огъната тръба и покритите с козина, приличащи на саламандри същества върху нея. Тръбата и прикрепената към нея рамка тежаха страшно много, а самите създания миришеха лошо. — Ако Пазителят е бил оставен на Затънтената земя от императора, не виждам причини да имаме някакви проблеми с него.

— Приемете го като обичайна предпазна мярка, капитане — отговори Траун. Адмиралът седеше на мястото на втория пилот на совалката и внимателно оправяше ремъците, които прикрепяха рамката с йосаламирите към тялото му. — Възможно е да срещнем трудности, докато го убедим кои сме или дори че все още служим на императора — хвърли по един поглед на екраните и кимна на пилота: — Тръгваме.

Чу се приглушено изщракване, с лек тласък совалката се отдели от „Химера“ и се насочи към повърхността на планетата.

— Може би би ни било по-лесно да го убедим, ако бяхме взели със себе си един взвод щурмоваци — промърмори Пелаеон, забил поглед в екрана отпред.

— Това би го ядосало — изтъкна Траун. — Не подценявай гордостта и чувствителността на майсторите джедаи. Но пък затова — погледна назад през рамо — водим и Рък. Всеки близък служител на императора трябва да е добре запознат с величавата роля на ногрите в историята на Империята.

Пелаеон обърна глава към тихата, вдъхваща страх фигура, която седеше от другата страна на пътеката.

— Изглеждате сигурен, че Пазителят е майстор джедай.

— На кого другиго императорът би поверил защитата на личната си съкровищница? — отговори Траун. — На легион щурмоваци, снабдени с ядрени заряди, модерно тежко въоръжение и технологии, които можеш да засечеш още от орбита със затворени очи?

Пелаеон се намръщи. Поне за това нямаше да се тревожат. На повърхността на планетата скенерите на „Химера“ не бяха открили нищо, което да доказва наличието на по-развита от равнището на копието и лъка цивилизация. Но това не го успокояваше особено.

— Просто се чудех дали императорът не го е повикал от Затънтената земя да помогне в борбата срещу бунтовниците.

— Съвсем скоро ще разберем — сви рамене Траун. Лекият шум от триенето по корпуса при навлизането на совалката в атмосферата се усили. Картината на екрана пред Пелаеон стана по-ясна. По-голямата част от повърхността под тях бе заета от гора, разделена тук-там от обширни, избуяли поля. Едва видима през пелената облаци, се издигаше планина.

— Това ли е планината Тантис? — обърна се той към пилота.

— Тъй вярно, сър. Скоро ще се види и градът.

— Добре — Пелаеон скришом посегна към дясното си бедро и нагласи бластера да му е подръка. Траун можеше да бъде колкото си иска уверен в йосаламирите и логиката, мислеше си той, но ако зависеше от него, би взел още подкрепления.

Градът, разположен в югозападното подножие на планината Тантис, беше по-голям, отколкото изглеждаше от орбита. Част от схлупените колиби се гушеха под прикритието на дърветата. Траун заповяда на пилота да обиколи селището два пъти, преди да кацнат на главния площад срещу внушителния палат.

— Интересно — промърмори той, надничайки през илюминатора, докато нагласяваше върху раменете си самара с йосаламирите. — Тук виждам най-малко три архитектурни стила — човешки и на още две различни чужди раси. Такова разнообразие не се среща често на една планета, да не говорим за един град. Всъщност палатът срещу нас съчетава елементи и от трите стила.

— Аха — разсеяно се съгласи Пелаеон и на свой ред надникна през илюминатора. В този момент сградите го интересуваха далеч по-малко от хората, които според сензорите се криеха в тях. — Някаква идея, дали тези чужди раси са враждебно настроени към непознати?

— Вероятно — отговори Траун и пристъпи към стълбичката, където вече ги чакаше Рък. — Повечето не са много дружелюбни. Да тръгваме.

Стълбичката се спусна към земята със съскането на изпуснат под налягане газ. Пелаеон стисна зъби и се присъедини към останалите. Стъпиха на земята, Рък беше пръв. Направиха първите крачки встрани от совалката. Никой не стреля по тях, не извика, не се показа да ги посрещне.

— Май са малко срамежливи — промърмори Пелаеон, стисна здраво бластера и се огледа.

— Разбираемо е — отговори адмиралът и извади сгънат мегафон от колана си. — Да видим дали ще успеем да ги убедим да станат малко по-гостоприемни — разгъна мегафона и го приближи до устните си: — Търся Пазителя на планината — гласът изгърмя по площада, последните срички отекнаха в околните сгради. — Кой ще ме заведе при него?

И последният звук се стопи в тишината. Траун свали мегафона и зачака. Секундите отминаваха, а отговор не идваше.

— Може би не разбират основния език — усъмни се Пелаеон.

— Не — студено възрази адмиралът, — поне хората със сигурност го знаят. Може би им трябва някакъв подтик — той пак вдигна мегафона и повтори: — Търся Пазителя на планината. Ако някой не ме отведе при него, ще пострада целият град.

Думите му още не бяха заглъхнали, когато без всякакво предупреждение отдясно долетя стрела. Пропусна на косъм самара с йосаламирите, който прикриваше раменете и гърба на Траун и се удари в защитното облекло под бялата адмиралска униформа.

— Почакай — заповяда Траун на Рък, който бе вдигнал бластера, готов за стрелба. — Засече ли откъде се стреля?

— Да — потвърди ногрито, бластерът бе насочен към двуетажна схлупена сграда на половината разстояние до палата.

— Добре — адмиралът отново вдигна мегафона. — Един от вас току-що стреля по нас. Вижте последствията — свали ръката си и кимна към Рък. — Сега!

Острите зъби на Рък се оголиха в някакво подобие на усмивка и той се зае със задачата си да унищожи сградата бързо, старателно и безостатъчно.

Първо стреля по вратите и прозорците, като изпрати може би десетина изстрела по тях, за да предотврати евентуална стрелба в отговор. След това се прехвърли на стените на първия етаж. При двайсетия изстрел сградата се заклати. Още няколко по стените на втория етаж, обратно на първия — и къщата рухна с грохот.

Траун почака да стихне шумът от разпадащата се зидария и отново вдигна мегафона към устните си:

— Това ще сполети всеки, който дръзне да ми се противопостави. Питам за последен път: кой ще ме отведе при Пазителя на планината?

— Аз — долетя някъде отляво уверен глас.

Пелаеон рязко се обърна. Пред палата стоеше висок и слаб мъж с рошава сива коса, брадата почти покриваше гърдите му. Носеше кафява роба и леки сандали, завързани здраво за глезените. Под брадата му проблясваше медальон. Лицето бе тъмно, с остри черти, царствената му осанка граничеше с арогантност. Изгледа ги изучаващо, погледът му излъчваше любопитство, примесено с отвращение.

— Вие сте странници — същите чувства се долавяха и в гласа му. Вдигна глава и погледна совалката. — Странници от друг свят.

— Точно така — кимна Траун. — А ти кой си? Възрастният мъж спря погледа си на димящите руини, останали от сградата след обстрела на Рък.

— Разрушихте една от моите къщи — каза той. — Не беше необходимо.

— Бяхме нападнати — студено отговори адмиралът. — Ти ли беше неговият господар?

Очите на непознатия сякаш проблеснаха, Пелаеон не можеше да бъде сигурен от това разстояние.

— Аз управлявам — гласът му беше тих, но със стаена заплаха. — Всичко, което виждате, е мое.

Двамата с Траун се вторачиха един в друг. Адмиралът пръв наруши тишината:

— Аз съм върховният адмирал Траун, пълководецът, слуга на Императора. Търся Пазителя на планината.

Възрастният мъж кимна едва доловимо:

— Ще ви заведа при него — и се обърна към палата.

— Движете се близо един до друг — прошепна Траун на останалите и тръгна след него. — Бъдете нащрек.

Прекосиха площада и преминаха през изящно украсената арка, увенчаваща двойните врати на палата. Никой не стреля по тях.

— Мислех, че Пазителят живее в планината — отбеляза Траун, след като водачът им бутна вратите, които се отвориха твърде леко за размерите си. Пелаеон реши, че мъжът е по-силен, отколкото изглеждаше.

— Едно време наистина живееше в планината — отговори той през рамо. — Когато аз застанах начело, хората на Затънтената земя построиха този палат за него — и той застана в средата на богато украсеното преддверие, на половин разстояние до следващия вход, затворен с двойни врати, и извика: — Оставете ни сами!

За част от секундата Пелаеон си помисли, че старецът говори на него. Отвори уста, за да протестира, но стените от двете му страни се отвориха и от скритите ниши излязоха двама кокалести мъже. Изгледаха заплашително поданиците на Империята, преметнаха лъковете си през рамо и излязоха. Възрастният мъж изчака да се изгубят от погледа и се приближи към следващия вход, затворен с две врати.

— Елате — махна той навътре със странен блясък в погледа. — Имперският Пазител ви очаква.

Вратите тихо се отвориха и от залата долетя светлина, която идваше от стотиците кандила, изпълнили огромното помещение. Пелаеон погледна изправилия се на прага старец, обзе го внезапно предчувствие за надвиснала заплаха, при което кожата му настръхна. Пое си дълбоко въздух и последва Траун и Рък.

Гробница.

Нямаше никакво съмнение, за какво служеше огромната зала. С изключение на хвърлящите бледа светлина кандила, вътре нямаше нищо друго освен голям каменен саркофаг, разположен в центъра.

— Сега разбирам — тихо каза Траун. — Значи е покойник.

— Покойник е — потвърди старецът зад тях. — Виждате ли всичките тези кандила, адмирале?

— Да — кимна Траун. — Хората сигурно са го почитали много.

— Почитали? — изсумтя възрастният мъж. — Не бих казал. Кандилата бележат гробовете на натрапниците, дошли тук след смъртта му.

Пелаеон се извъртя към него и инстинктивно извади бластера. Траун демонстративно изчака няколко секунди преди да се обърне и да попита:

— И как са умрели? Старецът се усмихна леко:

— Убих ги, разбира се. Така както убих и Пазителя — протегна ръце към тях с обърнати нагоре длани. — Точно както ще убия и вас сега.

От върховете на пръстите му изскочиха синкави мълнии, които изчезнаха безследно на няколко метра пред тях.

Всичко стана толкова бързо, че Пелаеон нямаше време дори да се изплаши. С твърде голямо закъснение вдигна бластера и сгорещеният от мълниите въздух опари ръката му.

— Почакай — тихо заповяда Траун и се обърна към възрастния мъж. — Както вече сам се убеди, Пазителю, ние не сме обикновени натрапници.

— Пазителят умря! — извика старецът, последната дума бе почти погълната от гърма на светкавиците, които отново изчезнаха в нищото, преди да стигнат до тях.

— Да, старият Пазител умря — съгласи се адмиралът, надвиквайки оглушителния тътен. — Но сега ти си заел неговото място. Ти защитаваш планината на императора.

— Аз не служа на никого — дръзко отговори възрастният мъж и запрати към тях нов залп светкавици, който изчезна като първите два. — Силата се подчинява единствено на мен.

Атаката спря също толкова внезапно, колкото бе започнала. Старецът се вгледа в Траун с все още протегнати напред ръце и раздразнено изражение на лицето:

— Вие не сте джедаи. Как успявате да ме спрете?

— Бъди с нас и ще разбереш — предложи Траун. Възрастният мъж изпъна величавата си снага и извика:

— Аз съм майстор джедай. Не ми е нужно да бъда с никого.

— Разбирам — кимна Траун. — В такъв случай позволи на нас да сме с теб — искрящите му червени очи се впиха в лицето на джедая. — Позволи ни да ти покажем как можеш да станеш толкова могъщ, колкото не си си и представял, да получиш властта, за която дори и един майстор джедай не би могъл да мечтае.

Възрастният мъж остана известно време загледан в адмирала, на лицето му бързо се смениха десетина различни изражения.

— Добре — накрая каза той. — Елате с мен, ше поговорим.

— Благодаря — кимна Траун. — Може ли да попитам с кого имаме честта да говорим?

— Разбира се — лицето на възрастния мъж внезапно си бе възвърнало царственото излъчване и когато проговори, гласът му закънтя из огромната гробница: — Аз съм Хорус Кбаот, майстор джедай.

Пелаеон рязко си пое дъх, по гърба му полазиха тръпки:

— Хоръс Кбаот?! Но… — не успя да продължи. Траун го погледна така, както самият Пелаеон би погледнал младши офицер, обадил се не навреме.

— Елате — повтори старецът и отново се обърна към адмирала. — Ще поговорим.

Джедаят ги изведе от гробницата навън на слънчева светлина. На пътеката, няколко метра пред вратата, ги чакаше един от двамата пазачи, на които Кбаот бе заповядал да напуснат. По лицето му личеше едва сдържан гняв, в ръцете си държеше изпънат лък с положена на тетивата стрела.

— Вие разрушихте дома му — безгрижно каза Кбаот. — Няма как да не търси отмъщение.

Още не бе довършил думите си, когато мъжът вдигна лъка и стреля. Пелаеон инстинктивно се приведе и вдигна бластера. Стрелата спря полета си на няколко метра пред тях. Капитанът зяпна увисналото във въздуха парче дърво с метален наконечник, мозъкът му бавно проумяваше какво се бе случило.

— Те са наши гости — обърна се Кбаот към мъжа, като гласът му достигна до всеки от хората на площада. — И към тях трябва да се отнасяме по подобаващ начин.

С лек пукот стрелата се строши на парчета, които паднаха на земята. Пазачът бавно и неохотно смъкна лъка си, очите му блестяха със сдържан гняв. Траун го изгледа и даде знак на Рък. Ногрито вдигна бластера и стреля.

От земята мигновено се вдигна каменна плочка и прегради пътя на изстрела, като се разпръсна на парчета, когато той я удари. Траун се обърна към Кбаот, на лицето му бяха изписани гняв и изненада:

— Кбаот!

— Това са моите хора, адмирале — прекъсна го той, гласът му като че ли бе изкован от стомана. — Не вашите, моите. Ако някой трябва да понесе наказание, аз ще определя какво да е.

Двамата се вторачиха един в друг. С очевидно усилие Траун успя да си върне спокойствието.

— Разбира се, майстор Кбаот. Извинете ме. Кбаот кимна:

— Така е по-добре. Много по-добре — освободи пазача кимвайки и се обърна към адмирала. — Елате. Ще поговорим.

— Обяснете — подкани ги Кбаот и кимна към удобните възглавнички по пода — как успяхте да се предпазите от нападението ми.

— Нека първо да ви разкажа за нашето предложение — отговори Траун, огледа внимателно стаята и се отпусна на една от възглавниците. Пелаеон предполагаше, че върховният адмирал разглежда пръснатите наоколо произведения на изкуството. — Вярвам, че ще го намерите…

— Сега ще ми обясните как успяхте да се предпазите от нападението — повтори Кбаот.

Траун стисна устни, но бързо овладя раздразнението си.

— Всъщност е доста просто — погледна към разположилия се на раменете му йосаламир и го погали нежно по дългия врат. — Тези същества, които виждате по нас, се наричат йосаламири. Те се прикрепят неподвижно по дърветата на една отдалечена малка планета и имат интересната и може би уникална способност да отблъскват Силата.

— Как така да я отблъскват? — намръщи се Кбаот.

— Просто не я допускат до себе си — обясни Траун. — Приблизително по същия начин, по който се образуват мехурчета при допира между въздуха и водата. Един йосаламир понякога може да създаде такъв защитен мехур с радиус десет метра, а когато се съберат няколко, силата им нараства много повече.

— Никога не съм чувал за такова нещо — Кбаот зяпаше йосаламира около врата на Траун с почти детско любопитство. — Как са успели да се сдобият с тази способност?

— Не знам — призна адмиралът. — Предполагам, че талантът има някакво значение за оцеляването им, но не мога да си представя как точно им помага — той вдигна вежди:

— Но това няма никакво значение. За момента самата им способност е достатъчна за моите намерения.

Кбаот се намръщи:

— И вашето намерение е да пречупите моята Сила? Траун сви рамене:

— Очаквахме тук да намерим имперския Пазител. Трябваше да сме сигурни, че той ще ни позволи да се представим и да обясним каква е задачата ни — протегна се и отново погали йосаламира по врата. — Но както стана ясно, защитата от Силата на Пазителя се оказа допълнителен фактор. Аз имах наум нещо далеч по-интересно за нашите малки любимци.

— И то е?

— Всичко с времето си, майстор Кбаот — усмихна се Траун. — И само след като проверим какво има в съкровищницата на императора в планината Тантис.

— Значи сте дошли тук единствено заради планината? — стисна устни джедаят.

— Планината ни трябва. Или, за да се изразя по-правилно, трябва ни това, което се надявам да намеря вътре.

— И то е?

Траун го изгледа внимателно и каза:

— Малко преди битката при Ендор се чуха слухове, че имперските учени са успели да изобретят наистина практическо защитно поле. Точно то ми трябва. И освен това — добави той, сякаш току-що му бе хрумнала тази мисъл — една друга малка, почти незначителна технология.

— И мислите, че ще откриете това защитно поле тук, в планината?

— Надявам се, че ще намеря, ако не готов пробен модел, то поне пълния комплект схеми и чертежи — отговори Траун. — Една от причините императорът да построи тази съкровищница беше желанието му да е сигурен, че интересните и потенциално полезни технологии няма да се изгубят за поколенията.

— Наред със събирането на безкрайни трофеи от величествените му победи и завладени места — изсумтя Кбаот.

— Почти всички зали са пълни с подобни гъделичкащи самочувствието предмети.

Пелаеон се напрегна:

— Били сте в планината?! — по някакъв начин бе очаквал съкровищницата да бъде защитена с всякакви ключалки и предпазни съоръжения.

Кбаот го изгледа подигравателно:

— Разбира се, че съм бил. Не сте забравили, че убих Пазителя, нали? — обърна се към Траун: — Значи искате малките играчки на императора. Вече знаете, че можете да влезете в планината независимо дали ще ви помогна или не. Тогава защо стоите тук?

— Планината е част от онова, което искам — отговори адмиралът. — Имам нужда от помощта на майстор джедай като вас.

Кбаот се отпусна на възглавницата, през брадата му надничаше цинична усмивка.

— А, най-накрая стигнахме и до същината на проблема. Предполагам, че това е предложението за властта, която дори и майстор джедай би желал?

Адмиралът се усмихна:

— Точно така. Кажете, майстор Кбаот, знаете ли за ужасяващия разгром на имперската флота в битката при Ендор преди пет години?

— Чух нещо. Един странник дойде тук и разказа за нея — Кбаот погледна през прозореца към палата гробница от другата страна на площада. — Но съвсем малко.

Пелаеон преглътна. Траун не показа, че е забелязал намека.

— Сигурно сте се чудили как едва няколко десетки кораби на бунтовниците са успели да разгромят силите на Империята, които ги превъзхождаха най-малко десет към едно.

— Не съм си губил времето с разни сметки — сухо отговори Кбаот. — Предполагам, че бунтовниците просто са били по-добре подготвени.

— В някакъв смисъл е така — съгласи се Траун. — Бунтовниците наистина се сражаваха по-добре, но това не се дължеше на някакви специални способности или подготовка. Те се сражаваха по-добре от флотата, защото императорът почина — обърна се към Пелаеон: — Вие бяхте там, капитане, и сигурно също сте го забелязали. Внезапна загуба на координация между членовете на екипажите, както и между самите кораби, липса на ефикасност и дисциплина. Накратко казано, загубата на това загадъчно, неуловимо качество, което наричаме боен дух.

— Наистина имаше известно объркване — сковано отговори Пелаеон. Подозираше накъде насочва разговора адмиралът, и това никак не му харесваше. — Но няма нищо, което да не може да се обясни с обичайното напрежение на битката.

Синьо-черните вежди на адмирала се повдигнаха леко:

— Нима? Загубата на „Звездоубиец“, изненадващата повреда в звездния разрушител, която в последната минута доведе до унищожаване на самата бойна станция; загубата на още шест звездни разрушителя в схватки, които обикновено не биха ги затруднили? И вие определяте всичко това като резултат от обичайното напрежение на битката?

— Не императорът водеше сражението — отговори Пелаеон с ярост, която изненада и него самия. — Това не е вярно. Аз бях там, адмирале, и знам.

— Да, вие бяхте там, капитане — гласът на Траун внезапно прозвуча по-твърдо. — Време е да се отърсите от слепотата и да погледнете истината в очите без значение, колко тъжна ще бъде за вас. Оттогава вие, както и всички останали във флотата, не притежавате собствен боен дух. Именно волята на императора ви направляваше, неговото съзнание ви зареждаше със сила, решителност и боеспособност. Бяхте зависими от присъствието му като най-обикновени киборги, управлявани от бойния компютър на кораба.

— Не е вярно — извика Пелаеон, стомахът му се бе свил на пареща топка. — Не може да бъде вярно. Продължихме да се бием дори и след смъртта му.

— Да — гласът на Траун бе тих и презрителен. — Бихте се. Като кадети.

Кбаот изсумтя.

— Това ли искате от мен, адмирал Траун? — подигравателно попита той. — Да превърна корабите от флотата в марионетки във вашите ръце?

— Нищо подобно, майстор Кбаот — съвършено спокойно отговори адмиралът. — Много внимателно подбрах и използвах сравнението с киборгите. Фаталната грешка на императора бе, че искаше през цялото време лично изцяло да контролира флотата. В края на краищата точно това доведе бедата. Моето желание е вие само да улесните координацията между корабите и отделните части, а и това ще бъде единствено в критични моменти и внимателно подбрани бойни ситуации.

Кбаот погледна към Пелаеон и попита:

— И с каква цел?

— Целта вече я посочих — отговори Траун. — Власт.

— Каква власт?

За пръв път, откакто бяха кацнали на планетата, адмиралът изглеждаше объркан, не знаеше какво да отговори, но продължи:

— Завладяване на световете, разбира се. Окончателна победа над бунтовниците. Възстановяване на славата на някогашния Нов ред в Империята.

Кбаот поклати глава:

— Вие не разбирате властта, адмирал Траун. Завладяването на светове, които няма да посетите никога повече, не е власт. Нито пък унищожаването на кораби и бунтовници, които не си видял очи в очи — махна с ръка наоколо, очите му блестяха със зловещи тайнствени пламъци. — Ето това, адмирал Траун, е власт. Градът, планетата, хората. Всеки човек, псаданианец или минериш, който живее тук, е мой. Наистина мой — отново погледна през прозореца. — Аз ги уча, ръководя, наказвам. Животът и смъртта им са в моите ръце.

— Точно това ви предлагам и аз — каза Траун. — Милиони хора, милиарди, ако желаете. И вие ще можете да правите с тях каквото пожелаете.

— Не е същото — с бащинско търпение отговори джедаят. — Не искам отдалечена власт над непознати хора.

— Тогава може да си изберете някой град, който да управлявате — настоя Траун. — Голям, малък, какъвто пожелаете.

— И сега си имам град, който управлявам. Адмиралът присви очи:

— Имам нужда от помощта ви, майстор Кбаот. Кажете си цената.

Кбаот се усмихна:

— Моята цена? Цената за моята служба? — усмивката му внезапно изчезна. — Аз съм майстор джедай, адмирале — произнесе той със заплаха. — Не съм продажен наемник като вашия ногри — погледна презрително Рък, който седеше спокойно встрани. — О, да, ногри, знам какъв си и какви са твоите сънародници. Личните смъртоносни командоси на императора, които убиват и умират по прищявката на амбициозни мъже, като Дарт Вейдър или великия адмирал, застанал сега пред мен.

— Лорд Вейдър служеше вярно на Империята и на императора — изръмжа Рък, черните му очи се бяха впили в Кбаот. — Също като нас.

— Може би — Кбаот се обърна към Траун. — Имам всичко, което искам и от което се нуждая, адмирале. Вашата мисия на Затънтената земя вече свърши. Можете да си вървите.

Траун не помръдна от мястото си.

— Имам нужда от помощта ви, майстор Кбаот — спокойно повтори той. — И ще я получа.

— И какво ще направите в противен случай? — усмихна се подигравателно Кбаот. — Ще заповядате на вашия ногри да ме убие? Ще бъде доста забавна гледка — обърна се към Пелаеон. — Или ще наредите на смелия капитан на звездния разрушител да срине града от орбита? Само че не можете да си позволите да рискувате да засегнете планината, нали?

— Моите оръжейници могат да разрушат града до основи, без дори да опърлят тревата по планината Тантис — дръзко отговори Пелаеон. — Ако ви трябва малка демонстрация…

— Спокойно, капитане — прекъсна го Траун. — Значи вие предпочитате личната власт лице в лице, майстор Кбаот?

Да, определено мога да го разбера. Не че в нея може да има кой знае какво предизвикателство. Разбира се — добави той замислено, поглеждайки през прозореца, — това може би е основната идея. Предполагам, че дори майсторите джедаи накрая стават твърде стари, за да се интересуват от друго, освен да си седят спокойно на слънце. Кбаот се намръщи:

— Внимавайте, адмирал Траун — предупреди той, — или може да потърся предизвикателството във вашето унищожаване.

— Това едва ли би било някакво предизвикателство за човек с вашата сила и умения — възрази Траун и сви рамене. — Предполагам, че тук обучавате някой друг джедай.

Кбаот се намръщи, озадачен от внезапната смяна на темата.

— Друг джедай? — повтори той.

— Разбира се. В реда на нещата е един майстор да има при себе си по-нискостоящ джедай, който да му служи. Джедай, когото той може да обучава, да командва и да наказва, както пожелае.

По лицето на Кбаот пробяга лека сянка.

— Вече не са останали джедай — прошепна той. — Императорът и Вейдър ги издириха и ги унищожиха.

— Не всички — тихо отвърна Траун. — През последните пет години се появиха двама нови джедаи: — Люк Скайуокър и Лея Органа Соло.

— И какво общо имат те с мен?

— Мога да ви ги предам.

Кбаот се вгледа в него за една дълга минута, по лицето му се бореха съмнение и желание. Желанието победи.

— И двамата ли?

— И двамата — кимна Траун. — Помислете си какво може да направи човек с вашите способности с един млад джедай. Да го оформи по свое желание, да го промени, да му придаде чисто нов вид, какъвто си избере — той вдигна вежди и добави: — А с тях получавате и специален подарък — Лея Органа Соло е бременна с близнаци.

Кбаот рязко си пое въздух и изсъска:

— Близнаци джедаи?

— С огромен потенциал, поне така твърдят моите източници — адмиралът се усмихна: — Разбира се, какво ще се получи от тях, зависи изцяло от вас.

Кбаот хвърли бърз поглед към Пелаеон, после отново се обърна към Траун и бавно, но решително се изправи.

— Чудесно, адмирале — каза той. — В замяна на джедаите съм готов да предоставя помощта си. Заведете ме на кораба.

— Всяко нещо с времето си, майстор Кбаот — изправи се и Траун. — Първо трябва да отидем до планината на императора. Сделката зависи от това, дали там ще намеря онова, което търся.

— О, да — в погледа на джедая проблеснаха предупредителни пламъчета. — Да се надяваме, че ще успеете.

Бяха им нужни седем часа, докато претърсят цялата крепост в планината, която се оказа по-голяма, отколкото Пелаеон бе очаквал. Накрая наистина намериха съкровищата, на които се бе надявал Траун. Защитните полета и онази малка, почти, незначителна технология.

Вратата на личната командна зала на върховния адмирал се отвори, Пелаеон се стегна и пристъпи вътре.

— Може ли да поговорим, адмирале?

— Разбира се, капитане — отговори Траун от мястото си в средата на двойния кръг екрани. — Заповядайте. Някакви новини от императорския дворец?

— Не, сър. Последните са от вчера — Пелаеон бавно се приближи до външния кръг, за последен път внимателно си повтори наум думите, които възнамеряваше да каже. — Но може да попитам, ако желаете.

— Няма смисъл — поклати глава Траун. — Изглежда, подробностите за пътуването до Бимисаари горе-долу вече са уредени. Сега трябва само да съобщим на някоя от бойните групи — може би на осмата, и веднага ще заловим нашите джедаи.

— Тъй вярно, сър — Пелаеон събра смелост: — Адмирале, ще призная, че не съм убеден дали споразумението с Кбаот е добро. За да бъда съвсем искрен, ще кажа, че според мен той не е с всичкия си.

Траун го погледна леко изненадан.

— Разбира се, че не е съвсем наред. И освен това не е Хоръс Кбаот.

Пелаеон зяпна с широко отворена уста.

— Какво!?

— Хоръс Кбаот е покойник — отговори Траун. — Той беше един от шестимата майстори джедаи, оглавили експедицията извън галактиката на Старата република. Не съм сигурен дали по онова време сте били достатъчно високо в йерархията, за да знаете за него.

— Чувал съм нещо — намръщи се Пелаеон, опитвайки се да си спомни подробности. — Грандиозен опит да се разшири властта на Старата република извън нашата галактика. Ако не се лъжа, излетели са малко преди да започнат Войните на клонингите. След това не съм чувал нищо за тях.

— Защото не е имало какво да чуете — спокойно каза Траун. — Пресрещна ги една бойна част извън границите на Старата република и ги унищожи.

Пелаеон го погледна внимателно, по гърба му полазиха тръпки, но не успя да се въздържи и попита:

— Откъде знаете?

Адмиралът го погледна леко присмехулно:

— Защото аз командвах тази част. Дори и в онези дни императорът разбираше, че джедаите трябва да бъдат унищожавани. Шестима майстори джедаи на един кораб не бяха цел за изпускане.

Пелаеон облиза устни:

— Но в такъв случай…

— Кого сме довели на борда на „Химера“ ли? — довърши въпроса му Траун. — Мислех си, че това е очевидно. Хорус Кбаот — обърнете внимание на различното произнасяне на Хоръс — е клонинг.

Капитанът се втренчи в него:

— Клонинг!?

— Със сигурност. Създаден от генетичен образец вероятно малко преди смъртта на истинския Кбаот.

— С други думи, в самото начало на войната — каза Пелаеон, усещайки буца в гърлото си. Първите клонинги, поне тези, с които флотата се бе сблъсквала, бяха умствено и емоционално лабилни. Но понякога бяха наистина поразителни и ефективни… Отърси се от тази мисъл и се обърна към Траун: — И вие съвсем съзнателно доведохте това нещо на борда на моя кораб?

— Да не би да предпочитате да бяхме довели истински майстор джедай? — студено попита Траун. — Втори Дарт Вейдър със способности и амбиции, с които лесно може да застане начело на вашия кораб? Внимавайте какво си пожелавате, капитане.

— Един майстор джедай поне щеше да е предсказуем — възрази Пелаеон.

— Кбаот е достатъчно предсказуем — увери го адмиралът.

— А ако реши да прояви самоинициатива — махна с ръка към няколкото конструкции, които заобикаляха командния пулт, — за какво са йосаламирите.

Пелаеон се намръщи:

— Но въпреки това идеята не ми харесва, адмирале. Трудно ще е едновременно да предпазваме кораба и в същото време да разчитаме на него за координирането на атаките на флотата.

— Е, в сметките е включена и известна доза риск — съгласи се Траун. — Но рискът е неизменна съставка на военните действия. В този случай потенциалната изгода далеч надхвърля възможните опасности.

Пелаеон кимна неохотно. Не му харесваше, беше сигурен, че никога не би му харесало, но беше ясно, че Траун вече бе решил.

— Както кажете, сър — промърмори той. — Споменахте за съобщение до осми отряд. Да се разпоредя ли да го изпратят?

— Не, с този въпрос ще се заема лично — усмихна се подигравателно Траун. — С техния велик вожд и всичко останало, нали знаете какви са ногрите. Има ли още нещо?

Явно това беше знак за освобождаване.

— Не, сър — отговори Пелаеон и се обърна към вратата.

— Ако се нуждаете от мен, ще бъда на мостика.

— Той ще ни донесе победата, капитане — тихо каза зад него адмиралът. — Така че успокойте страховете си и се заемете с настоящата задача.

Освен ако не ни убие, помисли си Пелаеон, но вместо това кимна:

— Тъй вярно, сър — и излезе.