Тимъти Зан
Наследникът на Империята (26)

ГЛАВА 26

Преплетените лиани висяха между десетина дървета като паяжина, изтъкана от внезапно обезумял гигантски паяк. Мара стисна здраво лазерния меч на Скайуокър и внимателно огледа плетеницата, като се опитваше да намери най-бързия и лесен начин да прокара пътека. С периферното си зрение долови нетърпеливото подскачане на Скайуокър и извика:

— Потрай малко! Ще бъда готова след минутка.

— Какво има толкова да му мислиш! Няма смисъл да го правиш толкова прецизно. Лазерният меч е доста мощен.

— Да, но ние се опитваме да минем през гората незабелязано — отвърна тя. — Случайно да имаш представа, колко далеч се чува шумът от лазерния меч?

— Не.

— И аз нямам. Затова ще продължа, както аз си знам — прехвърли бластера в лявата ръка, извади лазерния меч с дясната и направи три резки движения. Гъсто оплетените лиани паднаха на земята и тя изключи лъча. — Не беше много шумно, нали? — извика тя, извърна се да погледне към Скайуокър и окачи лазерния меч на колана.

Пронизителното предупреждение на дроида дойде част от секундата преди издайническото шумолене на листата. Тя се извърна, прехвърли бластера в дясната си ръка, но ворнскърът вече бе скочил от клона.

Дори след двата изморителни дни път рефлексите на Люк още бяха на равнище. Той отпусна дръжките на носилката на дроида и се хвърли на земята право пред хищника. Над главата му прелетяха четирите лапи с дълги нокти и камшичестата опашка. Мара изчака животното да се приземи и го застреля точно когато се извръщаше към плячката си.

Скайуокър се изправи бавно и предпазливо се огледа.

— Ще ми се да ми върнеш лазерния меч — каза той и се наведе да вдигне дръжките на носилката. — Сигурно ти е омръзнало да стреляш по ворнскърите около мен.

— Да не би да се страхуваш, че някой път ще пропусна целта? — отвърна тя, приближи се и ритна поваленото животно.

То не помръдна.

— Ти си великолепен стрелец — призна Скайуокър и започна да влачи носилката към просеката, която тя току-що бе направила през лианите. — Но вече две нощи не си спала. Накрая това ще те съсипе.

— Ти за себе си се тревожи — сопна се тя. — Хайде, мърдай. Трябва да открием достатъчно просторно място, за да вдигнем балона с антената.

Той бавно се завлачи напред, придружен от жалното пиукане на вързания дроид. Мара вървеше последна, за да наблюдава дали носилката не оставя твърде ясна следа и да държи под око Скайуокър.

Вбесяваше я това, че той бе прав. При прехвърлянето на бластера от едната в другата ръка преди няколко минути замалко щеше да изпусне оръжието, а това беше съвсем обичайна и многократно използвана от нея техника. Сърцето й още биеше ускорено, не се бе успокоила дори и през почивката. А и по време на преходите имаше дълги моменти, когато умът й се рееше някъде в празното пространство, вместо да се насочи към предстоящите задачи. Веднъж, много отдавна, бе издържала шест денонощия без сън. А сега само след две бе започнала да губи форма.

Стисна зъби и чертите на лицето й леко се изостриха. Ако той се надяваше да я види рухнала на земята от умора, щеше да остане горчиво разочарован. Ще издържи дори само заради професионалната си чест.

Скайуокър се позаклати, едва забележимата пътека бе доста изровена. Дясната дръжка на носилката се изплъзна от ръката му, дроидът почти се изсипа на земята и възбудено запиука.

— Е, кой е уморен? — изръмжа Мара, когато той спря да вдигне отново дръжката. — Това ти е третият път за един час.

— Ръката ми не е наред — спокойно отвърна той. — Непрекъснато изтръпва този следобед.

— Аха.

Над дърветата пред тях се показа късче синьо небе. Мара го забеляза и кимна:

— Ето я пролуката. Остави дроида в средата. Скайуокър послушно изпълни заповедта и седна до едно от дърветата в края на просеката. Мара наду малкия метеорологичен балон, върза го за антената и свърза предавателя с релето за обработка на данни на дроида.

— Готово — отбеляза тя и погледна към Скайуокър. Той беше заспал, облегнат на дървото.

Мара изсумтя възмутено.

— Джедай! — прошепна тя и се обърна към дроида: — Започвай.

Отпусна се внимателно на земята, изкълченият глезен се бе пооправил, но тя не искаше да го натоварва излишно. Дроидът изпиука въпросително, горната му част се завъртя към Скайуокър.

— Казах ти да започваш! — повтори тя заплашително.

Дроидът отново изпиука обидено. Лампичката му просветна веднъж, за да извести, че е поискал връзка с компютъра на изтребителя, и пак проблесна при получаването на отговора. Изведнъж дроидът запиука развълнувано.

— Какво става? — настоятелно попита Мара, извади бластера и се огледа. Всичко изглеждаше спокойно. — Да не би най-накрая да получи отговор?

Дроидът изцвърча утвърдително и отново извъртя горната си част към Скайуокър.

— Добре, да чуя — изръмжа тя. — Хайде, ако вътре има нещо за него, после ще му го пуснеш отново.

Премълча, че съобщението можеше да изисква да излезе от гората сама. Ако беше така… Дроидът излезе леко напред и на скупчените листа се показа холограма.

Но не беше Карде, както предположи, а блестящ протоколен дроид.

— Добър ден, господарю Люк — започна дроидът с писклив глас. — Предавам ви поздрави от капитан Карде, а, разбира се, и на вас, лейди Мара — добави той, сякаш току-що се бе сетил за нея. — Той и капитан Соло са изключително щастливи да научат, че и двамата сте живи и в добро състояние след катастрофата.

— Капитан Соло! Мара не можеше да откъсне поглед от холограмата, чувстваше се зашеметена. Какво, в името на Империята, бе направил Карде? Нима бе казал на Соло и Калризиан за Скайуокър?

— Вярвам, че ще можеш да разшифроваш съобщението, Арту — продължи пискливо дроидът. — Капитан Карде предложи да ме използват и да усложнят още малко аналоговия код. Според него в Хилард сити са се разположили имперски щурмоваци и очакват да се появите.

Мара стисна зъби и погледна към заспалия пленник. Не бяха успели да заблудят Траун. Той знаеше, че Скайуокър е тук, и просто очакваше да залови и двамата. С огромно усилие тя успя да задуши надигащата се в гърлото и паника, подхранвана от умората. Не, Траун не знаеше, поне не беше сигурен. Само подозираше. Ако знаеше със сигурност, в базата едва ли щеше да е останал някой, който да изпрати това съобщение.

— Капитан Карде е казал на офицерите от имперската флота, че бивш служител на организацията е откраднал ценни части и се е опитал да избяга, а след него се е втурнал да го преследва настоящ служител на име Джейд. Тъй като изобщо не е споменал, че Джейд е жена, предлага при излизането от гората вие с лейди Мара да си смените ролите.

— Друг път — измърмори тя под нос. Ако Карде очаква, че с удоволствие би дала на Скайуокър бластера си и покорно би тръгнала пред него, по-добре да помислеше отново.

— Така или иначе — продължи протоколният дроид, — каза, че с капитан Соло работят върху план за пресрещането ви преди щурмоваците. Ако не стане, ще направят всичко възможно, за да ви измъкнат. Май засега нямам какво повече да ви кажа. Капитан Карде ограничи съобщението до една минута реално време, за да не може някой да засече откъде предаваме. Пожелава ви късмет. Грижи се добре за господаря Люк, Арту, а и за себе си.

Изображението изчезна и проекторът на дроида се прибра в корпуса. Мара изключи предавателя и се приготви да прибере балона с антената.

— Идеята не е лоша — измърмори Скайуокър.

Тя погледна стреснато към него. Очите му бяха затворени.

— Мислех, че спиш — възкликна тя, но думите й не прозвучаха убедително.

— Не спях — сънливо уточни той. — Просто дремех. Но идеята е добра.

Мара изсумтя:

— А, не! Ще опитаме да заобиколим с няколко километра северно и да влезем в Хилард сити откъм равнината — тя погледна часовника си и вдигна глава към небето. През последните няколко минути се бяха събрали тъмни облаци и закриваха синьото небе. Не бяха дъждовни, но бързо поглъщаха остатъците от дневната светлина. — Но това може да го оставим и за утре — изправи се тя и отново усети болката в глезена си. — Ако искаш да… е, нищо — млъкна отново. Ако се съдеше по дишането му, отново бе задрямал. Значи оставяше на нея задачата да подреди лагера за нощувка. Чудесно.

— Не мърдай — изръмжа тя към дроида и се обърна да вземе животоспасяващия пакет.

Електронният писък на дроида я накара светкавично да се обърне, ръката й се стрелна към бластера, погледът й претърсваше наоколо за опасността. Нещо тежко се стовари върху гърба й, кожата й избухна в стотици хиляди парещи иглички и тя заби лице в земята. Последната й мисъл, преди чернотата да я погълне, беше, че трябваше да убие Скайуокър, когато бе имала възможност.

Сигналът за тревога на Арту извади Люк от леката му дрямка. Отвори очи и видя как огромната маса мускули и нокти се стоварва върху Мара.

Скочи на крака, сънливостта му веднага изчезна. Ворнскърът стоеше до Мара, предните му лапи лежаха върху раменете й, животното извърна глава настрани и се приготви да забие зъби във врата й. Мара лежеше неподвижно ничком на земята и не беше ясно загинала ли е, или е в безсъзнание. Арту, твърде далеч, за да стигне до нея навреме, бясно въртеше колела към ворнскъра, извадил микроскопичния си оксижен, все едно възнамеряваше да се бие с него.

Люк пое дълбоко дъх и изкрещя.

Това не беше обикновен вик, а гръмогласен нечовешки вой, който накара кожата му да настръхне, изпълни просеката и отекна в далечните хълмове. Това беше смразяващият кръвта рев на краатски дракон, който преди толкова много години Бен Кеноби бе използвал, за да изплаши хората от пустинята в Татуин.

Ворнскърът сякаш изобщо не се стресна. Но пък явно бе озадачен и временно остави плячката си. Пренесе тежестта си отчасти върху гърба на Мара и се обърна към посоката на звука.

Люк кръстоса поглед с животното, опасявайки се да мръдне, за да не наруши магията. Успееше ли да задържи вниманието му достатъчно дълго, за да може Арту да стигне до него с оксижена…

Макар прикована към земята, Мара леко помръдна. Люк вдигна ръце пред устата си и изкрещя отново. И този път ворнскърът едва-едва се мръдна в отговор.

С рев, който бе едновременно ръмжене и боен вик, Мара се претьрколи изпод хищника и протегна ръце да го сграбчи за гърлото. Това беше единствената възможност, която Люк щеше да получи. Борбата между ворнскъра и ранения човек едва ли щеше да трае дълго. Той се оттласна от ствола на дървото и скочи към животното. Но не успя да стигне до него. Стегна се да посрещне съприкосновението с тялото на хищника, но опашката на ворнскъра изплющя, удари го здраво по раменете и през лицето и го прати на няколко метра на земята.

Люк се изправи почти начаса. Като през пелена усещаше пламтящата от болка резка, разсякла лицето и челото му. Ворнскърът изръмжа при приближаването му и размаха острите си като бръсначи нокти, за да го принуди да се дръпне назад. Арту стигна до мелето и бодна с оксижена предната лапа на хищника. Почти нехайно ворнскърът помете оксижена и парчетата от него се пръснаха по тревата наоколо. Едновременно с това опашката тресна дроида и той се наклони на една страна. Опашката се завъртя още веднъж и ударът замалко не го довърши.

Люк стисна зъби, умът му препускаше в търсене на подходящ план. Отвличането на вниманието бе само отлагаща тактика, но веднага щом престанеха да представляват заплаха за него, ворнскърът щеше да се нахвърли върху Мара, която все още го стискаше за гърлото. Хищникът можеше да пререже ръцете й с нокти или да отхвърли със сила хватката й. След загубата на оксижена Арту не разполагаше вече с никакви оръжия и ако той продължеше да го налага с опашката си…

Опашката!

— Арту! — извика Люк. — Опитай се да сграбчиш опашката!

Дроидът тозчас треперливо извади големите си щипци. Люк го наблюдаваше с крайчеца на окото си, опитвайки се да държи заети главата и предните лапи. Опашката замахна отново, още веднъж и с триумфален писък Арту я сграбчи. Победното пиукане почти веднага се превърна в пронизителен стържещ шум. Ворнскърът без никакво усилие изтръгна щипците от корпуса на дроида.

Но вниманието му бе привлечено назад за няколко секунди и точно от това се нуждаеше Люк. Пъхна се под хванатата от дроида опашка, протегна се към Мара и откачи лазерния меч от колана й.

Изтърколи се назад и скочи на крака, камшичестата опашка изплющя към него, но Люк вече бе извън обхвата й, от другата страна на Арту. Включи меча, прокара блестящото острие покрай предните лапи и удари животното по носа.

Хищникът изпищя от гняв и болка и се дръпна назад от странното същество, което го бе жилнало така неочаквано. Люк го удари още няколко пъти, опитваше се да го изтласка по-далеч от Мара, за да включи лъча на пълна мощност.

Внезапно ворнскърът отстъпи от тялото на Мара и с гладко движение скочи към Люк, който със също толкова елегантен замах го преряза на две.

— Почти навреме — долетя откъм краката му дрезгав глас. Той погледна надолу, Мара бутна част от мъртвия ворнскър от себе си, поизправи се и се подпря на лакът. — Какви, в името на светлината, бяха тези глупави игрички с него?

— Едва ли щеше да си доволна, ако ти бях отрязал ръцете при евентуална грешка — задъхано отговори Люк.

Пристъпи към нея, тя седна, а той й подаде ръка. Мара я отблъсна. Извърна се, подпря се на ръце, застана на колене, уморено се изправи и се обърна към него. В ръката си държеше бластер.

— Пусни лазерния меч на земята и отстъпи назад — задъхано заповяда тя и подсили думите си със замахване на оръжието.

Люк въздъхна и поклати глава:

— Не мога да повярвам — прибра лъча и пусна меча на земята. Адреналинът се оттегляше от кръвта му, лицето и раменете го боляха ужасно. — Да не би да пропусна да забележиш, че аз и Арту ти спасихме живота?

— Забелязах. Благодаря — Мара се приближи и прибра лазерния меч, без да сваля насочения към него бластер. — Може би ми се отплащате, задето не ви застрелях преди два дни. Иди ей там и седни.

Люк погледна към дроида, който тихо бръмчеше:

— Имаш ли нещо против първо да прегледам Арту? Мара погледна към дроида и каза през свити устни:

— Разбира се, върви — мина покрай двамата, взе животоспасяващия пакет и се завлече до едно от дърветата в края на поляната.

Арту не беше толкова зле, колкото се опасяваше Люк. Оксиженът и щипците бяха откъснати чисто, никакви жици или други части не стърчаха, за да причинят някаква друга неприятност. Люк затвори, доколкото можа, двата отвора, говорейки тихо и окуражително на дроида.

— Е? — попита Мара, облегна се на дървото и внимателно започна да маже с мехлем раните от ноктите на хищника върху ръката си.

— Засега е добре — отвърна Люк, върна се при другото дърво и седна. — Бил е раняван и по-тежко.

— Чудесно — кисело каза тя. Обърна се към него и го изгледа настойчиво: — Успя да те подреди доста добре, нали?

Люк внимателно попипа парещия белег през челото и лицето.

— Ще се оправя.

— Не се и съмнявам — изсумтя Мара с преливащ от сарказъм глас. Наведе се и свали гамашите си. — Бях забравила, че си герой.

Люк впи поглед в нея. За пореден път се опитваше да разбере сложните и противоречиви черти в характера на тази странна жена. Дори от три метра можеше да види, че ръката, с която нанасяше мехлема, трепери, вероятно от стреса и от преумората. Сигурно и от страх — намираше се на косъм от смъртта и щеше да е просто глупава, ако не си даваше ясна сметка, от какво се бе спасила. Но независимо от усещанията си бе решена да не позволи нищо от тях да избие над твърдата като скала повърхност, която с такава последователност бе изградила. Като че ли се страхуваше да покаже каквато и да е слабост… Внезапно, сякаш усетила погледа му върху себе си, тя вдигна глава и изръмжа:

— Вече ти благодарих. Какво повече искаш, орден за храброст ли?

Люк поклати глава:

— Просто искам да знам какво се е случило с теб.

За миг в зелените очи проблесна старата омраза. Но само за миг. Нападението на ворнскъра, дошло след двата усилни дни на преход и безсъние, бе взело своя страховит дан от силата на чувствата й. Гневът в погледа й се стопи, на негово място се виждаше единствено уморена студенина.

— Ти ми се случи — отговори тя, тонът й бе по-скоро уморен, отколкото хаплив. — Ти дойде от мръсна пропаднала ферма на една ужасна планета и опропасти живота ми.

— Как?

По лицето й се разля задоволство:

— Наистина ли нямаш представа, коя съм аз? Люк поклати глава:

— Сигурен съм, че ако съм те срещал, непременно щях да те запомня.

— Я стига — остро се сопна тя. — Великият вездесъщ джедай! Вижда всичко, чува всичко, знае всичко, разбира всичко. Наистина не сме се срещали, но аз бях там и ти можеше да ме забележиш, ако си бе направил труда. Бях танцьорка в замъка на Джаба Мошеника в деня, когато ти дойде да спасяваш Соло.

Ето го значи отговора на загадката. Тя беше работила за Джаба и когато той го уби, бе унищожил живота й.

Люк я изгледа намръщено. Не, стройната фигура, грациозността, бързината и сръчността наистина можеха да са на професионална танцьорка, но пилотските умения, изключително точната стрелба, необяснимите познания за лазерния меч — това никак не се вписваше в картинката. Мара очакваше реакцията му, предизвикваше го с изражението си да проговори.

— Но ти не си била само танцьорка — най-сетне каза той. — Това е било само прикритие.

Долната й устна леко потрепери:

— Много добре. Предполагам, че позна благодарение на прехвалените си джедайски способности. Продължавай, дотук се справяш отлично. Какво правех там всъщност?

Люк се поколеба. Имаше толкова възможни обяснения:

ловец на глави, контрабандист, таен телохранител на Джаба, шпионин от съперничеща престъпна организация…

Не, познанията й за лазерния меч… Всички парчета изведнъж си дойдоха на мястото.

— Чакала си мен — отговори той. — Вейдър е знаел, че ще отида там и че ще се опитам да спася Хан, и те е пратил да ме заловиш.

— Вейдър ли? — тя направо изплю името с отвращение. — Не ме карай да се смея. Вейдър беше глупак и освен това вървеше на ръба на предателството. Моят господар ме изпрати при Джаба не за да те наема, а да те убия.

Люк зяпна, по гърба му полазиха студени тръпки. Не можеше да бъде… Вгледа се в измъченото й лице и с внезапна увереност разбра, че е истина.

— А твоят господар — тихо каза той — е бил императорът.

— Да — гласът й прозвуча като съскане на змия. — И ти го уби.

Той усещаше задушаваща буца в гърлото, единственият звук наоколо бе побеснялото тупкане на сърцето му. Не Люк уби императора, Дарт Вейдър беше, но Мара сякаш не бе готова да обърне внимание на тази подробност.

— И все пак грешиш. Той наистина се опита да ме привлече на своя страна.

— Само защото аз не успях — избухна тя, мускулите около гърлото й се стегнаха. — И чак след като Вейдър те доведе при него. Какво, да не си мислиш, че императорът не знаеше за предложението на Вейдър да ти помогне да го свалите от трона?

Люк несъзнателно сви пръстите на изтръпналата си изкуствена ръка. Да, Вейдър наистина му бе предложил съюз по време на двубоя им в Облачния град.

— Според мен не беше сериозно предложение — прошепна той.

— Но не и според императора — спокойно отвърна Мара. — Той беше в течение на всичко. А каквото знаеше той, знаех го и аз — погледът й беше пълен с болка. — Аз бях дясната му ръка, Скайуокър — гласът й преливаше от спомени. — Точно така бях известна сред приближените му, като дясната ръка на императора. Служех му в цялата галактика, поверяваше ми задачи, с които дори имперската флота и щурмоваците не можеха да се справят. Разбираш ли, за това имах изключителен талант, да чуя повикването му от всяко кътче на Империята и да отговоря. Издирвах предателите, громях враговете, помагах му да контролира безсмислената бюрократична машина, от която се нуждаеше. Имах престиж, власт, уважение — погледът й бавно се върна към настоящето. — И ти ми отне всичко това. Повече основания, за да умреш, не са необходими.

— А какво се обърка тогава? — настоя Люк. Тя стисна устни:

— Джаба не ми позволи да участвам във веселбата при твоята екзекуция. Просто и ясно. Молих го, предумвах го с ласкателства, пазарих се и не успях да променя решението му.

— Да — кимна Люк. — Джаба притежаваше висока устойчивост към Силата.

Но ако тя бе дошла на баржата… Люк потрепери, отново видя ужасяващата картина, която му се бе явила в пещерата на Дагоба. Неясният женски силует, застанал на горната палуба на баржата, която му се надсмиваше, вдигнала триумфално в ръцете си неговия лазерен меч. Първия път, преди години, пещерата му бе показала картина от възможното бъдеще. Сега разбра, че този път му разкриваше възможното минало.

— Ако беше дошла, щеше да успееш — тихо каза той. Мара остро го погледна:

— Не съм те молила за разбиране, нито за съчувствие — сряза го тя. — Нали искаше да знаеш. Ето, вече знаеш.

Той я остави за момент да превърже раните си на спокойствие.

— Но защо сега си тук? — попита Люк. — Защо не си с Империята?

— Коя Империя? — възрази тя. — Империята умира, знаеш го не по-зле от мен.

— Но докато още я има…

Мара го прекъсна със смразяващ поглед:

— При кого да отида? Никой от тях не ме познава, не ме знаят като дясната ръка на императора. Аз бях в сянка, работех извън обичайните канали на субординация и протокол. За моята дейност няма никакви документи. Малцината, на които съм била официално представена, ме имаха за празноглава кукла от двора, незначителна част от подвижната украса, която държат за забавление на императора — погледът й потъна в миналото и тя продължи с горчивина. — След Ендор нямаше къде да отида. Нямах никакви връзки, никакви източници, дори истинска самоличност нямах. Сам-сама останах.

— И се свърза с Карде?

— Най-накрая. Първо прекарах четири години и половина в разкапания подземен свят на галактиката, прехранвайки се с каквато намеря — тя отново прикова поглед в него, в очите й се забелязваше следа от старата омраза. — Работила съм усилено, за да стигна дотук, Скайуокър. Не можеш да разрушиш постигнатото. Този път няма да можеш.

— Не искам да разрушавам нищо — спокойно отговори Люк. — А само да се върна в Новата република.

— А аз искам да се върна в старата Империя — излая тя. — Много често не става, както искаме, нали?

Люк поклати глава:

— Така е, не става.

Тя го изгледа, затвори тубичката с мехлема и му я подхвърли.

— Намажи си раната на лицето. И поспи малко. Утре ще е много тежък ден.