Бертолт Брехт
Лирика и логика (3)

Лирика и логика

„Добре, но какво доказва това?“

След като видял Гьотевата „Ифигения“, един математик рекъл: „Добре, но какво доказва това?“ Въпросът му бил неуместен, но той е напълно подходящ за хиляди и хиляди стихотворения. Поканен да напише критика за такива стихотворения, човек изпада в смут, защото тук, тъй да се каже, няма нищо за критикуване, най-многото: че са били съчинени и че са ги отпечатали. Не можем напълно да отхвърлим претенциите на нашия математик само защото ги е отправил към една творба, която е в състояние да ги задоволи. Възможно е да му се обясни какво доказва „Ифигения“, ако пък това не може да се направи за някоя творба, значи, тя е незначителна. Тя е незначителна, защото не означава нищо.

Най-простото изискване към едно стихотворение е да предаде на читателя своето настроение. Това заразяване е неясен и още почти нищо неговорещ, тъй да се каже, формален акт. Заразителността на едно стихотворение може да е ограничена по отношение на място, личност, професия, нация, класа. Стихотворенията, които създават настроение на повечето хора, не са непременно най-добрите. Онова, което пее народът, съвсем не винаги са народни песни. Съществуват народни песни, които не създават на „народа“ настроение. По това трябва да сме наясно: тази заразителност ще открием и при най-висшите видове поезия, и при най-низшите, както при народната песен и сонета, така и при оперетните шлагери и празничните поздравителни стихчета.

Следователно едно стихотворение още не доказва нищо (и аз, значи, още не мога да ти докажа, че е нужно да го прочетеш), щом е в състояние да зарази някого или дори теб със своето настроение. Както изглежда, за стихотворенията е по-трудно нещо да докажат. Да предположим, че нашият математик се бе сблъскал с едно стихотворение, доказало питагоровата теорема: той би ли твърдял тогава, че това стихотворение доказва нещо? Може би, ала ние навярно бихме му възразили също тъй, както му възразихме, когато твърдеше, че „Ифигения“ не доказвала нищо. Бихме му възразили и тогава, когато стихотворението е като стихотворение безсъдържателно, безлико, без алиби. Дори ако математикът изпаднеше в настроение от него, навярно бихме му възразили.

Ще се окаже, че не можем да минем без понятието „красота“. Не е срамно, че се нуждаем от това понятие, но то все пак ни смущава. Защото това понятие е толкова неясно, многозначно и както изглежда, съвсем зависимо от „вкуса“, който, „както е известно“, е личен, тъй че за него „не може да се спори“.

Ако изхождаме от физиологията и говорим за физическия вкус, тогава да се спори за него, е наистина трудно. Слагаме в устата си една хапка, правим гримаса и казваме: „Много е кисело!“ Също така можем да произнесем някой стих и да добием чувството на неудоволствие, както при нещо безвкусно, блудкаво, непривлекателно или дори отвратително. Разбира се, дори при физиологическия вкус съществува нещо като „откриване на сладостта“. Това може да стане посредством своеобразен акт на обучение или просто защото сме попаднали при нови условия. Вкусът, също физиологическият, може да се развива.

Можем да използваме пример от архитектурата. Нашите напредничави архитекти пропагандират през последните десетилетия една така наречена функционална архитектура. Те считат, накратко формулирано, практичното за красиво. Интересно е обаче как работниците се отнасят към това. Защото, общо взето, те отричат тази архитектура. Те не считат линеарно построените сгради за красиви, наричат ги казарми или затвори и ругаят новите, целесъобразни мебели като нелепи. Цялата функционална архитектура оставя в устата им блудкав вкус. Защо?

Архитектите, мнозина от които именно защото са напредничави, се обръщат с желание към работниците като към най-напредничавата, най-важна класа, забравят какво означава за работника едно жилище. Тъй като за него то в никакъв случай не е само подслон, някаква машинария, от която се иска само да изпълнява всички свои задължения по възможност най-практично.