Бертолт Брехт
Лирика и логика (1)

Лирикът няма защо да се страхува от разума

Някои от хората, чиито стихове чета, познавам лично. Често се чудя, че не един от тях издават в своите стихотворения далеч по-малко разум, отколкото в другите си изяви. Нима смятат поезията за чисто творение на чувствата? Нима вярват, че изобщо съществуват чисти творения на чувствата? Ако вярват в подобно нещо, би следвало все пак поне да знаят, че чувствата могат да бъдат също тъй фалшиви, както и мислите. Това би трябвало да ги направи предпазливи.

Някои лирици, особено начинаещите, когато са в настроение, изглежда, изпитват страх, че онова, което произлиза от разсъдъка, може да прогони настроението. Тук може да се каже, че този страх е безусловно глупав. Както знаем от сведенията за творческите лаборатории на велики поети, при тях в никакъв случай не става дума за толкова повърхностни, неустойчиви, бързолетни настроения, та да може едно проникновено, трезво разсъждение да им попречи. Известната окриленост и възбуденост в никакъв случай не е пряко противоположна на разсъдливостта. Дори може да се приеме, че неудоволствието от допускането на мисловни критерии в поезията говори за едно по-дълбоко безплодие на споменатото настроение. В такъв случай човек би трябвало да се откаже да пише стихове.

Ако поетичното намерение е сполучливо, тогава чувството и разсъдъкът работят в пълно съзвучие. Те радостно си подвикват: „Реши ти!“