Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Катрин Каултър. Лабиринтът

ИК „Бард“, ООД, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–197-X

История

  1. — Добавяне

9

Усмихна се на пазача и разтвори черния калъф със значката на ФБР. Красивата златна значка заблестя.

— Вие сте агент Шерлок, така ли? — провери списъка пред себе си. — Нова сте в отдела.

— Да. Бих искала да отида на работното си място.

— Добре. Но не палете лулата си в сградата, Шерлок.

— Благодаря. Няма. Жалко все пак. В момента разполагам с първокласен тютюн.

— Е, предполагам, че сте го чували доста пъти, а?

Пазачът бе чернокож, почти неин връстник, с бръсната глава.

— Не — ухили му се тя, — чувам тази шега за пръв път.

— Ами тази: „На Бейкър Стрийт ли живеете?“

— Това пък къде е?

— Добре, добре. Ще се постарая да измисля някоя съвършено нова, дето не си я чувала никога. Влизай. Само се разпиши тук. На излизане ми се обади. А, между другото — името ми е Ник.

Махна на пазача и се отправи към асансьорите — ниските й токчета зачаткаха по мраморния под. Ако някой я попиташе, възнамеряваше да обясни, че е искала да изучи още по-внимателно случая Раднич. Слезе от асансьора на петия етаж, тръгна по дългия коридор, зави надясно, после наляво и тръгна по друг коридор. Отвори вратата към ОПУСП. Вътре беше тъмно. За жалост се налагаше да запали осветлението в цялото помещение. Нощем бе по-различно. Отсъствието на хора — смеещи се, разговарящи или просто дишащи — я лишаваше дори от илюзията за безопасност. Беше съвършено сама в голямото пространство. Но пък разполагаше с 9-милиметров ЗИГ в кобура.

— Не ставай глупава или страхлива.

Засмя се. Смехът й прозвуча зловещо в пустата стая. Неоновото осветление на тавана й бе страшно неприятно.

Извика менюто на компютъра си и провери всички налични база данни. Откри го само след двадесет минути. Щеше да го намери за по-малко от две, ако през последните седем години бе извършил и други убийства. Но не го беше правил.

Прочете набързо психологическия портрет, после го изучи по-внимателно и изруга. Все едно тя го бе писала. По време на последните курсове по криминална психология направи десетки психологически портрети. Дори избра като тема на дисертацията си за научната си стенен „Психологически предпоставки и особености на серийните убийци“. Предполагаше се, че познава извратеното психологическо съзнание, примесено с безброй примери, от които се получава образът на чудовище. „Предпоставки“ бе идея на ръководителя й. Според нея — и сега смяташе така — звучеше тъпо и претенциозно, но той я увери, че е наясно какво уважават професионалистите. Издържа, следователно е била убедителна при защитата. Всъщност получи високи оценки за всички предложени методи, тестове и начини за изследване, които предвиждат и преценяват степента на засягане на съзнанието на масовия убиец. Но нищо от това не й помогна. Той просто изчезна.

А сега и психологическият портрет на ФБР не й даваше никакви указания къде може да бъде открит. Нищо не предлагаше по-различна гледна точка или перспектива. Абсолютно нищо ново. Почакай… Върна се назад и отново прочете две изречения. „Субектът никога няма да промени начина, по който извършва престъплението. Съзнанието му е блокирало и ще повтаря схемата.“

Звучеше логично. Доколкото бе запозната и седемте убийства бяха съвсем сходни. Внимателно прегледа всички полицейски доклади, включително и този за Белинда, после ги разпечата.

Резултатите и описанията от аутопсията й бяха страшно неприятни, но благодарение на обучението в курсовете се бе научила да се дистанцира от ужасяващите подробности, повечето от които забулени с медицинска терминология. Не така стоеше въпросът със снимките обаче. Там беше по-различно и далеч по-трудно. Не прочете доклада за аутопсията на Белинда. Нямаше да й се размине, но предпочете да го отложи. Разпечата новите находки, включително и тези за Белинда.

Трябваше да спре. Едва ли щеше да успее да пренесе всички разпечатки.

Щом я видя, Ник й се ухили.

— Много неща си помъкнала, агент Шерлок. Още сега ли ще отнесеш всичко на Бейкър Стрийт?

— Да. Всичко е за Мориарти[1]. Ще хвана този злодей.

— Не знам нищо за този Мориарти, но веднъж гледах филм за Шерлок Холмс и онова псе. Боже, какво свирепо куче!

— Филмът наистина беше хубав — съгласи се тя и се разписа.

— Ще работиш ли и друг път извънредно?

— Вероятно. Тук всички много се стараят. Никога не престават да се трудят.

Отдалеч изключи алармената система на маздата си. Всичко работеше. Вътре светна лампичката. Никой не бе разбил автомобила.

Стигна до дома си, провери входовете, пусна резетата и сложи двете вериги. Остави вратата на спалнята отворена.

До късна нощ чете докладите. Но не и този за Белинда. Още не.

 

 

— Изплакни си окото с това, Шерлок.

Погледна картата. Компютърът бе прокарал линии между няколко точки.

— Това е Звездата на Давид, Оли. Какво имаш предвид?

Той доволно потриваше ръце.

— Нищо лошо не се случи, Шерлок. Двамата със Савидж пристигнахме там и разговаряхме с всички. Познаваш Савидж — беше сдържан и възпитан. В следващия момент показа това на всички. Помислих си, че капитан Самуелс — тя работи в полицейското управление на Сейнт Питърсбърг — ще го целуне. Тази четири точки маркират местата, където убиецът е нанасял ударите си. Савидж просто направи едно малко представяне и готово!

— Възможно е да е всичко, Оли. Звезда на Давид ли? — тя се вгледа в три от точките, бележещи досегашни местопрестъпления. Оформяха почти съвършен равнобедрен триъгълник, обърнат надолу. Следващото убийство спокойно можеше да бъде в основата на огледалния равнобедрен триъгълник, но знае ли човек? — Да, би могло да е тук, но може и да не е.

— Скоро ще узнаем — заяви Оли. — Ако приемем логиката на Савидж, следващия път този тип ще извърши убийство точно тук.

Той посочи съседната точка.

— Доста добро предположение — съгласи се тя. — А някакви идеи как призракът прониква и напуска старческите домове незабелязано?

— Още не. Но охраната в посочения от Савидж старчески дом ще бъде засилена. Знаеш ли какво? Медиите се хванаха за думите ти. Всички вестници и телевизионни канали пищят как Призрака избива бабите им.

— Не може да бъде. Откъде знаят, че сме го казали?

Оли гузно наведе глава.

— Ами, подметнах го на една телевизионна репортерка. Наистина беше хубава и искаше непременно да получи някаква информация — вдигна глава и й се ухили. — Опасявах се Савидж да не ме тръшне на земята.

— По-добре теб, отколкото мен. И без това вече ме поваля на пода в гимнастическия салон. Още съм натъртена, но не смея да си призная.

— Сериозно? Карате ли те тренира?

Тя кимна.

— Каза ми, че съм един от най-добрите баскетболисти в Бюрото. Добре било да се държа във форма, като играя с племенниците си. Децата не те предразполагали да лъжеш и те поддържали във форма от страх да не се изложиш.

— Ха, казал го е просто защото си дава сметка, че теб едва ли ще те повали така лесно, негодникът му с негодник.

— Наистина ли те повали многократно, Шерлок?

— Повече пъти, отколкото мога да преброя.

— Кой тук говори за негодници?

Двамата се извърнаха: Савидж стоеше зад тях с лаптопа в едната ръка и модем в другата.

— Не познавам никакви негодници. А ти, Оли?

— Аз ли? Само от Мария съм чувал тази дума.

Савидж изсумтя и продължи:

— Какво мислиш за подхода „Звездата на Давид“, Шерлок?

— Толкова е налудничава, че вероятно съдържа зрънце истина. Но нали все пак си давате сметка, че убийствата започнаха във Вирджиния, а не във Флорида? Това може да промени нещата.

— Съгласен съм. Съвсем скоро ще разберем. Местните полицаи следят отблизо вероятния следващ старчески дом.

Тя свъси вежди.

— Предпочитам да съпоставя всички физически улики, но за жалост не са толкова много. Всъщност за тази Звезда на Давид… Имам чувството, че сте прав, и същевременно, че няма да има никакво значение. Най-вероятно той ще извърши убийство в посочения от вас старческия дом, но никой няма да го види.

— Тя формулира точно онова, което и аз мисля — обади се Оли. — Вече полудявам. Поисках компютъра да сравни и противопостави всякакви улики, но нищо не излиза. Абсолютно нищо.

— Ще го хванем, Оли.

— Надявам се — промърмори Лейси и се обърна към Оли: — Бъдещата ти тъща внуши ли на Мария, че си работохолик?

— Не. Обвиних шефа. Казах й, че агент Савидж ще ме изрита на улицата, ако не отида с него, ще попадна в черния списък и ще остана безработен за вечни времена. Тя спря с атаките.

Савидж се засмя и се върна в кабинета. Лейси видя как Хана Пейсли бързо стана и го последва. За своя изненада откри, че Оли също наблюдава Хана навъсен.

— Какво не е наред?

— Нищо. Просто ми се ще Хана да не е хлътнала така по Савидж.

Лейси не реагира. Не желаеше да знае нищо за личния живот на колегите си. Така бе по-безопасно. Но Оли не забеляза, а само промълви замислено:

— Хана и Савидж са излизали, преди тя да дойде в отдела — така знаех. А като дойде, се разбра, че Савидж е прекъснал връзката. Дочух го да казва, че никой от отдела не бива да топи перото на Бюрото в мастилото на Бюрото.

— Как смяташ — Хана още ли е влюбена?

— О, да. Погледни я само. Не откъсва очи от него. Защо не поговориш с нея, Шерлок? Теб има вероятност и да те послуша. Савидж очевидно не се интересува, а дори да не е така, няма да се приближи до жена-агент от неговия отдел.

Лейси поклати глава и вдигна един от докладите от съдебната медицина. Не я интересуваше какво прави Савидж с перото на Бюрото. Господи, усмихна се тя — току-що се бе пошегувала. Отдавна не й се бе случвало. Видя Хана да излиза от кабинета на Савидж с напрегнато изражение. Лейси нямаше намерение да съветва тази противна жена. А и искрено се съмняваше доколко Хана Пейсли ще се вслуша в мнението й. Продължи да работи по случая с Призрака.

 

 

Лейси разтвори „Бостън Глоуб“, последният вестник от по-голям град в купчината. Беше уморена от преглеждането на десетте всекидневника, издавани в най-големите градове, но не спираше. Правеше го вече близо седем години. Абонаментът струваше едно малко състояние, но разполагаше с достатъчно средства от оставените под попечителство пари — никога нямаше да й се наложи да се безпокои, че ще остане гладна; можеше да се абонира за каквото иска. Знаеше, че той е някъде навън. И тя никога нямаше да престане да го търси.

Не повярва на очите си. Едва не изпусна чашата с кафе. Беше на трета страница. Не много обширна статия, но достатъчно голяма, за да привлече погледа й. Прочете:

 

 

Вчера вечерта в 6.30 двадесет и осем годишната Хилъри Рамсгейт, брокерка от фирмата „Хамсън, Лайл и Обермайър“, бе намерена брутално убита в изоставен склад до кей Четиридесет и едно. Детектив Ралф Бъднак от бостънското полицейско управление сподели, че тя очевидно е била въвлечена в ексцентрична игра, приключила със смъртта й, която е настъпила вследствие на множество прободни рани с нож по гърдите и корема. На привързана към шията й бележка пише, че е загубила играта и трябвало да плати глобата. На този етап полицията твърди, че работи по няколко версии.

 

 

Значи се бе върнал. В Бостън. Отново започваше. Молеше се тази нещастна жена да е първата жертва от новия му цикъл; да не е пропуснала други и той да не е убивал жени в малки градчета, откъдето „Асошиейтед Прес“ никога няма да отрази историята.

Хилъри Рамсгейт. Горката жена. Прочете отново бележката във вестника и стана от кухненската маса. Беше умряла точно като Белинда и други шест жени в Сан Франциско преди седем години. Всички те бяха загубили играта.

В статията не се съобщаваше, че и езикът й е бил отрязан. Полицията криеше информацията. Но Лейси знаеше всичко: била е пробождана с нож безмилостно, а езикът й е бил отрязан. Копеле!

Пресметна, че вчера бе седмата годишнина от последното убийство.

Седем години. Точно на същия ден преди седем години бе нанесен удар. Чудовището се бе върнало.

 

 

Лейси крачеше напред-назад пред кабинета на Савидж, когато той се появи. Остана загледан в нея за миг. После заговори тихо, за да не я стресне.

— Шерлок, още е седем сутринта. Какво правиш тук? Какво е станало?

Тя рязко се извърна. На лицето й бе изписана болка, каквато отдавна не бе виждал. В следващия миг отчаяното изражение изчезна. Беше възвърнала самоконтрола си. Успя да прикрие чувствата си. И го гледаше съвършено безизразно.

Какво ставаше с нея?

— Шерлок, какво не е наред?

Тя успя да му се усмихне.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но искам да ви помоля за услуга. Налага ми се да взема няколко дни отпуск и да отскоча до Бостън.

Отвори вратата на кабинета и й направи знак да го последва.

— Бостън ли?

— Да. Имам болна леля. Случаят е спешен. Знам, че съм в отдела едва от две седмици, но няма кой друг да се справи с възникналата ситуация.

— Леля ти възрастна ли е?

— Не, но е болна от Алцхаймер. Състоянието й изведнъж се е влошило.

— Роднина ли ти се обади?

Защо задава всички тези въпроси? Нима не й вярва?

— Да. Позвъни братовчед ми. Самият той не е много добре, а тук, на Източното крайбрежие няма друг, освен мен.

— Разбирам — промълви той бавно, докато я наблюдаваше дискретно. Беше бледа, изплашена и развълнувана; странна комбинация. Неизменната златиста шнола държеше здраво на тила силно опънатите й коси. Сякаш ги бе пригладила с лак. Непрекъснато притискаше чантата си и нервно потропваше с крак. Беше забравила да си сложи какъвто и да е грим. Изглеждаше невероятно млада. Той продължи: — Колко време смяташ да отсъстваш?

— Не повече от три дни. Само колкото да уредя някой да се грижи за нея.

— Тръгвай, Шерлок. А… Искам довечера да ми се обадиш от Бостън и да ми кажеш как са нещата.

Защо се интересуваше, че заминава от Вашингтон? Нови лъжи. А тя ненавиждаше лъжите. Не я биваше да ги изрича, но тази специално бе репетирала през цялото време, докато идваше насам. Нямаше начин да не й вярва. Нямаше.

— Да, сър. Довечера ще ви позвъня.

Той записа телефонния си номер.

— Ако е късно, ми се обади у дома — подаде й сгънатото листче. Мълчеше, докато тя стигна почти до вратата. Тогава се обади: — Успех. И внимавай.

Заслуша се в отдалечаващите й се стъпки.

Странно.

Защо го лъжеше?

 

 

Телефонът иззвъня в десет и половина вечерта. Савидж намали звука на телевизора — гледаше бейзболния мач между „Джайънтс“ и „Ред Сокс“; в момента „Джайънтс“ водеше със седем на два. Вдигна слушалката и продължи да следи екрана.

— Сър, Шерлок се обажда.

Той се ухили и попита:

— Как вървят нещата?

— Леля е добре. Имам да уредя някои неща, но ще бъда на работа в четвъртък, ако не възразявате.

— Имам добър приятел лекар в „Бостън Мемориал“ — подметна той небрежно. — Искаш ли името му, за да поговориш за леля си?

— О, не, сър. Нещата са под контрол.

— Добре, Шерлок. Какво е времето в Бостън?

— Хладно е и вали. Всичко изглежда старо и уморено.

— И тук е горе-долу същото. Ще се видим в четвъртък. А, да, обади ми се утре вечер.

Последва пауза, а после:

— Добре, сър, щом искате.

— Непременно. Сигурно си уморена, Шерлок. Наспи се добре. Лека нощ.

— Благодаря, сър. И на вас.

 

 

Наблюдаваше я от кабинета си. Беше почти един на обяд в четвъртък. Цяла сутрин бе на съвещания. След завръщането си от Бостън изглеждаше неестествено уморена. Не, не бе само това. Изглеждаше направо пребита, сякаш е загубила най-добра приятелка или някой я е смазал; не физически, а психически. Въобще не се изненада.

Тракаше усилено по клавиатурата, изцяло потънала в заниманието. Изчака няколко минути и отиде до работното й място. Разговаря с нея три вечери по ред — всеки път в десет и половина; разговорите си приличаха, с изключение на онзи в сряда, когато тя сякаш не беше същата.

— Шерлок?

Вдигна лице, а пръстите й продължаваха да стоят върху клавиатурата.

— Добър ден, сър. Сега ли пристигнахте?

— Да. Наричай ме Савидж. Или Дилън.

— Да, сър. Дилън.

— Ще дойдеш ли в кабинета ми? След десет минути.

Тя само кимна. Направи го някак примирено и същевременно сякаш искаше той да не забележи.

Щом тя влезе в кабинета му, той отсече:

— Не обичам лъжите и лъжците.

Погледна го безпомощно.

— Сестрата на майка ти живее в Сан Диего. Имаш трима братовчеди и никой не е по-възрастен от тридесет и пет; всички живеят на Западния бряг. Нямаш дори трети братовчед в Бостън. А и у никого от семейството ти не се забелязва дори и следа от Алцхаймер.

— Не, май няма.

— Седни, Шерлок.

Тя седна.

Видя я да придърпва полата си. Седеше на ръба на стола като дете, което очаква да го накажат. Само че не беше дете.

— Не мислиш ли, че е време да бъдеш откровена с мен.

— Не и преди да се обадя на Чико и да взема няколко дузини уроци.

Шегуваше се. Това му допадна. Поне си бе възвърнала самообладанието.

— Все още мога да избърша пода с теб. Отдавна се занимавам с карате, а и не само с него. Всъщност съм постъпил точно както искаш, когато те изисках за отдела ми, нали? Когато Пети ти е казал, че няма да ходиш в Ел Ей, вероятно си помислила, че Бог се грижи за теб, а?

Вече нямаше никакво значение. Той сигурно знаеше всичко. Е, поне не й се налагаше да лъже повече.

— Наистина не се интересувам от преследването на банкови обирджии. Казах ви го още при първия ни разговор.

— О, това определено. Всъщност си искала да разполагаш с възможността да заловиш серийния убиец, убил сестра ти преди седем години. Името й е било Белинда, нали?

Бележки

[1] Убиецът на Шерлок Холмс. — Б.пр.