Катрин Каултър
Лабиринтът (4)

4

Савидж приличаше на човек, готов да скочи върху бюрото и да затанцува. Не преставаше да се усмихва и да потърква доволно ръце.

— Тостера ли, сър?

— О, да. Направо имах антени за него. Извини ме, агент Шерлок — вдигна телефонната слушалка и започна да натиска копчета. Затвори и тихо изруга. — Забравих. Съпругата на Елис ражда. Отишла в болницата преди час, затова и него го няма. Не, няма да го викам. Ще иска да дойде, но трябва да стои при съпругата си. Това е първото им дете. Наистина, ще му е неприятно да пропусне случая. Не, просто не мога. Той трябва да е в болницата — за миг погледна към ръцете си, после отново към нея. Изглеждаше леко притеснен. — Готова ли си да се включиш?

Сърцето й заби учестено. Беше абсолютна новачка, но той бе готов да рискува с нея.

— Готова съм, сър.

Той не си спомняше да го е изпълвало толкова желание и енергия дори през първия му работен ден. Изправи се.

— Добре. Днес следобед заминаваме за Чикаго. Става въпрос за един тип, който избил четиричленно семейство в Де Мойн. Три месеца по-късно повторил същото в Сейнт Луис. Тогава медиите го нарекоха Тостера. Ще ти разкажа за това по време на полета. Обади се капитан Бради от Полицейското управление в Чикаго, отдел „Убийства“. Смята, че можем да му помогнем. Всъщност горещо се моли да успеем да направим нещо — погледна часовника си. — С теб ще се срещнем на летище „Дълес“ след два часа. Едва ли ще останем там повече от три дни — смъкна навитите ръкави на бялата си риза и грабна сакото. — Наистина искам да хвана този тип, Шерлок.

Тостера. И тя знаеше за него. Преглеждаше вестниците, за да прочете за чудовища като този. Да, вече бе запозната с подробностите, поне с появилите се в пресата.

Отвори й вратата на кабинета.

— Искате да кажете, че знаете как да го заловите?

— Да. Този път непременно ще успеем. Капитан Бради сподели, че разполагат с някои улики, но има нужда от нас. Върви да си приготвиш багажа. Оли Хамиш ръководи отдела, когато аз отсъствам.

 

 

Летяха с „Юнайтед“, бизнес класа.

— Смятах, че практиката на Бюрото е агентите му да летят само в туристическа класа.

Савидж постави дипломатическото си куфарче под седалката отпред и седна.

— Осигурих тази придобивка за отдела. Нали не възразяваш аз да седна до пътеката?

— Вие сте шефът, сър.

— Така е, но можеш да ме наричаш Дилън или Савидж. Отговарям и на двете. Теб как те наричат повечето хора?

— Шерлок, сър. Само Шерлок.

— Срещнах се веднъж с баща ти преди пет години, точно след като стана съдия. Всички от силите на реда останахме изключително доволни от назначението му, защото рядко се церемони и дава заслуженото на престъпниците. Помня, че либералите в родния ти щат не посрещнаха добре избора му за съдия.

— Така е. Направиха два сериозни опита да го отстранят. И двата неуспешни, разбира се. Първият път беше след като потвърди смъртната присъда за мъж, изнасилил и измъчвал две момченца, чиито тела по-късно хвърлил в Дъмпстър в Пало Алто. Вторият — след като не разреши да пуснат под гаранция незаконно пребиваващ в страната мексиканец, отвлякъл и убил местен бизнесмен.

— Трудно е да се повярва, че някои хора се застъпват за подобен род убийци.

— Да, но е факт. В първия случай упрекнаха баща ми в липса на съчувствие и състрадание. Съпругата на обвиняемия била починала от рак, а синът му бил убит от пиян шофьор. Заслужавал още един шанс. Обстоятелствата го били подтикнали да измъчва двете момченца. Бил се разкаял, твърдял, че се поболял от мъка, но татко отсече: „Глупости“ и потвърди смъртната присъда. А в случая с мексиканеца обвиниха татко в расизъм, защото нищо не доказвало намеренията на човека да побегне от Щатите. Напротив — защитата на подсъдимия оправдаваше отвличането, понеже бизнесменът не само бил отказал да му даде работа, но заплашил да го предаде на Имиграционните служби, ако не напусне кабинета. Разправяха колко нечестно постъпват с мексиканеца и как го дискриминират. Не споменаваха, че бизнесменът също е имигрант, но законен. А аз лично дълбоко се съмнявам дали е отправил подобна заплаха.

— Все пак не успяха да отстранят баща ти от поста.

— Не. Бих казала, че районът на Залива е чудно място, където да израснеш. Винаги се намират група местни хора, противници на онова, което се прави.

— Какво мисли баща ти за желанието ти да работиш във ФБР?

От бордовите високоговорители прозвуча гласът на стюардесата: даваше задължителните указания за предпазните колани и кислородните маски. Той долови в очите й огромно облекчение; бдителността й намаля — сега получаваше отдих да се заслуша в кратката лекция, вместо да се съсредоточава върху въпросите му. Тя определено беше загадка за него. А той много обичаше загадките. Отново ще й постави въпроса. Най-вероятно в момент, когато е уморена или разсеяна.

Облегна се назад и не каза нищо повече. След малко отвори куфарчето си и й подаде дебела папка.

— Надявам се да четеш бързо. Тук е всичко свързано с трите престъпления. Знам, че нямаш лаптоп, затова го разпечатах. Прегледай всичко и запомни колкото е възможно повече. Ако имаш въпроси, запиши си ги и ме попитай по-късно.

Нежно вдигна лаптопа, постави го върху сгъваемата поставка и се залови за работа.

Изчака да поднесат вечерята, преди да заговори отново:

— Всичко ли изчете?

— Да.

— Бърза си. Въпроси? Идеи? Нещо, което не изглежда наред?

— Да.

Той не попита нищо. Дъвчеше и чакаше. Наблюдаваше я как отряза парче маруля от салатата. Не я хапна, просто си играеше с нея.

— Знаех за този човек от вестниците. Но тук има толкова много информация — говореше приповдигнато, сякаш е приета в трудно достъпен клуб. Свъси вежди и я погледна. Тя внезапно прочисти гърлото си и продължи с почти безизразен тон: — Явно е без самочувствие, не е особено интелигентен и вероятно има ниско платена работа. Самотник е, не се разбира добре с хората… — той я изчакваше — нещо, в което страшно го биваше. — Винаги съм се питала защо то убива семейства. И все четиричленни.

— Нарече го „то“. Интересно.

Беше се изпуснала. Хапна парчето маруля и започна бавно да дъвче. Трябваше да бъде по-внимателна.

— Езикова грешка.

— Не, не беше езикова грешка, но да не го коментираме в момента, Шерлок. Колкото до семействата — според хората от ОПКР, както си прочела в папката, той е живял в една и съща жилищна сграда с първото семейство в Де Мойн. Смятат, че ги е познавал, ненавиждал ги е и е искал да ги унищожи, което и направил. В Де Мойн и околността обаче не открили никого, който да отговаря на описанието на извършителя на първото убийство. Тогава допуснали, че психологическият портрет просто не е точен. При повторното убийство — вече в Сейнт Луис — всички били объркани. В Чикаго попитах капитан Бради, дали полицията в Сейнт Луис е претърсила района за евентуален заподозрян. Бяха го сторили, но не бяха попаднали на никакъв приемлив заподозрян.

— Но вече бяхте говорили с полицията в Сейнт Луис, нали?

— О, да.

— Доста неща знаете, бих казала.

— Мислил съм по този случай, Шерлок. Мислил съм и съм го пресъздавал многократно, доколкото ми е било възможно. За разлика от ченгетата твърдо вярвам, че психологическият портрет е напълно точен.

— Независимо от факта, че в Де Мойн или Сейнт Луис не са открили никого, който да отговаря на описанието, така ли?

— Да, точно така. Но ми е интересно ти какво мислиш. Хайде да видим дали си така бърза с умозаключенията, както с дамския колт.

Тя разпери пръсти. Бяха дълги, с ниско изрязани нокти.

— Все пак успяхте да го изритате от ръката ми.

— Но умееш да хващаш. Не очаквах този ход от Портър.

В този момент тя му се ухили, за миг обезоръжена.

— Бяхме го тренирали. В едно упражнение го взеха за заложник. Хвърлих му оръжие, но той не го улови. Крадецът така се ядоса, че застреля Портър. Както можете да си представите, после инструкторите доста ни навикаха — все още ухилена повтори: — Бяхме го тренирали.

Той бавно затвори лаптопа си и сподели:

— Докато бях стажант в Академията и мен ми се караха веднъж. Ще ми се да се бях сетил за вашия номер. При упражнение в Хоганс Алей партньорът ми Джеймс Куинлан играеше ролята на банков обирджия и ФБР го бе пипнало. А аз просто стоях там и наблюдавах как го отвеждат. Ако му бях подхвърлил оръжие, може би щеше да се измъкне. Макар че един Господ знае какво щеше да стане тогава — въздъхна. — Куинлан ме издал при разпит. Според мен е очаквал да го измъкна, но понеже не го направих, просто пропял. Впрочем, главата ми не го побира как си е представял, че ще успея да го сторя. Както и да е. Хванаха ме час по-късно — опитвах се да напусна града с крадена кола, синия буик на кмета.

— Куинлан ли казахте?

— Да.

— Кой е Куинлан?

— Агент и дългогодишен приятел. Е, Шерлок, какво мислиш, че ще открием в Чикаго?

— Споменахте за предположението на чикагската полиция, че е близо до залавянето на престъпника. Колко близо?

— Нали прочете данните в папката? Разполагат със свидетел, забелязал мъж да напуска къщата на жертвите. Имат описание. Ще видим колко е точно.

— А какво от това, което не е отбелязано в папката, знаете вие, сър?

— Повечето неща са предположения. И няколко важни детайла от компютърната ми програма — кимна на стюардесата да отнесе кафената чаша. Внимателно затвори лаптопа и го пъхна в куфарчето. — Скоро ще кацнем на „О’Хара“ — обяви той, облегна се назад и затвори очи.

И тя се облегна. Не беше й показал компютърния анализ на случая. Вероятно смяташе, че вече е получила твърде много информация. Може би отговаряше на истината. Не й се искаше да разгледа снимките от местопрестъпленията, но си наложи да го направи. Оказа се трудно. Вестниците не бяха публикували илюстративен материал. Снимките от папката й разкриха целия ужас. Не се въздържа и подхвана:

— И в трите случая родителите са към четиридесетте, а децата — винаги момче и момиче — съответно на десет и дванадесет. Бащите неизменно са простреляни в гърдите, а после — в корема. Според данните от аутопсията вторият куршум е изстрелян, след като са умрели. Майките са били вързани за кухненската маса, бити по лицето и после удушени с шнура на тостера, откъдето и прякора Тостера. Децата са вързани едно към друго, ударени, за да загубят съзнание, а главите им — напъхани във фурната. Като при Хензел и Гретел. Но е по-зловещо. Този тип вероятно е болен. Питала съм се какво би предприел, ако семейството не разполага с тостер.

— Да, и аз в началото се питах същото — обади се той, без да отваря очи. — Навежда те на мисълта, че преди убийствата е посещавал тези домове, за да се увери в наличието на такъв уред.

— Или е носел тостера със себе си.

— Възможно е, но е малко вероятно. Прекалено очебийно е. Някой би могъл да забележи, че носи нещо. И друго — в доста кухни фурните са монтирани по-високо и са вградени. Как тогава би убил децата? От снимките се вижда, че при нашите случаи всички фурни са от стария тип.

— Когато е посещавал семействата, е имал да проверява доста неща, не смятате ли?

Загледа се в профила му. Той не й отговори. Тя бавно прибра снимките в плика. И все така бавно подреди листовете и ги постави в папката. Той бе мислил доста по случая. Същото важеше и за нея. Все така изпитваше остро желание да огледа компютърния анализ. Но беше и вярно, че не се реши да поиска да го види.

Стюардесата помоли всички да изключат всякакви електронни уреди — започваха да се приземяват към Чикаго. Савидж затегна предпазния колан.

— О, да. Нашият човек е проверявал обстойно.

— Как запомнихте въпроса ми? Зададох го преди пет минути.

— От ФБР съм и много ме бива — отвърна той и отново затвори очи.

Идеше й да го ритне. Вместо това се извърна и погледна през илюминатора. Вече се виждаха ярки светлини. Сърцето й заби по-силно. Първата й служебна задача. Искаше да направи всичко както трябва.

— Ти вече също си от ФБР, Шерлок.

Е, беше някакъв кокал. Тя се усмихна, приемайки кокала с удоволствие.

Затегна колана. По време на цялото снижаване не откъсна очи от светлините на Чикаго. Ура! Няма да преследва банкови обирджии.