Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (17)

16

Към обяд на следващия ден шерифът и неговият служител бяха претърсили цялата къща, без да открият нищо. С изключение на няколкото напрегнати минути, в които двамата преглеждаха нейната стая, Мира не се интересуваше от служителите на закона и почти не ги забелязваше.

Затова пък Ели беше явно вън от себе си от притеснение. Тя вървеше след двамата мъже от стая в стая, подреждаше и бършеше прах като трескава.

След обяда Харолд Роби се появи със съдебно решение, което оспорваше нареждането на Акселсон никой да не напуска имението. Шерифът прехапа устни и укорно изгледа Франк Грегъри.

— Вие ли направихте това, мистър Грегъри?

— Не, аз, шериф — намеси се Джаксън. — Но това не нарушава вашите наредби, а просто улеснява нещата. В края на краищата ние сме служебно ангажирани хора и е твърде неприятно всеки път да ви искаме разрешение. Освен това смятам, че без проблеми ще заловите всеки от нас, ако издирванията ви дадат резултат.

Явно беше, че семейството иска да почерпи допълнителна смелост от присъствието на адвоката си.

— Всички бяхте много любезни — заключи шерифът, признавайки се за победен. — Вернън и аз ще се върнем в града. Благодаря ви, че ни нахранихте. Моля ви, благодарете на Ели от мое име. — Той се обърна към Роби. — Семейното решение не се отнася за Ели и мис Линдън. Държа двете да останат в имението. Нали нямате намерение да се приберете веднага в Ню Йорк, мис Линдън?

— Нямам никакви планове до 15-ти този месец. Ако семейството е съгласно да ме задържи, с удоволствие ще остана още два-три дни.

— Това е лесно за уреждане — намеси се бързо Си.

След като Акселсон се сбогува, всички се впуснаха в оживена дискусия. Тъй като Мира не беше член на семейството, тя дискретно се оттегли в библиотеката. Отключи стъклената витрина и седна да чете дневниците на стария Сайлъс Грегъри. Беше късно следобед, когато се зае с четвъртия том, в който бяха записани събития от 1900 година.

Чете дълго време необезпокоявана. Само веднъж й се стори, че зърна лицето на Ели през открехнатата врата. Тъкмо остави четвъртия том на мястото му и понечи да вземе петия, когато я стресна гневен крясък:

— Какво правите тук? — беше Луиза Грегъри. — Махайте се! Нямате никакво уважение към духа на нашия баща! Не докосвайте спомените му! Вие сте прокълната личност!

Тя нахълта като бик в библиотеката, с учудваща за възрастта си сила оттласна Мира настрани и заключи стъкления шкаф. После пусна ключа в деколтето си и се обърна към младата жена с почервеняло от ярост лице:

— Откъде намерихте ключа? — изпухтя тя. — Нямате ли респект пред живата душа на мъртвия татко? Не, нямате. Вие сте натрапница в този дом. Почувствувах го още в първия миг. Вие сте проклет враг, който руши мира, хармонията и уюта на традицията Грегъри. Веднага напуснете библиотеката, преди Бог да ви е поразил със слепота! Вървете си, казвам ви!

— Много съжалявам, мис Грегъри. Не съм искала да шпионирам… — започна Мира, но в този момент старата жена срещу нея забъбри чужди, странни думи под носа си. Това я уплаши и тя изтича навън. Качи се в стаята си и се отпусна в едно кресло. Така седя дълго, съжалявайки за загубата на ключа. Най-после проумя, че Си е бил прав в оценката за милата си леля.

* * *

Беше я страх от вечерята, но всички, включително и Луиза, се държаха както обикновено. Роби също беше останал за вечеря. Джаксън отново се държеше като галантен кавалер. Когато свършиха с яденето и стана време да преминат в библиотеката, Франк се покашля и се изправи. Настъпи тишина.

— Мис Линдън, тази вечер ще пием кафето си тук, ако нямате нищо против. Трябва да обсъдим нещо важно и Роби ще говори като представител на семейството. Преди да чуете какво има да ви каже той, аз още веднаж ви уверявам, че ние сме ваши приятели и ще останем такива. А сега ще помоля мистър Роби да се изкаже.

— Благодаря, Франк — подхвана веднага Роби. — Е, мис Линдън, както знаете, на петнайсети този месец семейство Грегъри ще води съдебно дело срещу вас, което обаче в никакъв случай не е насочено срещу вашата личност. Това, че получихте като дарение Дрезден Фарм, не е ваше дело, нито пък е по наше настояване. То е следствие от странните хрумвания на стария Сайлъс Грегъри. Казвам „странни“, защото като негов адвокат забелязах, че в последно време разумът му често се помрачаваше и той невинаги можеше да се контролира.

— Глупости! — отбеляза лаконично Си.

— Сайлъс, трябва ли да ви припомня, че днес следобед ти беше напълно съгласен с нашето предложение? — укори племенника си Франк.

Си сви рамене, избягвайки погледа на Мира.

— Значи, мис Линдън, никой не обича да води дела. Затова днес следобед семейството обсъди един прекрасен изход от положението. Основният въпрос на делото е собствеността върху Дрезден Фарм. Вие, мис Линдън, дълги години сте смятали, че този имот е ваш. Явно е обаче, че законността на подобно завещание може да се оспорва. Както сигурно знаете, в емлячния регистър на Милфърд не е записано нищо, от което да личи, че поне един квадратен метър от имението на Грегъри е ваш. Съмнявам се, че ще успеете да намерите поне един свидетел на завещанието и въобще не вярвам, че има такъв документ.

Мира поиска да каже нещо, но Роби вдигна ръка и продължи:

— Оставете ме да се изкажа, мис Линдън. Тези достойни хора около мен не са крадци, не са алчни, а просто искат да запазят това, което отколе е тяхно. Ако обаче вие сега — веднага ни представите редовен документ, подписан от свидетели, който потвърждава вашето право върху Дрезден Фарм, семейството незабавно ще прекрати иска си срещу вас. Ако обаче вие не покажете такъв документ, семейството ви моли да се откажете от правата си върху имота, за да се избегне съдебното дело. Съгласна ли сте с нашето предложение?

Мира почувствува, че я обхваща отчаяние. Почувствува се предадена от Си, погледна към него и не повярва на очите си. Той се засмя насреща й и нахално й намигна. При това кимна едва забележимо, така че никой от роднините да не разбере.

Мира доби смелост и проговори:

— Смятам предложението за справедливо, мистър Роби. Аз също не желая да се води съдебно дело. Разбира се, че нося грамотата със себе си. Ако ме извините за момент, ще отида да я взема от стаята си. Искам само да отбележа, че от самото начало ми се стори странно и детинско, две страни да се карат за едно безполезно парче земя. Веднага се връщам.

Тя изскочи навън и се облегна изнемощяла на стената, мъчейки се да намери сили да стигне до стаята си. Защо ли Си беше й смигнал и тайно я беше окуражил? А защо самата тя излъга, че има такъв документ, въпреки че много добре знаеше, че той изчезна. Ако им донесе само празния плик, значи да се признае за победена. Но може би Си точно това искаше…

Решена най-после да докара нещата до край, Мира взе чантичката си и се върна в столовата. Щеше да изиграе ролята си пред цялото семейство. Ще отвори плика пред очите на всички и ще се престори на изненадана, че документът липсва. А ако й се изсмеят, ще ги посочи с пръст и ще им изкрещи в лицата, че всички са крадци.

* * *

Всички я изгледаха напрегнато, когато отвори чантата си и започна да търси плика. Когато най-после го усети между пръстите си, смущението й се усили и, мислейки си, че сънува, тя извади ценния документ. Овладя се и заговори:

— Моля Ви, прегледайте внимателно този документ, мистър Роби! С изключение на това, че е малко избледнял от времето, той е същият, който някога сте съставили за Сайлъс Грегъри.

Присъствуващите се вцепениха на местата си — всички, освен Роби. Той свали очилата си и втренчи очи в Джаксън, който седеше отляво на Мира. Мира също обърна очи към младежа, но видя срещу себе си вместо обикновеното му любезно изражение едно разкривено от изненада и гняв лице. Той се разтрепери целият и се сви на стола си.

Мира усети как я прониза ужасна догадка: именно Джаксън е откраднал документа й няколко часа преди официалното си пристигане. И всички са знаели за това, защото всички — освен Си — изглеждаха смаяни и разочаровани. Ако Мери беше тук, непременно щеше да се провикне: Този проклет глупак! и да добави: Милият ми брат е крадец! За пръв път, откакто беше дошла в тази къща. Мира се засмя от сърце.

— Проверете грижливо този документ, Роби — настоя Луиза. — Може да е фалшификат. Нашата гостенка е способна на всичко. Аурата й е мрачна.

Адвокатът разгледа внимателно завещанието и с въздишка поклати глава:

— Автентичен е. Уверявам ви, Франк, че мис Линдън ще спечели делото. Мис Линдън, като адвокат на семейството аз ви уверявам, че на 15-ти няма да има съдебен процес.

Франк Грегъри позвъни на Ели, която по негово желание донесе кристална гарафа и осем ръчно шлифовани кристални чаши. Франк наля в чашите златист ликьор и вдигна своята.

— За нашата съседка и — надявам се — за нашата приятелка! Да ни даде Бог дълги години съвместен живот! За вас, мис Мира Линдън!

Чу се доброжелателно мърморене и всички отпиха от чашите си. Само Луиза се извърна и запрати своята в камината.

— Благодаря ви — промълви Мира, изпи чашата си на един дъх и едва не се задуши, когато великолепното питие попари гърлото й.

Смутеният смях, който се разнесе в стаята, бързо заглъхна, когато Си почука с лъжичка по чашата си.

— Хармонията на този миг е доста повече, отколкото мога да понеса — обясни той. — Вдигнахме наздравица за нашата гостенка и сключихме спогодба. Е, щом Мира се изкачи на едно ново ниво, което съответствува на нашия собствен невъзможен статус, тя би трябвало вече да бъде пощадена от вашите груби домогвания и да може поне да спи без премеждия. Много мило от наша страна, похвално. Въз основа на нашето великодушие ние й върнахме това, което й принадлежи вече доста години и едновременно с това се разкаяхме за мизерната си тактика. Великолепно! Но не забравяйте раните на сестра ми и убийството на моя най-добър приятел. Смята ли някой да си признае?

— Сайлъс! — скочи Джаксън. — Ти си невъзможен!

— Освен едрия кокал и симптомите на лудост това е основно качество на фамилията, която ще устои докрай на разрушителната сила на бремето. Ако си мислиш, че ти си изключение, братко, иди се погледни в огледалото!