Рита Клей Естрада
Райският остров (4)

Глава четвърта

Гъста омара бе забулила в тайнствен плащ спокойните води на езерото и бели валма се бяха вплели в боровите клони подобно на ангелски коси. Вейки потрепваха от полъха на лекия бриз, готов да понесе към хоризонта ефирния прозирен воал. Той познаваше толкова добре тази картина!

Сви се на кълбо под одеялото и загледа Хоуп. Тя изтича надолу по пътеката към малката лодка, завързана на кея. Къде отиваше? Нямаше никакъв смисъл да вика след нея или да се опитва да я настигне. Щеше да се натъкне на невидимата магическа стена, през която тя едва ли би го чула. Изпита желание да прокара пръсти през косата й, да я приласкае, да я притисне до гърдите си…

Тези мисли навяха дълбока тъга в душата му.

Mon Die! Та той е призрак! Да, истински призрак. Нямаше никакво значение, че усещанията и чувствата му бяха напълно човешки. Не можеше да пренебрегне този факт. Беше напуснал собственото си време, за да попадне в неразгадаемия лабиринт на бъдещето. А дори нямаше представа какво вещае то.

Приятели и близки, дори враговете му, ги нямаше. Бе съвсем сам с жената, която толкова приличаше на неговата Фейт. И същата тази жена се опитваше да го убеди, че както тя, така и останалите представителки на нейния пол са еманципирани личности.

Какво означава това? Освен да тича гола, какво друго можеше да прави в този модерен свят? Бе видял картинките — снимките — без да разбира за какво точно служат. Видя и изобретението, наречено „цип“, но освен да затвори дрехата й, каква беше ползата от него? Изглежда заместваше копчетата. Та какво му е по-доброто? Ненужно изобретение, заменило нещо, което си вършеше чудесна работа преди. Съвсем не разбираше каква е разликата.

Малката лодка на Хоуп приглушено изръмжа и смути утринната тишина. Той присви очи, за да вижда по-добре и едва сега забеляза устройството на кърмата, от което идваше ръмженето. Лодката потегли бързо, значително по-бързо, отколкото би плувала, задвижена майсторски от греблата на четиринадесет трапера.

Намръщи се. Много неща не можеше нито да си обясни, нито да разбере. Нима толкова я бе уплашил, че си тръгваше от острова? Едва ли! Но може и това да е причината.

Отпусна глава на коленете си и затвори очи. Вчерашното му неангажиращо държание към Хоуп бе само начин да прикрие уплахата си. Страхуваше се да погледне назад в миналото, страхуваше се да насочи поглед към бъдещето, страхуваше се най-много от всичко да не загуби Хоуп.

Едва ли един мъж може да изпита привличане към жена, само защото прилича на любимата му. Душите им трябва да си подхождат.

Тежка въздишка се откъсна от гърдите му, но наоколо нямаше никой и тя отлетя нечута, отнесена в свежия утринен ветрец.

 

 

Хоуп натисна газта по магистралата към градчето Ту Харбърс. Имаше нужда да остане сама поне за малко и да премисли случилото се. Или трябваше да намери обяснение, или да признае, че е превъртяла.

Едва ли имаше някакво логично обяснение при създалите се обстоятелства. Логиката бе последното нещо, което би помогнало. Призрак?! И то на нейния остров! Невъзможно! И то не какъв да е, а на повече от двеста години и точно толкова арогантен, колкото всеки съвременен мъж. Не можа да се сдържи и се усмихна. Дори и времето не можеше да промени някои неща, а мъжката себичност най-малко бе подвластна на каквато и да е промяна.

Но защо Арман се бе озовал тук? Нещо се беше случило, нещо, което го бе възпряло да намери покой. И защо се бе появил точно сега? Сигурно в библиотеката имаше книги за духове, за прераждане и за съдбата, сполетяла Арман. Хоуп нямаше представа дали насилствената смърт или неговата неподвластна на времето любов бе причината духът му да блуждае по земята. Най-вероятно беше нещо много по-различно.

Но сигурно съществуваше начин, който да донесе покой на душата му. Дали пък отговорът не се таеше в заровеното ковчеже с миниатюрата на Фейт, или пък в ключа от слонова кост, с който се отваряше ковчежето? Дали не трябваше да намери гроба на Фейт и да изрече магически слова над него? Или над гроба на Арман? Нямаше представа какво да направи. Миналата нощ, докато лежеше будна, си каза, че трябва да намери някакъв отговор, и то още на сутринта. Вероятно прочетеното в библиотеката щеше да изясни нещата.

Едва когато пристигна в малкия живописен градец, Хоуп разбра, че ще има нужда от по-богата библиотека и от по-изчерпателна информация.

Реши да отложи пътуването до Дулут за друг ден. Сега трябваше да се задоволи с местната библиотека и да напазарува.

Мина по главната улица и надникна почти във всички магазини, откъдето човек можеше да купи необходимата екипировка за къмпинг. Между постройките искряха водите на Лейк Сюпириър и леко докосваха брега и доковете. Ако бе дошла просто така, с удоволствие щеше да се разходи и да се наслади на спокойствието.

Но днес трябваше да побърза, за да свърши всичко запланувано.

Хоуп въздъхна и извади от багажника последния плик с покупки. И багажникът, и задната седалка, дори и предната, бяха затрупани с пакети. Наложи се да пренесе купеното на няколко пъти до малката лодка.

Наистина, храната в къщата щеше да й стигне за две седмици, но ако беше сама. Едва ли щеше да е достатъчна и за двамата, като имаше предвид апетита на Арман. Призрак или не, ядеше много като всеки друг мъж.

Подкара лодката към островчето. Следобедното слънце бе надвиснало като ярко оранжево кълбо над високите борови върхари и сякаш бе позлатило игличките им. Изумителната красота на залеза я накара да забрави умората си.

Внезапно чу, че някой вика името й и бързо обхода с поглед брега. Арман стоеше на стотина метра от кея и махаше с ръка, за да привлече вниманието й. Бялата му риза бе разкопчана и разкриваше гръдта му. Прашните високи ботуши изглеждаха мастилено черни в далечината, а тъмно златистите панталони ясно очертаваха силни му стройни крака. Сигурно е бил много висок на времето си, помисли си Хоуп — поне метър и осемдесет. Едва ли съществуваше по-едър призрак от него, и някой, който да прилича по-малко на призрак.

Насочи малката лодка към кея, изпълнена с радост и вълнение, че той все още е там. Липсата на опит с призраци бе породила у нея съмнение дали ще го завари на хълма.

Докато гасеше мотора, забеляза щастливата му усмивка. Той се наведе и се хвана за носа на лодката, за да й помогне да я издърпа на полегатия бряг.

— Мислех, че няма да се върнеш — рече, без да откъсва очи от нея.

— Трябваше да напазарувам — обясни тя. — А ти? Нали не можеш да напускаш хълма?

Погледът му бързо се плъзна встрани, но Хоуп забеляза прокрадналата се болка.

— Наистина не мога, но от тази страна успявам да сляза до езерото. От другата навлизам десетина метра във водата, но и там се натъквам на стена — усмихна се и се помъчи да прикрие тъгата. — Поне мога да се къпя.

— Проследи ли къде минава стената? Може би някъде има пролука? — погледна го с надеждата тя.

Той поклати глава, а последните слънчеви лъчи се вплетоха в тъмните му коси.

— Няма смисъл, сладка моя. Нито мога де се изкача по нея, нито да преплувам отдолу. Какво ли не опитвах, откакто ти тръгна тази сутрин.

Тя извърна поглед към пакетите.

— Тогава ми помогни да пренесем всичко. Имам няколко изненади за теб.

— Наистина ли? Подаръци, може би?

Веселият й смях отекна сред дърветата. Той едва ли знаеше, че никой не бе чувал смеха й от дълго време.

Преди да го срещне, просто нямаше за какво да се смее, нямаше с кого да се смее.

— Точно така, подаръци — отвърна тя и му подхвърли един от по-големите пакети. — Тези неща, ще те улеснят, докато…

— Докато съм все още тук, нали?

— Да — тя се пресегна за друга чанта и се опита да не обръща внимание на тъгата, която се загнезди в сърцето й.

Натоварени с пакети, те тръгнаха нагоре по обраслата с храсталаци пътечка. Хоуп вървеше точно зад Арман и наблюдаваше как потрепват мускулите на гърба му при всяка крачка. За призрак бе в удивително добра форма. А и като мъж бе направо страхотен.

— Хайде, кажи ми, какво е всичко това? — попита той, когато остави пакетите под вековния дъб.

Тя бръкна в един от по-големите пликове и с доволна усмивка извади нещо обемисто.

— Ето, виж!

Арман присви очи учудено.

— Каква е тази странна вещ?

Хоуп се опита да потисне смеха си.

— Спален чувал с пух. Най-доброто, което можеш да купиш! — тя го развърза и разстла.

Арман се наведе, пипна го и го огледа отвсякъде.

— Цип? Така ли се казваше?

— Точно така, цип. Вмъкваш се вътре, след това вдигаш ципа и ще ти държи топло.

И сигурно е много удобно?

Тя кимна утвърдително.

— Много.

Топла усмивка озари лицето му и Хоуп остана загледана в него.

— Merci bien, ma petite!^[1] — каза меко той и докосна страната й с пръст. Сякаш електрически заряд премина през тялото й.

Очите му погалиха устните й и той се приведе към нея.

— Колко си сладка — промълви и пое леко разтворените й устни. Целувката беше чувствена, нежна и истинска. Огън се разля по вените й, когато устните му покриха нейните и той отривисто я привлече към себе си.

Хоуп стискаше с всичка сила единия край на спалния чувал. Цялото й същество тръпнеше от възбуда, отдадено на нежните ласки на устните му.

Арман се отдръпна. Очите й бяха притворени, а ускореният ритъм на сърцето й караше прозрачната й кожа да руменее.

Толкова е трогателно, че си помислила за мен!

Хоуп се насили да се усмихне.

— Не мога да не се погрижа за премръзнал призрак. Какво ще те правя, ако настинеш?

Усмивката му бе искрена. Странно, но в един кратък миг можеше да се закълне, че и той е дълбоко развълнуван от целувката.

Тя скочи и се втурна надолу по пътеката.

Дори не се обърна да види дали Арман идва. Трябваше й време, за да премисли чувствата си, преди отново да говори с него. И двамата съзнаваха, че са вложили много повече в тази целувка, отколкото биха желали.

— Купила съм ти един ливайс и риза! — подхвърли тя през рамо. — Ще ти бъде по-удобно с тях.

— Какво е това… ливайс?

— Сини джинси! — разсмя се тя, представяйки си изражението му, когато ги види.

— Не ги искам — приближи се зад нея, пое няколко плика от ръцете й и тръгна отново нагоре по хълма. — Имам превъзходен шивач. Той шие всичките ми дрехи.

— Наистина ще ти харесат. А освен това шивачът ти го няма и ще трябва да се примириш.

— Ще видим.

Двадесет минути по-късно Хоуп разбра, че е права. Едва се сдържа да не се разсмее на глас. Карираната вълнена риза му бе тясна, ръкавите къси, а джинсите… Джинсите му стояха още по-нелепо.

— Не мога да си представя как могат американците да стигнат дотам, че да носят подобни дрехи — промърмори той, докато оглеждаше крачолите.

— Дръпни ги малко надолу, не е нужно да ги вдигаш толкова над талията.

— Но тогава ще увиснат отзад. А и този плат е много груб, много твърд. Подхожда за селяни, които вършат полска работа. Не е ли така?

— Не — засмя се задавено Хоуп. — Това е любимата дреха на американците през свободното време.

Той започна бързо да се разкопчава, за да може час по-скоро да се отърве от джинсите.

— Сигурен съм, че французите не биха ушили нещо толкова отвратително.

Хоуп не можа да се сдържи и избухна в смях. Чу, че Арман отново сумти неодобрително, но не можеше да си поеме дъх да му отговори. Когато се успокои, той вече се беше преоблякъл зад камъка.

— Забавляваше ли се, докато аз се чувствах като глупак в тези дрехи?

Тя протегна ръка.

— Моля те, опитай се да разбереш! Всички ги носят, дори и във Франция. Просто не знаех твоя размер. Не ти се присмивах, опитвах се да преценя днешните дрехи през твоите очи и ми се сториха толкова смешни. Не те упреквам, че не искаш да ги носиш.

Той я погледна сериозно, сякаш обмисляше нещо. Неочаквано на лицето му се появи топла усмивка.

— Сигурен съм, че е така. След като и ти си облечена по този начин, значи искаш да ми помогнеш да се чувствам удобно. Само че, разбираш ли, Хоуп, ти си по-гъвкава, фигурата ти е по-подходяща за такива дрехи. Ако нямаш нищо против, ще си нося моите, по-удобни са ми. Ще ги пера в езерото.

— Прав си — усмихна се тя. — Другия път, ще ти донеса подходяща мярка.

— Няма да има следващ път, Хоуп. Ще си нося моите дрехи и точка по въпроса — заяви властно той.

Май наистина му се бяха сторили отвратителни.

— Хайде да видим останалите неща.

Когато приключиха с отварянето на пликовете и пакетите, беше почти тъмно. Разпънаха палатката под трепетликите. Хоуп извади газовата лампа, напълни я и я закачи точно до палатката.

— Готово! — извика тя и изтри мръсните си ръце в джинсите. — Сега е много по-добре.

— По-добре?! — възкликна намръщено Арман.

— По-добре, отколкото да си на земята.

— Да, с пухен спален чувал е по-добре, отколкото да си на земята. Мек е.

— Спален чувал с пух — поправи го тя. — С гъши пух.

— Май трябва да науча английски по-добре. Но това е като нашите couvre-pieds^[2], само материята е по-различна.

— Това е изкуствен плат и се казва найлон — обясни Хоуп с усмивка. Струваше й се смешно и странно да обяснява неща, за които никога не се бе замисляла. — Кажи ми, във Франция имаше ли библиотеки, докато живееше там? Това е място откъдето взимаш книга за известно време, за да я прочетеш?

— Само богатите можеха да си позволят библиотеки вкъщи. А пък на бедните за какво им е да взимат книги? Те не знаят нито да четат, нито да пишат.

— Сега е различно. Има печатници и всеки месец се печатат стотици книги. Човек може да ги купи или да ги намери в обществените библиотеки. Хората могат да четат всичко, което ги интересува.

— Толкова ли много книги има сега? Но защо?

— За да може всеки да намери информацията, която го интересува. Разказвам ти това, защото днес ходих в библиотеката, за да намеря нещо, което би ни свършило работа. Намерих материали за призраци и си записах някои неща. Но сега съм по-объркана и отпреди.

— Защо?

— В книгите, които прегледах, пише, че призраците се появяват по какви ли не причини. Поради любовна мъка или за да извършат нещо, което не са успели, докато са били живи, най-вече да отмъстят за някое зло деяние, а и когато не са били погребани както подобава… — не й стигнаха сили да го погледне и затова сведе глава над записките си и се престори, че чете.

Той повдигна с пръст брадичката й и потърси очите й.

— А ти какво мислиш?

— Не зная какво да мисля.

— Хм… Дори нямам представа какво са направили убийците с мен.

Тя трепна.

— А и Фейт е изчезнала. Ти ме уверяваш, че не си Фейт, а аз съм сигурен, че когато е починала, са я погребали достойно и ми се струва, че съм позакъснял с любовта си.

— Не е време за шеги, Арман. Опитвам се да ти помогна.

Той сви рамене и пусна брадичката й.

— Но какво да направя? Наистина нямам представа, но съм почти сигурен, че нищо не може да се промени.

— Нека да се заемем с това, което можем да сторим сега, и да не се връщаме към миналото.

— Какво предлагаш?

— Целта ми е била да се върна в Порт Хурон, при Фейт. Тъй като не ми е позволено да напусна острова, не може да се направи нищо по този въпрос. Трима мъже са разграбили вещите ми и най-вероятно появата ми тук има нещо общо с тях.

— Имаш предвид, че не си се върнал заради Фейт, а заради онези тримата.

Той кимна.

— Oui. Нали виждаш, че не мога да напусна хълма, където са ме убили.

— Така е — бавно изрече тя. — Може би причината е, че трябва да си намериш нещата. Това също бе споменато в една от книгите.

— Възможно е.

— Или… — поколеба се тя, но продължи: — Може да си изгубил пътя към рая и този остров да е раят за теб.

— Раят ли? — той вдигна очи към небето и Хоуп се разсмя. Беше малко необичайно да седи с Арман и да обсъжда смъртта му.

— Раят, Вечните ловните полета, Елисейските полета, Валхала… В една от статиите обясняваха, че духовете и призраците копнеят да достигнат до тези обетовани места.

Той се намръщи.

— Звучи интересно, но не много убедително. И как може да се помогне на някой призрак да достигне до рая?

— Със спиритически сеанс.

— Ами! Това са най-често измишльотини, Хоуп. Едва ли са много тези, които могат да го направят. И по мое време имаше измамници, които се кълняха, че чуват гласовете на мъртвите, но това си бяха чисти мошеници — обираха парите на наивниците…

— Добре, да оставим това. Какво предлагаш?

— Провери дали има някаква информация за онези мъже. Трябва да разбереш дали са откраднали нещата ми. Това е по-разумно.

— Прав си — усмихна се тя. Нима беше възможно някой да приема собствената си смърт дотолкова спокойно, че разговорът да не става тягостен?

— Какво друго прави днес? — попита той, сякаш прочел мислите й.

— Донесох ти нещо за четене. — Бръкна в един от пликовете, които все още не бяха отваряли и извади няколко стари френски списания. — Намерих ги в един антикварен магазин и реших, че ще ти е приятно да ги прочетеш.

Той прелисти страниците като задържаше поглед на написаното с толкова голямо любопитство, колкото и на снимките на колите, бижутата и модните колекции.

— Езикът е френски, но е някак различен.

— Така ли? — тя надникна иззад ръката му. — Толкова много ли се е променил?

— Да, много — прошепна той, докато разглеждаше някаква реклама за часовници. — Това е истинско чудо — часовник на китката!

— Чак пък толкова… След някоя година и телевизори ще могат да се носят на китката.

— Какво са това „телевизори“?

Прииска й се да протегне ръка и да изглади бръчката на недоумение, врязала се между веждите му. Устоя на желанието си и стисна юмрук.

— Нищо особено. Не е важно — обърна се и започна да отваря останалите пакети.

На клона над тях кацна бухал. Гласът му отекна зловещо в гората.

— Разкажи ми още — настоя той властно и хвърли небрежно списанието върху спалния чувал. — Ще почета, като си тръгнеш.

— Да си тръгна ли? — погледна го през рамо тя, учудена от нетърпението, прокраднало се в гласа му.

Беше подпрял ръце на хълбоците си, отпуснал тежестта си на единия крак.

— Да, когато си тръгнеш към къщи. Но преди това искам да разбера още някои неща.

— Аз също искам да разбера някои неща. Донесох касетофон. Искам да ми разкажеш всичко за тримата мъже, които са те нападнали, а също и за бащата на Фейт. Ще се опитам да разгадая загадката и може би ще ти помогна да намериш пътя към… към мястото, което търсиш.

— Откъде си сигурна, че ще успеем?

— Не съм, разбира се, но друго не ни остава! Фейт може би те чака някъде.

Той зарея поглед в тъмнината.

— Мислиш ли?

Хоуп наведе глава, озадачена от промяната в настроението му. Нима не обичаше достатъчно Фейт? Нима не искаше да я намери? Изглежда пролича колко объркана се чувства, защото той я погледна нежно.

— Чудя се обаче дали Фейт иска да ме намери. Нищо чудно да съм се озовал тук, защото тя не ме е обичала достатъчно…

— Не бива да се отчайваш! — изрече Хоуп твърдо и махна с ръка, сякаш да омаловажи казаното.

— Ще поговорим по този въпрос друг път — стана и се протегна, готова да си тръгва. Миналата нощ почти не спа, а умората си казваше думата. Все още не се бе възстановила напълно, а се опитваше да влезе в ролята на добрата вълшебница.

Индигово сините очи на Арман я изгаряха.

— Гладен съм — заяви той.

Изглежда очакваше при тези думи мигом пред него да се появи отрупана трапеза.

В гласа на Хоуп прозвуча раздразнение. Можеше и сам да се нахрани.

— Няма проблем. В някой от пликовете ще намериш пържено пиле с царевица и картофено пюре. Има и бисквити.

— А ти тръгваш ли?

— Да, уморена съм. Лека нощ!

Отговорът му достигна до нея едва доловим.

— Не се ли страхуваш да спиш сама?

Тя му хвърли бегъл поглед през рамо и забеляза усмивката, стаена в ъгълчетата на красиво очертаните му устни.

— От какво да се страхувам? Призракът е тук, при това не може да мръдне от това омагьосано място.

— Има много по-лоши неща от призраците, скъпа ми Хоуп. Защо не останеш тук, където ще мога да те закрилям?

— Нямам нужда от закрила.

— Ами ако се окаже, че имаш? Няма да мога да дойда при теб. Не забравяй невидимата стена.

— Как мога да я забравя? Ще се видим утре и смятам да запиша разговора ни.

— Лека нощ, Хоуп.

Можеше да се закълне, че е уловила скрит подтекст в думите му.

— Лека нощ — помаха му тя и заслиза към къщи.

Едва след полунощ осъзна, че е имал право. Можеше да остане с него, защото едва ли имаше по-самотно място на света от къщата и леглото й.

 

 

На следващата сутрин Арман я чакаше на хълма, подпрян на един висок бор, без да откъсва очи от малката двуетажна къща. Отвън приличаше на дървените селски домове, които се строяха по негово време в Монреал, Ню Йорк и Бостън, изобщо във всички големи градове на Новия Свят.

В тази къща бе неговата Хоуп.

Спалният чувал бе удобен, а палатката го предпазваше от хладния нощен вятър. Опита се да почете, но очите му се затваряха.

Дълго се лута в обърканите си мисли, докато накрая стигна до нещо, на което не можа да си отговори, въпреки че дълго разсъждава.

Бе обичал Фейт искрено и всеотдайно. Ала за да го привлича Хоуп с онази сила, с която го бе привличала Фейт, сигурно външната прилика не бе единственото. Наистина не знаеше на какво да го отдаде.

И къде, по дяволите, се губеше тя? Обеща да се върне сутринта. Бе отчаян, че не може да отиде при нея. Невидимата стена го обграждаше само на половин метър от него, по-сигурна от затвор, по-яка от крепостна стена. Нямаше как да се измъкне от пленничеството си. Безнадеждно беше. Цял ден вчера вървя покрай стената, удря я, рита я, дори се гмурна до дъното на езерото в напразен опит да открие проход. Но такъв не съществуваше.

Стисна юмруци. Да върви по дяволите! Нима не знаеше, че я чака, че иска да я види, да се посмеят заедно, дори да се скарат?

Грабна един камък и го запрати към къщата. Очакваше да види как отскача от невидимата стена.

Но това не се случи.

Взе друг и го метна с всичка сила чак до задната врата.

Ако парче скала, хвърлено от ръката му, преминава бариерата, защо да не мине и той? Дали не беше достатъчно бърз? Но едва ли скоростта имаше значение.

Свали си ботуша и го запокити към задната врата. Видя как пада на стълбите и се свлича до покритата с чакъл пътека. Той нададе победоносен вик, който отекна из целия остров.

Отстъпи крачка назад, без да откъсва очи от бора, недалеч от мястото, където започваше стената. При мисълта, че ако премине, ще бъде с Хоуп, сърцето му ускори ритъм. Отдалечи се още, за да може да се засили и се устреми като ураган надолу по хълма. Чу, че остъклената задна врата на къщата се отваря, но не успя да спре и се блъсна в стената.

 

 

Хоуп замря в мига, в който видя как Арман се хвърля към стената. Сърцето й изтръпна, когато той се свлече до бариерата.

Без да губи и секунда, тя се втурна към него. Препъна се в някаква безформена купчинка, която се оказа ботушът на офицера.

Грабна го и обезумяла затича към свитото тяло. Премина стената, коленичи и напипа пулса му.

Усети равномерните, ясно доловими тласъци, без дори да си дава сметка, че един призрак не би трябвало да проявява същите признаци на живот като хората.

Седна на земята, опря брадичката си на коленете и зачака да дойде в съзнание. Очевидно бе искал със сила да преодолее магическите граници, в които бе пазен, но напразно. Какъв упорит мъж! И арогантен! И красив!

Докосна косата му и забеляза, че не е завързана както обикновено на опашка. Падаше свободно, на гъсти кичури и Хоуп с удоволствие прокара пръсти през нея. Докосна врата му и спусна ръка към рамото.

Усети, че е отворил очи и я наблюдава внимателно. Изпита неудобство.

— Не спирай, ma petite — прошепна той и Хоуп почувства как познатите тръпки пропълзяват по тялото й.

— Добре ли си?

— Понатъртих се… Боли ме рамото! — Хоуп отдръпна ръка, сякаш се бе опарила. — Не, другото рамо. Май съм заприличал на омагьосания принц от приказките, който ми разказваше моята grande-mere^[3]? — гласът му бе нисък, ласкав, благ глас, който се стремеше да я задържи. — Ще получа ли целувка, за да се събудя?

— Вече си буден.

— Тогава ще заспя отново, за да ме целунеш.

— Има да чакаш! — отговори високо тя, с надеждата да развали магията, изтъкана от гласа му, но напразно. Клепките му дори не трепнаха.

Наведе се и тръпнещите й устни докоснаха неговите. Усети топлината му и се поддаде на непреодолимото влечение.

Ръцете на Арман се плъзнаха по раменете й и той я привлече към себе си, а устните му потърсиха настойчиво нейните. Хоуп почувства, че отново живее истински. Копнееше за целувката му като за глътка въздух.

Притисна се към широката гръд и долови бесния ритъм на сърцето му. Беше сигурна, че може да се отдръпне, щом пожелае, и той едва ли имаше достатъчно власт да я спре.

Но близостта на телата им и преди всичко копнежа на нейното, събрало в себе си толкова много чувственост, бе другата причина, поради която тя се отпусна в ласкавите му обятия. Силната му длан обходи гърдите й, сякаш бяха нещо крехко и безценно, което му принадлежи, и тя простена.

Устните му се отделиха от нейните и се спуснаха по шията й, за да вкусят аромата на кожата. Белите му зъби оставяха едва доловими розови следи, докато бавно се придвижваха към извивката на рамото.

Хоуп се задъхваше, неспособна да обуздае дивия ритъм на сърцето си. Положи длани на раменете му, за да има сигурна опора, но пръстите й се впиха в ръката му и бавно се плъзнаха към силните му гърди.

— Mon amour^[4] — прошепна дрезгаво той. Пое дълбоко въздух и усети аромата й — мирис на цветя и сапун, неподправен и естествен като самата Хоуп.

Думите му съвсем неочаквано развалиха магията. Тя се отдръпна и се изсмя нервно.

— Боже Господи! Не съм и предполагала, че ще съживявам дух уста в уста.

— Фейт… — спря веднага той и я прегърна, но не пропусна да забележи болката в очите й. — Хоуп, кажи ми какво има?

Тя се изправи и го погледна.

— Обуй си ботушите! Ще се видим на хълма. Трябва да свършим толкова много неща, ако искаме да те върнем там, където ти е мястото — при Фейт.

Хоуп забърза към къщата, уплашена да не я последва.

Но той не можеше да премине стената.

Чувството на безсилие го обзе отново.