Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ivory Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
The_young_girl (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Рита Клей Естрада. Райският остров

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

Коректор: Келси Иванова

ISBN: 954–11–0274

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Някой я наблюдаваше.

Хоуп Лангстън седна на хълма и зарея поглед над искрящата синева на езерото. Вълните лениво милваха бреговете на остров Тиърдроп. Гората тънеше в безметежно спокойствие. Ала девствената природа не й носеше очакваното спокойствие, напротив — чувстваше се напрегната.

Ето, отново усети как настръхва.

Някой я наблюдаваше. Знаеше го! Усещаше го.

Хоуп внимателно остави фотоапарата на обраслия с мъх камък. Облегна се на грапавия дънер на близкия бор и се загледа във водите, които обгръщаха отвсякъде мъничкия остров. От дърветата се разнасяха птичи песни. Лекият летен бриз нежно развя косите й и притихна. Хоуп дори не забеляза ласката му, мислите й трескаво препускаха.

Някой я следеше. Беше сигурна.

Извърна бързо глава и тъмнокафявите й очи се стрелнаха към преплетените зелени корони на дърветата. Погледът й бе привлечен от плътните сенки и потрепващите на лекия ветрец листа. Огромен речен камък от лявата й страна бе запокитен в земята, сякаш Бог го бе забравил там от деня на Сътворението. Слънцето в късния следобед спускаше по него продълговата сянка, която й заприлича на гигантски патладжан. При това сравнение тя нервно се засмя. Споменът за всичко случило се напоследък не й даваше покой.

И баща й, и нейният шеф бяха прави, че има нужда от почивка. Трябваше да се откъсне от всичко, което й напомняше за онази отвратителна страна в Централна Америка, където обичайна практика бе да отвлекат и изнудват някого, а по-късно просто да поднесат извиненията си. Два месеца в затворите им би трябвало да я прекършат, да я убият, но късметът бе на нейна страна и тя оцеля. В интерес на истината, бе на косъм от смъртта.

Трябваше да вземе по-сигурни мерки като единствена наследница на баща си. Той притежаваше американска петролна компания в Централна Америка, в страна с доста нестабилна политика. Да, имаше дяволски късмет, че остана жива. Други затворници не бяха оцелели.

Хоуп вдигна фотоапарата и фокусира обектива към гигантския овален камък, след това го насочи към заобикалящите я дървета, хвана сянката на камъка, върха и тясната пътечка, която се спускаше към брега.

Наоколо не се забелязваше жива душа, само девствена красота.

Всеки път, когато се изкачваше на това място, най-високото и просторно на целия остров, я връхлиташе непреодолимото чувство, че някой я наблюдава. Още като дете, след развода на родителите й, идваше тук с майка си през лятото. Тогава изпитваше наслада от усещането, че някой следи всяка нейна стъпка, сякаш сам Бог се бе надвесил над нея, изпълнен с благосклонност. Бе самотно дете и това й носеше утеха. Когато порасна, свикна бързо да преодолява това странно и необяснимо усещане, щом слезе в подножието на хълма.

Омайният неповторим залез предвести настъпването на нощта. Тъмни сенки бавно плъзнаха наоколо като зловещи силуети. Над водите на езерото отекна жалният, гротескно присмехулен писък на гмурец.

Хоуп бавно се спусна по хълма към бялата двуетажна вила, построена тук преди повече от петдесет години.

Остана изненадана, когато откри, че й доставя удоволствие да е заобиколена от самотата на острова. Не усещаше враждебност или злонамереност дори когато я обземаше старото натрапчиво чувство, че някой я наблюдава. Колкото и необяснимо да беше, чувстваше се обичана и закриляна, неясно от кого.

Пълен абсурд! Нима е възможно някой, особено тук, на това пусто място, да я обича, след като на света не съществуваше такъв човек? Май въображението й съвсем се бе развихрило.

Хапна препечена филийка с пилешки гърди и картофено пюре. Обедът не представляваше нищо особено, но поне бе прилично ядене, каквото й бе липсвало през последните няколко месеца. Глътна и едно драже комбинирани витамини, които й предписа докторът. Погледна през прозореца на кухнята към хълма и се зачуди дали да провери снимките. Защо пък не? Нямаше по-интересна работа, а познатото занимание щеше да я разсее.

Хоуп бе превърнала един от килерите във фотолаборатория. Докато майка й беше жива, никога не оставаха тук достатъчно дълго, за да оборудва помещение. Сега смяташе да остане цялото лято и есента, или поне докато се възстанови след преживяното като заложница.

Пусна си любимата касета на Пол Хорн, взе фотоапарата и докато се изкачваше по стълбите, пренави филма. Зачуди се дали някое от списанията, на които изпращаше снимки преди, ще се заинтересува от новите й попадения, ако въобще можеха да се нарекат така.

Купи си фотоапарат веднага щом завърши колежа и откри, че да снима й доставя по-голямо удоволствие от всичко, с което се бе занимавала досега. Оттогава не се разделяше с него, а и той й отвори врати към места, на които обикновено не допускаха млади жени. Всички бяха убедени, че е професионалистка — толкова добре се справяше. Нещата потръгнаха и скоро фотографията се превърна в постоянното й занимание. Когато се съсредоточаваше над някой политически обект, насочваше фотоапарата и улавяше всичко, което бе преценила за важно като страничен наблюдател. Политическите фигури дори не прекъсваха разговорите си, защото никога не им досаждаше.

Често пъти с изненада откриваше, че снимка, която е смятала за незначителна, се оказва изключително ценна. Някои бе продала за доста добри пари. Бе ги окачила по стените, заедно със спечелените награди, а някои бе оставила в редакцията на „Тъдей’с Уърлд“ — списанието, за което най-често работеше.

Пишеше и статии — вълнуващи и завладяващи, придружени със снимков материал, а двойната роля на журналист и фоторепортер й предоставяше възможност да вкуси най-доброто и от двете страни на работата. Допълваше изчерпателно и увлекателно с думи запечатаното на лентата. Бе рискувала живота си нееднократно и благодарение на това достигна славата. Материалът, който току-що бе завършила, щеше да предизвика сензация.

Издателят, Джо Бенън, закръглен мъж към петдесетте, който високо ценеше статиите й, не сдържа задоволството си: „Върхът е! Ти обаче не изглеждаш така и имаш нужда от време, за да се оправиш. Две седмици не са достатъчни. И месец няма да е достатъчен, като те гледам…“

Хоуп седеше прегърбена, с отпусната глава. Само преди три дни се бе изтръгнала от мъчителите си в Централна Америка и едва излязла от болницата, се затвори в една хотелска стая и се съсредоточи над пишещата машина.

Кой би могъл да повярва, че тъмничарите ще й върнат багажа и разобличаващия филм? Дори се снимаха заедно на раздяла — за спомен. Статията стана добра, много остра, макар и кратка. Най-добрата досега. И шефът й призна това. Но в момента на Хоуп й се искаше да забрави за статията и за всичко останало.

— Две седмици, Джо! После ще ти звънна, да видя дали има нещо ново — настоя тя, въпреки че едва успя да се овладее, усетила непривична за нея слабост.

— Хоуп, май не си наясно колко си зле! Изтощена си! Гладувала си, заплашвали са те. Нямаш ли ум в главата да оставиш всичко поне за малко?

Думите му стигаха откъслечно до съзнанието й, без да се задържат там. Опитваше се да го изслуша учтиво, но образът му се разми пред погледа й. Хоуп изстена, стисна очи и усети как пада.

Час по-късно се намираше отново в болницата, но този път в Чикаго. След пет дни я изписаха със строго предупреждение да се възстанови добре, преди да се заеме отново с работа. Час след като излезе от болницата, взе полета за Дулут. Там я очакваше кола, която я откара в Ароухед, североизточна Минесота, точно след Ту Харбърс. Разпръснатите искрящи езера, осеяни със зелени островчета, обрасли с папрат и малки горички, бяха прекрасни кътчета. Щом се добра дотам, нае малка моторна лодка до острова, разположен точно до националния резерват Сюпириър Форест до водната гранична зона с Канада.

Не успя да си наложи да не мисли за миналото. Шефът винаги бе използвал таланта й в максимална степен. Оценяваше възможностите й и й възлагаше задачи за две, дори за три седмици. Първо я изпрати във Франция, веднага след завръщането й оттам — в Египет, а почти незабавно след това — в Южна Америка.

Въпреки натоварената си програма, тя с удоволствие прие поръчката за Централна Америка, защото тогава баща й работеше и живееше там. Това пътуване й даваше възможност да се сближи отново с него след дългата раздяла и настъпилото отчуждение. Родителите й се разведоха, когато беше на дванадесет и Хоуп се премести в Минеаполис, където майка й се зае с компютърно програмиране. Момичето виждаше баща си само при редките му посещения. Не поддържаха никакъв друг контакт с писма или по телефона. Пропастта между тях се задълбочи още повече след смъртта на майка й. Седемнадесетгодишната Хоуп бе потресена, че баща й дори не дойде на погребението. Обръщаше се към него на име — Франк. Откри, че по този начин е по-лесно да се държи дистанцирано. Времето бе успяло постепенно да излекува старите рани и когато й възложиха работата в Централна Америка, беше готова да се помири с него. Но още от първия ден започнаха смутове, които изненадващо бързо прераснаха в широко мащабна гражданска война.

Хоуп и Джоан, секретарката на баща й, бяха отвлечени. Измъкнаха ги със заплахи от колата, когато се връщаха в имението на Франк. Първите две седмици ги държаха в тъмно миризливо мазе някъде в града. Междувременно американското правителство не можеше да реши дали да плати искания откуп, или не, а издателят на Хоуп не разполагаше с такива средства.

Хоуп и Джоан бяха разделени. Хоуп бе откъсната от света в продължение на два месеца. Държаха я затворена в джунглата, при нечовешки условия, почти не й даваха храна, а за хигиенни условия и дума не можеше да става. Едва след като я освободиха, разбра, че е имала невероятен късмет, защото Джоан не бе издържала на мъченията.

Сега поне беше далече от този ад, на безопасно място, заобиколена от вниманието и грижите на Джо. Той се беше погрижил за всичко, дори беше осигурил достатъчно храна за няколко седмици. Като шеф се оказа безценен, като приятел също.

Хоуп погледна лентата в ръката си. Реши да прояви филма на следващия ден. Някой от следващите дни. Времето вече не я притесняваше. Изгаси лампата и отиде в стаята си. Разкопча блузата си, докато се приближаваше към прозореца и свали джинсите си в безформена купчинка на пода. Тази вечер, странно защо, чувстваше у нея да напира предизвикателство.

Съвсем гола, тя застана на прозореца на втория етаж и се загледа към хълма отвъд поляната. Лунната светлина я погали ласкаво и кожата й затрептя като седефена. Сякаш я милваше гальовна ръка.

Хоуп потръпна. Определено имаше нужда от мъжка компания, след като изпитваше толкова силно, макар и мимолетно желание да се люби. Въображението й отново се развихри, както този следобед, докато седеше на хълма край праисторическия камък. Може би самотата я измъчваше по-силно, отколкото си даваше сметка. Дали любовните копнежи щяха да изличат тежките спомени…

 

 

Следващият ден беше прекрасен. Идеална реклама за всеки турист, който иска да добие представа за великолепна лятна ваканция в Минесота. Водата искреше на слънчевите лъчи. В скалистото заливче, леко се поклащаха пъстроцветни платна на лодки. Въздухът бе приятно топъл, а бризът едва отместваше дантелените завеси на прозорците.

От месеци не бе спала толкова дълбоко. Чувстваше се изпълнена със сила и живителна енергия. Това не бе ден, в който да се отдадеш на леност.

За половин час закуси, подреди кухнята и се зае да провери филма.

Спокойно и уверено смеси необходимите химикали и обработи филма в портативната вана. Ето че идваше и най-приятният момент, в който негативите се превръщаха в снимки.

Хоуп открай време обичаше фотографията. Смяташе, че истинският творчески процес се заключава в улавянето и преливането на светлосенките, смекчаването или подчертаването на контурите. Тези тънкости правеха от обикновената снимка произведение на художествената фотография. Моментите на творчески търсения й доставяха истинско удовлетворение.

Зачуди се дали да направи още едно копие, но отхвърли идеята. Реши, че няма смисъл да види всички снимки сега. Та нали беше във ваканция! Съвсем не се налагаше да преценява коя снимка би донесла незабавно печалба. Хоуп се усмихна скептично — уж беше на почивка, а продължаваше да мисли за работа.

Един по един, тя нагласи всеки кадър от негатива във фотоувеличителя и фокусира образа върху хартията, като при всяко отмерване на часовника включваше и изключваше ярката светлина. След това потопи неекспонираната хартия във ваничката с разтвора и зачака образите да изплуват, преди да закачи снимките да съхнат.

Затананика си тихичко, но спря, внезапно осъзнала, че не знае коя е мелодията. Бе си я пяла и вчера при камъка, съвсем несъзнателно.

Сви рамене, сякаш това щеше да тушира тревожните й мисли и направи повторна експонация.

Нещо не беше наред. Наистина не беше!

Наведе се към разтвора, в който леко се поклащаше една от черно-белите снимки. Та това трябваше да е снимката на камъка от вчера! Самият камък се бе запечатал там, но внезапно й се стори смален от близналите го подобно на пламъци радиални стрели, от които хартията сякаш се набръчка.

Тя не помръдна от мястото си, неспособна да откъсне поглед от невероятната картина, която се запечата в паметта й. Усети студени тръпки да полазват по гърба й. Увери се, че останалите снимки са незасегнати и след като ги прибра, за да не ги освети, включи лампата.

— Полудявам… — промърмори тя и вдигна все още мократа снимка над очите си, сякаш очакваше малките сребристобели пламъци да избледнеят. — Май халюцинирам… Дори не си давам сметка, че хартията може да е дефектна. — Водата се стичаше по треперещата й ръка и всяка капка оставяше тъмни мокри следи на полирания дъбов под. Нещо или някой беше виновен за станалото. — Не може да има друго обяснение… — мърмореше си Хоуп, опитвайки се да си внуши кураж.

Погледна отново злополучната снимка и със страх премести очи на останалите, напълно убедена, че само по тази с камъка ще открие неестествения ефект. Сърцето й ускори ритъм. Така беше!

Прегледа отново снимките и изведнъж й просветна.

Малките раздвоени пламъци наподобяваха човешки фигури, застанали в полукръг! Не можеше да различи чертите им, но ръцете и краката бяха ясно очертани, сякаш за миг озарени и запечатани от светкавицата.

Невероятно! Ужас плъзна по вените й. Разумът отказваше да приеме видяното.

Изгаси лампата и започна отново. Извади ново руло хартия от шкафчето под фотоувеличителя и се съсредоточи само върху тази част от камъка, откъдето излизаха сребристите пламъци, като ги увеличи. Докато изчакваше действието на проявителя, потрепваше нетърпеливо с крак. Най-сетне се появиха и първите смътно очертани образи.

Хоуп възкликна от удивление и затаи дъх. С треперещи ръце взе щипките, размаха снимката и я потопи във фиксажа, преди да я изплакне и да я закачи да съхне. Имаше пет снимки на големия камък и на всяка от тях личаха необикновените стреловидни фигури. Веднага щеше да прояви и останалите. Наложи си да работи бавно и спокойно. Имаше цял ден на разположение да разгадае мистерията. Дано подозренията й да не се оправдаят.

 

 

Късният следобед завари Хоуп подпряна на прозореца в спалнята й, без да откъсва поглед от скалата насреща. Странно! Цял живот бе идвала тук, бе обикаляла и разглеждала всички кътчета на малкото царство, което й принадлежеше изцяло от девет години. А ето че за втори път от два дни я обземаше непреодолимото усещане, че някой непрекъснато я наблюдава, дебне я, мами я… Или може би бди над нея? С годините Хоуп бе надмогнала това усещане, защото си повтаряше, че всичко е било породено от въображението на едно самотно, силно впечатлително дете.

Бе назрял моментът, когато порасналата Хоуп трябваше да се изправи лице в лице с детето у нея. Трябваше да вникне до дъното на това непреходно усещане, което винаги я бе измъчвало с неразгадаемостта си, но бе я потапяло в блажено спокойствие. И петте увеличени, вече сухи снимки, потвърдиха първоначалните й предположения. Човешките фигури ясно личаха. Но това не бяха реални мъже, не бяха нейни съвременници! Може би бяха призраци? Духове, не намерили покой в отвъдното?

Трябваше да направи нова серия снимки. Трябваше да разбере още за тези същества и за странния овален камък.

Взе фотоапарата, зареди го и се отправи почти тичешком към хълма. Трябваше да намери отговор.

Когато бе на около сто и петдесет метра от мястото, усети нечие натрапчиво присъствие. Не можеше да определи дали то с нещо я заплашва, или е добронамерено настроено. Но този път трябваше да открие доказателство, иначе щеше да полудее.

Нагласи фотообектива и засне камъка от всички възможни ъгли. Коленичеше, навеждаше се, сядаше, изправяше се, приближаваше големия камък от всяко удобно местенце, за да го хване на фокус.

Когато изчерпа всички пози, седна уморено на земята. Безброй хипотези се въртяха в главата й. И отново проклетото усещане, че не е сама. Облегна се на камъка и почувства топлината му. Влажният порив на вятъра предвещаваше буря. Луната се прокрадва между облаците и призрачна светлина обля поляната. Почти през цялата година вечерите тук ставаха доста студени, дори мразовити. Но сега тя не почувства хлад. Сигурно защото бе се сгушила до камъка! Странно, наистина…

Притъмня и Хоуп понечи да се втурне надолу по хълма. Когато се отдели от камъка, изпита странното усещане, че някой се опитва да я задържи с ласкава ръка. Нежността, която камъкът излъчваше, не й донесе успокоение, а пробуди у нея първичен страх. С последно усилие на волята Хоуп си наложи да поеме по пътеката.

Невъзможно! Обърна се и отново прикова поглед в камъка, обгърнат от вечерния мрак. Та това не бе нищо повече от къс скала със сребристи люспички слюда, които от време на време проблясваха на лунните лъчи.

Все по-тъмни облаци забулваха кръглоликата луна. Носеха се устремно, нетърпеливи да излеят дъждовния си товар. Нямаше съмнение, че скоро ще заплиска пороен дъжд.

Хоуп решително отхвърли мисълта, че на острова витаят призраци, качи се в стаята си и скоро потъна в дълбок сън.

 

 

Както предполагаше, утрото настъпи мрачно, но тя се чувстваше по-добре и по-отпочинала от всякога. Закуси бързо и се затвори във фотолабораторията, за да прояви снощния филм. Без съмнение, новият ден щеше да изличи вчерашното й ненужно и необяснимо безпокойство.

Два часа по-късно филмът беше готов. Сърцето й биеше до пръсване. Отпусна се на масата в кухнята и подреди готовите снимки така, сякаш бяха мозайка, търсейки някаква последователност.

Бе запечатала на лентата образите на четирима мъже, които се биеха на поляната. Трима бяха облечени като френските трапери, обикаляли тези места преди векове за високо ценените от европейската аристокрация кожи. На последната снимка един от тях лежеше смъртно ранен. Носеше военна униформа с добре скроен до коленете мундир, триъгълната му шапка бе захвърлена до него.

Хоуп разгледа съсредоточено снимките и едва успя да различи чертите му. Бе запечатала някаква трагична случка, разиграла се край същия този камък. Кога бяха живели тези мъже, какво правеха на нейния остров…

Хоуп взе една от снимките и през лупа много внимателно разгледа униформата. Без дори да знае защо, реши, че е френска.

Парченцата мозайка започваха да се нареждат. Французин! Но разбира се! Тази област, както и още погранични райони от Мичиган и Канада са били обект на безконечни спорове между французи и англичани, а траперите понякога са се озовавали на самата бойна линия.

Но коя точно година се е случило това? Опита се да си припомни ученото в часовете по история и в съзнанието й изплуваха факти, които смяташе за отдавна забравени. Шамплен първи е оценил стойността на фините дивечови кожи от горите на днешна Канада. Откритието му скоро станало толкова популярно, че стотици французи се преселили в Нова Франция и натрупали състояния от кожи. Но и англичаните достигнали залива Хъдсън и избухнала Френската, а сетне и Индианската война. Хоуп бе почти сигурна, че всичко това се е случило към средата на осемнадесети век.

— Господи! — прошепна тя, внезапно осъзнала, че видяното съвсем не е плод на въображението й. Тези снимки не бяха мираж, запечатаните сцени някога се бяха разиграли. Обзе я непреодолимо вълнение.

Светкавица проряза небето и почти веднага екна оглушителен гръм. Едри дъждовни капки забарабаниха по кухненския прозорец и тя погледна натам.

Неспособна да асимилира още видяното на снимките, Хоуп не обърна внимание на яростта на природата. Погледът й попадна на крехка фиданка край биещите се мъже. Фиданка? На това място имаше огромен дъб! Същото дърво ли беше?

Скочи от стола и се втурна към задната врата. Със скок, достоен за олимпийски атлет, се озова на верандата и затича по пътеката нагоре към хълма, без да се плаши от проливния дъжд. Отмахваше клоните на дървета и храсти, препречили пътя й, хлъзгаше се по разкаляната почва и горския мъх, по които се стичаха бързо струйни поточета. Още не бе изминала и половината път, а грейката й бе вече напълно подгизнала и тежеше като оловна. Хоуп я свали припряно и отново затича.

Не спря чак до върха, полузаслепена от полепналата по лицето й мокра коса, иначе плътна като черна коприна. Едва поемайки си дъх, тя спря, безсилна да измине останалите десетина крачки до камъка.

Нова светкавица продра гневно небето. Хоуп изтри с ръкав дъждовните капки, премрежили очите й, и отправи поглед към дъба до камъка. Изпита неудържимо вълнение. По дяволите! Права беше! Дървото беше същото! А и овалният камък си стоеше на мястото!

Изсмя се високо и вятърът понесе гласа й. Хоуп разпери отривисто ръце и изкрещя:

— Еврика!

Небесата й отвърнаха с мълния, която проряза камъка. Прокънтя гръм.

Последният й спомен бе ярко сияние, обгръщащо камъка. След миг мощен електрически заряд я помете и захвърли надалеч. Главата й се удари в стар възлест корен, оголен от стихиите.

Всичко потъна в мрак.