Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ivory Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
The_young_girl (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Рита Клей Естрада. Райският остров

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

Коректор: Келси Иванова

ISBN: 954–11–0274

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Усмивката й изчезна с влизането в къщата. Затвори очи, подпря се на хладната дървена стена и се ослуша в притихналия дом. Е, добре, наистина беше полудяла! Отвличането в Централна Америка я извади от равновесие и появата на Арман бе закъснелият резултат на преживяното напрежение. Не обърна достатъчно внимание на себе си, не се отнесе сериозно към почивката си и ето че имаше халюцинации.

Невъзможно! Та той беше истински! Толкова истински, колкото и тя самата. Приближи се на пръсти до прозореца и погледна към хълма. Нямаше го.

Нима Арман, бурята и преградата бяха плод на болното й въображение? Толкова ли силно желаеше да срещне някой добър човек, напълно различен от главорезите, държали я в плен през изминалите месеци? Или може би случилото се отразяваше копнежа й за нещо истинско и неподправено в полуделия модерен свят, който я заобикаляше?

Облегна се тежко на кухненската маса, подпря глава върху дланите си и затвори очи. Изведнъж усети допира на грубия мундир на Арман до лицето си и вдъхна с разширени ноздри мириса на дъжд и влажна пръст.

Вдигна рязко глава. Мундирът му! Не беше плод на болното й въображение. Огледа го внимателно. От пръв поглед личеше колко избелял и излинял е на места платът, а златните ширити на ръкавите — потъмнели от времето. Сълзи замъглиха погледа. Мъжкият му мирис все още се долавяше. Макар и през сълзи, Хоуп се усмихна.

Качи се на втория етаж, без да изпуска мундира и бързо грабна чифт джинси и тъмнокафяв пуловер.

Влезе в банята, напълни ваната и закачи дрехата на Арман вътре, за да й е под око.

Отпусна се във водата и усети как по тялото й бавно се разлива същата живителна топлина, която бе почувствала в силните му ръце. При тази мисъл неочаквана тръпка лениво пролази по гърба й.

Е, добре, всезнайке! А сега какво?

Коя беше Фейт…

Млада жена, която не е могла да избере между баща си и мъжа, когото обича. Очевидно не е имала смелостта да се противопостави на родителския авторитет. Нима не е разбрала, че Арман я е дарил с много повече любов, отколкото някои жени са получавали през целия си живот?

Хоуп поклати глава. Как се оказа въвлечена в романтична любовна история извън времето? Ако трябваше да бъде точна, разказът му датираше отпреди двеста години…

Потръпна отново, излезе от ваната и се уви в огромна синя хавлия. След пет минути беше облечена, но гъстата непокорна коса й отне цели двадесет. Бе нетърпелива. Минутите се влачеха безкрайно бавно, докато приготвяше храната. Взе бяло вино, намаза четири сандвича с фъстъчено масло, сложи моркови, целина и малко лучена заливка за салата.

Засмя се, когато видя приготвеното на масата. Надяваше се той да не се окаже френски чревоугодник, защото кремовете и сосовете не й бяха по вкуса. Освен това, от тях се пълнееше. Но защо да се страхува от излишните килограми? Откакто се върна от Централна Америка, джинсите й висяха. Нямаше да е зле да понапълнее.

Сложи бързо храната в една кошница, намери пластмасови чашки и покривка. Изведнъж и дойде нещо наум и тя се втурна по стълбите към спалнята, където стоеше стара ракла. Извади оттам куп неща, без да се притеснява, че ги оставя в пълен безпорядък. Накрая откри гумирано от едната страна одеяло, купено някога от майка й за пикници. Беше чисто, никога неизползвано, и ухаеше на любимите й диви лилии. Пет минути по-късно всичко беше готово и Хоуп се отправи с бърза крачка към хълма.

Дали я чакаше, или си беше отишъл тъй неочаквано, както се бе появил? Въпросите кръжаха неспокойно в главата й. Ако успееше да си отговори дори на един, на мястото му изникваха безброй нови.

Забави крачка, почти убедена, че нямаше да го види повече. Щеше да бъде сама там, горе на хълма, както винаги досега.

Сигурно само поради приликата й с Фейт бе откликнал на присъствието й. И сега, открил грешката си, бе се върнал в царството на духовете и призраците.

Докато изкачваше хълма, се опитваше да се примири с мисълта, че повече няма да го види. Когато стигна под вековния дъб, разбра, че наистина го няма.

Обзе я непреодолимо разочарование. Бавно, съвсем бавно, разгъна гумираното одеяло и го разстла. Седна, кръстоса крака, махна тапата от бутилката с вино, сипа си малко в пластмасова чашка и го изпи на един дъх. От години не бе ходила на пикник и реши да се позабавлява, напук на всичко. Какво че тайнственият френски офицер нямаше да й прави компания.

 

 

Подреди храната внимателно, сякаш смяташе да остане дълго и отпи още глътка вино. Ако продължаваше така, скоро нямаше да я е грижа дали той е тук, или го няма… Щеше да е твърде пияна, за да забележи каквото и да било!

Ала след миг тихо свирукане привлече вниманието й. Мелодията, която лекият вятър довя, й се стори позната. Вдигна глава и големите й кафяви очи се плъзнаха към горичката. Беше готова да скочи и да избяга. Та това беше същата натрапчива мелодия, която тя си тананикаше вчера! Със сигурност не й бе позната отпреди.

Притихна, очите й зорко следяха всяко движение наоколо. Може някой да е дошъл на острова, докато е била в къщата и затова не е чула мотора на лодката. Понякога на острова се отбиваха туристи, без да знаят, че е частна собственост.

Хоуп чакаше, притаила дъх, изпълнена със страх пред неизвестността.

 

 

Арман спря на поляната от дясната страна на камъка. Видя я под дъба, готова да побегне като подплашена сърна, усетила опасност.

Фейт… Не, това беше Хоуп. Хоуп, която толкова много приличаше на неговата любима. Тя дори се държеше като Фейт, перчеше се, а беше толкова сладка, толкова изкусително сладка…

Въпреки дръзкото й държание, в очите й личеше загриженост за съдбата му.

Той счупи сухо клонче, за да привлече погледа й.

В първия миг Хоуп застана нащрек. После по лицето й се изписа изумление, а след това радост, че го вижда.

— Я, гледай! Мислех, че си си тръгнал.

— Къде бих могъл да отида?

— Обратно в камъка? — опита се да налучка тя.

— Да не мислиш, че съм излязъл оттам? — той стоеше до разстланото одеяло, свел глава. Изглеждаше привидно спокоен, но тя долови напрежението му.

— Открай време ми се е струвало, че този камък е жив, познава ме, защищава ме, дори бди над мен.

— И си си мислела, че това не е просто камък, а камък, в който е скрита човешка душа? Душата на един влюбен?

— Не — тя сведе очи и отпи глътка вино, за да прикрие смущението си.

Арман седна пред нея, протегна дългите си крака и се подпря на лакът.

— Импулсивните чувства и първичните усещания не бива да те притесняват, cherie. Те са не по-малко важни от духовната любов.

— Говориш като истински французин — засмя се тя.

— Но аз съм французин!

— Прав си — рече Хоуп и бързо наведе глава, за да прикрие усмивката си. Всички французи, които бе срещала, имаха подобни схващания.

— Усмихваш се, а криеш усмивката си. Защо?

— Кой, аз ли? — очите й, невинни като на дете, плахо срещнаха неговите.

— Има ли още някой тук на острова? — сбърчи вежди той.

— Ами… няма. Чувала съм да казват, че французите са властни мъже, влюбени в самата любов. А освен това са и шовинисти.

— Какво е това „шовинисти“?

— Думата произлиза от името на твой сънародник — Шовен, войник, посветил се безрезервно на Наполеон и каузата му. Думата означава прекалена проява на патриотизъм или в днешни дни — прекалена проява на каквото и да било. Жените често използват думата, когато говорят за мъж, който непрекъснато изтъква превъзходството на пола си.

Веждите му се свиха още повече и той добави с известно неудобство:

— Дори не съм чувал за този… Наполеон.

— Наистина. Извинявай, забравих, че няма как да си чувал. Първо е бил генерал, а после император на Франция в началото на деветнадесети век. Само че ми е трудно да свикна от кое време идваш. А и не посещавах редовно лекциите по история в университета. Това, което помня, е нищо в сравнение със забравеното.

— Ходила си в университет?! — очите им се срещнаха и тя прочете изумление в неговите.

— Да, посещавала съм университета в Мериленд.

— Само жени ли посещават този университет?

— Не, половината студенти са жени.

Той вдигна вежди, неспособен да приеме чутото.

— Жените посещават университети заедно с мъжете?!

— Когато е била създадена Америка, момичетата ходели в отделни училища, но нещата се променили. Сега дори можеш да живееш с мъжа, когото харесваш, без да сключвате брак. Отглеждането на деца вече не е единственото призвание на жените. Имат същите свободи, включително и в секса, като и мъжете.

Арман рязко се изправи.

— Но това не е редно! Как могат жените да не държат на добродетелността? Нима нямат свян?

Хоуп скочи и застана срещу него.

— От какво да се срамуват? Кое е по-срамно — един мъж да живее с жена, или обратното — жена да живее с мъж?

— Отговорът е ясен! Жената ще понесе целия срам, след като е допуснала да се случи подобно нещо. Имаме си дума за такива жени и тази дума едва ли ще ти хареса…

— Май няма да се разберем! И в единия, и в другия случай не може да става въпрос за срам. Щом и двамата са пълнолетни, никой няма право да им се бърка. Те сами решават как да живеят!

Той отново се отпусна назад и Хоуп разбра, че се опитва да осмисли чутото, което поне от негова гледна точка, беше скандално. След малко той я погледна внимателно.

— Можеш ли да четеш?

— Да. Всеки трябва да ходи на училище, докато навърши шестнадесет. Както мъжете, така и жените могат да продължат образованието си в колеж или университет.

— Невероятно! — прошепна той замислено и вдигна поглед. — Хайде, почети ми! Сега!

— Така ли? — той се оказа олицетворение на ревностен французин. — И какво искаш да ти прочета?

Той махна с ръка в израз на безразличие.

— Все едно какво. Нещо, което ще ми покаже какъв е светът днес. Съществуват ли все още книги? — погледът му й подсказа колко несигурен се чувства в новия свят, където се беше озовал.

— Да. Запазила съм някои вкъщи…

— Чудесно! Това е добре за начало.

— Така ли? А защо, по дяволите, не си ги прочетеш сам?

— Никак не подхожда на една дама да ругае. Дори и да е облечена в панталони! — смъмри я той, докато оглеждаше с удоволствие, но и с малко пренебрежение стройните й крака в плътно прилепнали тъмносини джинси. Въздъхна тежко, сякаш търпението му се бе изчерпало. — Причината е, cherie[1], че не мога да чета добре на английски. А тъй като ти си англичанка и говориш английски, предполагам, че можеш и добре да четеш на английски. Така ли е?

Този път усмивката й беше толкова топла и сърдечна, че той не устоя и също се усмихна. Сигурно мъдростта идва едва след като навършиш двеста години. А тя нямаше намерение да оспорва факта, че не е англичанка. И без това достатъчно му се беше стоварило на главата за един ден.

— Точно така е.

— А би ли ги донесла, за да чуя новостите? — настоя той.

— После. Сега съм гладна.

Лицето му помръкна, но той не каза нищо и посегна към виното.

— Пфу! — изплю глътката и захвърли чашата върху одеялото. Последва истински порой ругатни на френски. На Хоуп й се стори, че й се сърди за нещо, но нямаше понятие за какво. Гимназиалното обучение по френски й стигаше само, за да каже, че „Писалката на леля е на масата“.

Докато отхапваше от сандвича си, го наблюдаваше с любопитство, за да разбере дали тирадата му ще продължи, или смята да й обясни причината за недоволството си.

— Какво е това? Козя урина ли? Отвратително е! — изражението му бе още по-красноречиво. — Мислех, че пиеш вино, но тази течност е измислена за мъчения, или може би е лек за някоя болест! — той се опита да разчете написаното на етикета.

Хоуп преглътна хапката и потисна усмивката си.

— Това е евтино американско вино. Не съм голяма почитателка на вината, но го намирам добро.

— Вино ли каза, че е това? Как ли пък не! Това е кисела оцветена вода! И под какво име се продава подобен бълвоч?

Тя обърна бутилката към себе си.

— Пише, че е бяло вино, „Шабли“…

— Това и на англичаните е грехота да се поднася!

Хоуп не издържа и се разсмя на глас.

— Кое му е смешното? — попита той, без дори да се опита да скрие раздразнението си. Очевидно искрено се съмняваше, че Хоуп е с всичкия си. Той дори не подозираше колко близо е до истината.

— Извинявай! Но всичко е толкова нелепо. Би трябвало да си почивам тук, да оздравея, а не да се разправям с призраци, и дори да обядвам с представител на това братство. А като капак се караме заради някакво си лошо вино.

По лицето на Арман пробяга задоволство.

— Аха! Все пак си съгласна, че виното е лошо!

— Стига с това вино — задави се тя. — Един мъж трябва да докаже своето, дори и потоп да стане след това!

Той я погледна и си взе сандвич. Огледа внимателно с какво е намазан, преди да отхапе предпазливо.

— Я ми кажи, май не харесваш мъжете? Затова ли все гледаш да пуснеш някоя стреличка по наш адрес?

— Точно сега не желая дори да чувам за мъже. Но ако имаш предвид дали предпочитам жени, отговорът е „не“.

— Ясно… И аз така си мислех, защото когато те прегръщах, усетих трепета у теб.

— Но това беше съвсем инстинктивно! Ти самия реагира по същия начин. Беше толкова топъл, а аз — премръзнала и мокра.

— Не би трябвало да забележиш реакцията ми. Това съвсем не говори добре за една дама — укори я строго той и се намръщи.

— Господи! — Хоуп усети колко неловко се чувства той.

Арман повдигна вежди, но не отвърна нищо. Взеха си още по един сандвич. Той пак го огледа подозрително и само силният глад го възпря да разпитва за плънката.

— Какво ще правим оттук нататък?

— Мисля, че трябва да открием защо не си намерил покой след…

— След смъртта ли?

— Да. Трябва да има някаква причина — тя бръкна в чантата и изрови снимките, които лежаха на дъното. Той бе проявил такъв интерес към проявяването, че Хоуп забрави да му покаже всичките снимки и да го разпита за запечатаните сцени. — Вземи, разгледай ги и ми кажи какво си спомняш — с очевидно нежелание Арман погледна снимките. — Няма да те ухапят! Вземи ги!

Той бавно седна и кръстоса крака точно срещу нея. Избърса ръце в панталоните си и протегна ръка. Разгледа ги една по една. Лицето му ставаше все по-мрачно. Когато привърши, започна отново.

Кажи, спомняш ли си нещо?

— Да.

— Чудесно! — Хоуп развълнувано се наведе към него. — Кои са тези хора? Какво искат? Кой от тях те рани смъртоносно?

Арман посочи един от мъжете, обут с ботуши до коленете, и кожена наметка.

— Този трапер живееше през повечето време в Гранд Портидж, не в горите. Казва се Франсоа Турбе. А този… — посочи мъж с продълговато лице, застанал до Турбе — … беше разузнавач при баща й. Доста тих човек — Жак Пийон. Последният… — пръстът му се спря на мъж, застанал малко встрани от другите. — Това е най-жестокият човек, когото някога съм срещал — Хенри Худън. Непрекъснато насъскваше мъжете един срещу друг. Изпитваше перверзно удоволствие да гледа кръв. Мразеше всички, с изключение на капитан Тревър. Понякога ми се струваше, че понася капитана, защото изцяло зависи от благоволението му да не бъде прогонен от тези земи.

— Кой от тях те уби?

Той отново погледна снимките и внимателно ги подреди, както Хоуп бе направила по-рано.

— Няма снимка на самото убийство — промълви Арман на себе си. След това погледът му се спря на камъка, очевидно, за да си припомни зловещата сцена.

— Бях толкова нетърпелив. Стигнах до Порт Хурон преоблечен като пътешественик, защото френските войници не ги посрещаха много радушно по тези места. Бях наел Жак Пийон в Порт Хурон, за да ме заведе при брат ми във Форт Франсис — последното място, където знаех, че е бил. Спряхме в Гранд Портидж, но се оказа, че племето оджибуа воюва с друго племе. Жак взе още двама, защото познавали местността, и така, вместо да вървим по течението на река Пиджън към Форт Франсис, трябваше да заобиколим земите на воюващите племена. Спуснахме се на юг от Гранд Портидж и спряхме на този остров, за да не попаднем на индианска засада. Тук зарових моето месингово ковчеже и си облякох униформата. Вече бяхме на френска територия. За съжаление, ковчежето бе твърде тежко, не можех да го нося, не можех и да се доверя на спътниците си. Там пазех дневника си и миниатюра с лика на Фейт… — той затвори очи за миг, а когато ги отвори, Хоуп забеляза добре позната и на самата нея пустота и мъка. — Исках да убедя брат ми да се върне вкъщи и да се заеме със задълженията си, но той отказа. Накрая се примирих и се върнахме по същата пътека, по която бяхме дошли. Когато акостирахме на острова, тримата ми придружители се настаниха в низината, а аз останах тук. Тъкмо се канех да изкопая ковчежето, когато ме нападнаха.

— Но за какво им е било? Както го описваш, не ми се струва да е било много ценно — намръщи се Хоуп.

Той продължи, все едно, че не я беше чул:

— Ключът беше у мен. Голям ключ от слонова кост с месингов обков. Ковчежето ми бе безкрайно скъпо. В него бях скътал годежния подарък на Фейт. Щях да й го поднеса веднага щом се качим на кораба и капитанът ни венчае — горчивина и неизмерима тъга бяха изписани на лицето му. — Тя беше смисълът на живота ми, единствената ми любов… — Хоуп усети как мъката се надига у нея, когато той заплака тихо, без дори да се опитва да скрие сълзите си. — Тя беше всичко за мен. Слънцето не грее, когато я няма… — Арман се унесе в спомените за своята неугаснала любов; трогателно нежна любов, която не му бе позволила да напусне земната си обител.

— А на тях защо им е бил портретът на Фейт?

Той я погледна с невиждащи очи. Сетне се усмихна печално и рече с горчивина, от която Хоуп се почувства още по-нещастна:

— Не им е трябвал. Искали са дневника ми, защото написаното доказваше престъпленията им вършени от тях.

— Затова ли са те убили? — Хоуп се приведе и докосна ръката му, за да му вдъхне сила да продължи.

— Oui. Може би и защото са разбрали за намерението ни да избягаме с Фейт, щом стигна до Порт Хурон. Но откъде ли са разбрали? Знаехме само аз, Фейт и човекът, който щеше да ни преведе през езерата и реките.

— Сигурно водачът ви се е уплашил и е разказал на баща й…

— Изключено! — заяви непоколебимо Арман. — Той искаше да се измъкне не по-малко от нас. Жена му беше бременна и го очакваше в Ню Йорк. Двамата смятаха да отворят хлебарница. Той бе толкова въодушевен, толкова развълнуван, че напуска тази пустош и се връща сред цивилизацията, ако калните нюйоркски улици могат да бъдат наречени така.

Хоуп си припомни първото си посещение в Ню Йорк. Жалко, че Арман не може да види града сега.

— Да не би пък баща й сам да е изтръгнал признание от нея? Или пък тя да е споделила с него?

— Не! Фейт се страхуваше от баща си. Зная, че искаше да заминем не по-малко от мен. Тя ме обичаше. Сигурен съм!

Хоуп обаче усети, че вече не е толкова сигурен в любовта на Фейт. Може би се дължеше на някакво недоразумение, както в онази трагедия на Шекспир — „Ромео и Жулиета“?

— Мислиш ли, че са открили ковчежето?

Той сви рамене.

— Мисля, че не. Успели са да вземат само ключа от слонова кост. Има ли значение? Всичко е свършило толкова отдавна…

— Разбира се, че има значение! Ако са намерили ковчежето, значи са се добрали до това, което са търсели. Ако ли пък не, цял живот са били нащрек някой да не ги обвини в деянията, за които само ти си знаел.

— Сдобивали се незаконно с кожи и с парите купували земи на изток. Създали компания, чийто основен капитал бил от нечестно спечелени нари. Чрез английски адвокат купували земи извън пределите на колониите. Смятали да основат нещо като своя собствена държава.

— Ясно! Поне знаеш, че не са успели. Колониите въстанали срещу англичаните и извоювали независимост. Така се създали Съединените Американски Щати.

Арман слушаше с явен интерес, но очевидно изумлението не го напускаше.

— А кой е владетелят? Какъв е? Англичанин, французин или испанец?

— Тази територия, която ти наричаш Нова Франция, сега се казва Канада и се управлява от министър-председател. Америка се управлява от президенти, които задължително трябва да са американци.

— Американци ли? Индианци?

— Не! — засмя се тя. — Американци — хора, родени в Америка, или живели тук достатъчно дълго, за да станат американски граждани.

— Толкова ли са много? Дори по мое време децата на англичанките, родени тук, си оставаха англичани.

Намръщи се, сякаш казаното бе лишено от всякакъв смисъл.

— Слушай сега! Утре ще ти донеса една история и вестници. Може би тогава нещата ще ти се изяснят.

Хоуп започна да прибира остатъците от храната в кошницата. Двамата бяха прекарали почти целия следобед и ранната привечер в разговори.

— Ще се върна сутринта — обеща тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Ще донеса и храна, за да не се разкарвам непрекъснато нагоре-надолу по проклетата стръмнина.

— Недей да ругаеш! Не е…

Хоуп довърши изречението вместо него.

— Да, зная! Неприлично е за една дама! — разсмя се тя и се опита да си представи какво би станало, ако го отведе от острова. Как ли ще реагира на новостите? Нищо чудно да се спомине набързо от инфаркт. — Ще се опитам да запомня, но няма да е лесно.

— Merci[2] — промълви той, усмихна се едва-едва и стана, за да може тя да прибере одеялото.

— Няма защо — отговори Хоуп вяло. Чудеше се къде ще остане той да спи през нощта. Може би на голата земя, или щеше да левитира във въздуха, или пък да се сгуши до камъка? Къде наистина? Тя му подаде сгънатото одеяло. — Вземи. Да го имаш за всеки случай.

— Как така за всеки случай?

— В случай, че ти потрябва — отвърна нетърпеливо тя.

— Мислиш ли, че ще огладнея, докато те няма?

— Не, но… къде ще спиш? — Каза го най-сетне и се почувства неудобно. Едва когато видя изражението му, разбра, че той дори не се беше сетил за това.

— Май си права, cherie. Нямам представа къде… Дали… ще мога да заспя изобщо. Дори не зная дали ще съм тук утре на зазоряване. Но скоро ще разберем — усмихна се той топло.

— Така е, ще разберем. Дотогава се опитай да си спомниш защо си тук. Ако помислим заедно, може и да излезе нещо.

— Ако сме заедно, докато мислим, cherie, би било доста… вдъхновяващо.

— А аз си мислех, че си благороден призрак. Благородните призраци не се възползват от чуждите слабости!

— Ти откъде знаеш? — попита той и в очите му заигра палаво пламъче. — Нали ми каза, че съм първият призрак, когото срещаш.

— Всички мъже сте еднакви. Кълнеш се във вечна любов към Фейт, но си готов да събориш в леглото първото срещнато момиче!

При тези думи той се отдръпна, сякаш го бе ударила.

— Права си. Наистина обичам Фейт. Преструвах се, че съм се припознал, но това беше само в първия момент. Извини ме…

Хоуп разбираше, че трябва да престане да се заяжда, но малкото дяволче, загнездило се в нея, я подтикна да продължи:

— Много те моля, не ме бъркай повече с друга! Трябва да разрешим проблема ти, за да се върнеш там, където ти е мястото, а аз да продължа да живея постарому.

— Oui, Mademoiselle[3] Хоуп, така и ще направим! Лека нощ — той бавно се отдалечи, скри се зад камъка и я остави сама.

Хоуп усети как самотата отново сграбчва сърцето й.

Бележки

[1] cherie (фр.) — мила моя. — Б.р.

[2] Merci (фр.) — благодаря. — Б.р.

[3] Mademoiselle (фр.) — госпожица. — Б.р.