Борис Акунин
Смъртта на Ахил (6)

Глава шеста

В която се появява жена в черно

В хотела го чакаше сюрприз. Фандорин тъкмо беше стигнал вече до своята стая, вратата внезапно се отвори и срещу госта изскочи дебела камериерка. Не видя лицето й, защото беше извърнато встрани, но наблюдателният колежки асесор нямаше как да не забележи някои красноречиви детайли: облечената наопаки престилка, изкривената дантелена касинка и накриво закопчаната рокля. На прага стоеше Маса — много доволен, без ни най-малко да се смути от внезапната поява на господаря.

— Много ги бива руските жени — с дълбока убеденост сподели слугата, — И без това го предполагах, но сега вече знам със сигурност.

— Със сигурност? — любопитно попита Фандорин, вторачен в лъсналата физиономия на японеца.

— Да, господарю. Те са пламенни и не искат подаръци за любовта си. Не са като онези от френския град Париж.

— Ти не знаеш руски — поклати глава Ераст Петрович. — Как се разбра с нея?

— Аз и френски не знаех. Но да се разбереш с жена не са нужни думи — дълбокомислено заяви той. — Най-важното е дишането и погледът. Ако дишаш шумно и бързо, жената отгатва, че си влюбен в нея. А с очите се прави така — той присви бездруго тесните си очички и те изведнъж като че ли някак заблещукаха. Фандорин само изхъмка. — След туй остава малко да я поухажваш — и жената вече не може да ти устои.

— Ти как я поухажва?

— За всяка жена се иска подход, господарю. Слабите обичат сладкиши, дебелите — цветя. На тази прекрасна жена, която избяга, щом чу стъпките ви, подарих магнолия, после й направих масаж на врата.

— Откъде й намери магнолия?

— Там — посочи Маса някъде надолу — има ги в саксии.

— А масажът за какво е?

Слугата погледна със съжаление господаря си.

— Масажът на врата преминава в масаж на раменете, после в масаж на гърба, после…

— Ясно… Можеш да не продължаваш. Подай ми по-добре ковчежето с гримьорските принадлежности.

Маса се оживи:

— Приключение ли ще имаме?

— Аз, а не ние. И знаеш ли какво? Сутринта не успях да направя гимнастика, а трябва да съм във форма днес.

Японецът засъблича памучния халат, който обикновено носеше в стаята.

— Господарю, по тавана ли ще тичаме или пак ще се бием? Давайте по тавана. Тук стената е много удобна.

Фандорин огледа стената с тапета, гипсовия таван и се почуди:

— Доста е високо. Поне дванайсет шаку^[1]. Добре, да пробваме.

Маса вече стоеше само с набедрена превръзка. На челото си беше завързал чиста бяла кърпа, на която с червен туш беше изписан йероглифът „усърдие“. А Ераст Петрович си сложи тясно раирано трико, обу си гуменки, после малко поскача, покляка и изкомандва:

— Ичи, ни, сан^[2]!

Двамата едновременно се засилиха, втурнаха се нагоре по стената и малко преди тавана се отблъснаха вертикално. Направиха салто във въздуха и се приземиха.

— Господарю, аз стигнах до по-високо — ей до онази розичка, а вие две розички по-надолу — гордо посочи тапета Маса.

Вместо отговор Фандорин пак извика:

— Ичи, ни, сан!

Повториха главоломния номер и този път слугата докосна с крак тавана, преди да направи кълбо.

— Аз го стигнах, вие не! — съобщи той. — Хем краката ви са много по-дълги от моите.

— Ти си от каучук — изропта леко задъхан Фандорин. — А сега да се бием.

Японецът се поклони и без особено желание зае бойна поза: краката присвити в коленете, ходилата отворени, ръцете отпуснати.

Ераст Петрович подскочи, превъртя се във въздуха и доста силно перна с платненката по главата съперника си, който не успя да се дръпне.

— Попадение едно! — викна той. — Давай!

Маса направи разсейващо движение — махна си бялата лента от челото и я захвърли встрани, — а когато Фандорин неволно проследи с поглед летящата вещ, слугата с гърлен вик се приплъзна по пода и се опита с крак да го удари под глезена. Ераст Петрович обаче в последния момент отскочи назад и дори успя леко да цапне противника с длан през ухото.

— Попадение две!

Японецът ловко се изправи и заситни в полукръг из стаята. Фандорин пристъпваше от крак на крак, вдигнал длани нагоре до кръста си.

— О, господарю, съвсем забравих — обади се Маса, без да спира. — Как можах! Преди един час дойде да ви търси една жена. Цялата в черно.

Ераст Петрович отпусна ръце:

— Каква жена?

И веднага го застигна шут в гърдите. Той полетя към стената, а Маса с възторг извика:

— Попадение първо! Нито млада, нито хубава. Дрехите й бяха черни. Не я разбрах какво иска и тя си отиде.

Фандорин потриваше удареното място на гърдите си.

— Крайно време е да научиш руски. Докато ме няма, вземи речника, който ти подарих, и запамети осемдесет думи.

— И четирийсет стигат! — възмути се Маса. — Просто ми отмъщавате. Аз две думи още днес научих: „мирисък“ е уважаеми господине и „китайте“ е на руски японец.

— Досещам се кой ти е бил учител. Само да съм те чул с това „мирисък“! Осемдесет думи, казах, осемдесет. Следващия път ще се биеш честно! — Ераст Петрович седна пред огледалото и се захвана с грима.

Прехвърли няколко перуки и избра тъмноруса на среден път с коса на венец до под ушите. Среса надолу засуканите си черни мустачки и отгоре залепи по-светли и буйни, залепи си и гъста метлообразна брада. Боядиса си веждите в съответния цвят, помръдна ги, изду устни, смрачи поглед, пощипна румените си бузи, седна по-разпасано на стола и изведнъж като по вълшебство се превърна в нахакан дребен търговец от Охотний ряд.

 

 

Минаваше седем вечерта, когато пред немския ресторант „Алпийска роза“ на „Софийка“ спря лакиран кабриолет със стоманени ресори, гривите на черните коне с вплетени алени панделки, спиците на колелата боядисани в охра. Конярят спря с оглушително „тпру“ конете и дори изплющя с камшика.

— Събудете се, ваша милост, стигнахме по живо — по здраво.

Отзад на плюшената седалка похъркваше пасажерът — млад търговец с дългопол син сюртук, малинов жакет и ботуши с издути кончови. На главата си беше накривил лъскав цилиндър. Гуляйджията открехна мътни очи, хлъцна:

— К-къде?

— Където ми наредихте, ваша милост. Ей ви я „Розата“.

Пред прословутия московски ресторант се беше строила върволица от коли. Файтонджиите недоволно поглеждаха шумния си събрат — крещи, трещи с камшика, само плаши кончетата. Един от тях, младеж в кожена куртка с обръснато нервно лице отиде при гръмогласния и сърдито му се скара:

— Какво плющиш, да не си на цигански панаир? Я по-кротко — като всички… — и тихо добави: — Заминавай, Синелников, докара го, сега изчезвай, не привличай вниманието. Тук съм с каляската. Предай на Евгений Осипович, че всичко върви по план.

Търговецът скочи на тротоара, залитна, отпрати с жест кочияша:

— Разкарай се! Тук оставам…

Онзи пак изплющя с камшика, свирна разбойнически и се понесе, а гуляйджията направи няколко несигурни крачки и се олюля. Бръснатият го подхвана:

— Да ви помогна, ваша милост. Да се не препънете… — грижовно го поведе за лакътя и му зашепна в скороговорка: — Агент Клюев, ваше високоблагородие. Онази там е моята каляска, с рижавото конче. Ще чакам на капрата. При задния вход е агент Незнамов. Препасал е престилка, прави се на точилар. Обектът пристигна преди десет минути. Маскирал се е с рижа брада. Видя ми се много нервозен. И е с оръжие — издуто му е при мишницата. А това ви праща негово превъзходителство — току до входа ловко му пъхна в джоба сгънато на осем листче, свали си каскета и ниско се поклони, но не получи нито грош и ядно подвикна пред затворената под носа му врата. Сподирен от подигравките на файтонджиите („Какво бе, хитрец, изкара ли някоя копейка?“), се помъкна обратно към каляската и мрачно се качи на капрата.

Ресторант „Алпийска роза“, общо взето, минаваше за прилично европейско заведение. Поне през деня. Сутрин и на обед го посещаваха най-вече московски немци — и търговци, и чиновници. Хапваха свински джолан с кисело зеле, пиеха истинско баварско пиво, четяха берлински, виенски и рижки вестници. Но привечер скучните бираджии се прибираха да си прегледат ведомостите, да се наядат и още по светло да си легнат, а в „Розата“ започваше да се стича по-ведра и по-щедра публика. Пак преобладаваха чужденците, но от по-безгрижните, които при това предпочитаха да се развличат не по руски, а по европейски маниер, без пиянски викове и разюзданост. Дойдеха ли руснаци, беше по-скоро от любопитство, а някои и за да послушат как пее мадмоазел Ванда.

Търговецът спря в мраморното фоайе, хлъцна, огледа колоните и стълбите с килима, хвърли на лакея ослепителния си цилиндър и повика салонния управител.

Първо му мушна банкнота, после му дъхна с конячните пари и заповяда:

— Искам маса, айне-цвайне-швайне, и не да ме забуташ някъде си, дето никой не ще да сяда, а сам да си я избера…

— Много е пълно — вдигна рамене салонният управител, който, макар и немец, говореше руски като истински московчанин.

— Ще ми намериш! — размаха му пръст пияният. — Че ще ти излезе през носа. И такова, къде ви е нужникът?

Салонният управител направи знак на лакея, който най-почтително проводи скандалния посетител до тоалетната, направена по последна европейска мода: с фаянсови писоари, течаща вода и умивалници с огледала. Но разпасалият се клиент не обърна внимание на европейската техника, а остави лакея да го чака отвън, извади сгънатото листче и съсредоточено сбърчил вежди, взе да чете. Това беше разшифровка на телефонен разговор.

2 часът и 17 минути на обед. Абонат едно — от мъжки пол, абонат две — от женски пол.

 

А1: Госпожице, дайте ми номер 762… „Англия“? Обажда се Георг Кнабе. Моля да извикате госпожа Ванда.

Глас (полът не е уточнен): Един момент.

А2: Ванда е на телефона. Кой се обажда?

А1 (бележка отстрани в полето — „Оттук нататък всичко е на немски“): Аз съм. Търся ви спешно. Много е важно. Само ми кажете, направихте ли му нещо? Знаете за кое говоря. Да или не? Истината, умолявам ви!

А2 (след продължителна пауза): Онова, за което говорите, не съм го направила. Всичко стана от само себе си. Какво ви е? Гласът ви звучи така…

А1: Наистина ли нищо? Ох, слава Богу! Не можете да си представите в какво положение съм. Тога е кошмар.

А2: Много се радвам. (Следва нещо неясно.)

А1: Не се шегувайте. Всички се отрекоха от мен. Вместо похвала за проявената инициативност — черна неблагодарност. И дори по-лошо. Може да стане така, че въпросното събитие, вместо да предотврати конфликта, напротив, ще го предизвика — така ми предадоха. Но вие нищо не сте направили, нали?

А2: Казах ви — не.

А1: А къде е шишенцето?

А2: Тук, при мен. И си е запечатано.

А1: Трябва да си го прибера. Още днес.

А2: Днес пея в ресторанта и не мога да си тръгна. И без това пропуснах две вечери.

А1: Знам. Ше дойда. Вече запазих маса. Не се учудвайте — ще се дегизирам. Необходимо е за конспирация. Вземете шишенцето. И още нещо, фройлайн Ванда, напоследък взехте много да си позволявате. Внимавайте, аз не съм човек, с когото да си играете игрички.

(А 2 затваря, без да отговори.)

 

Стенография и превод от немски — агент Юлий Шмит.

Отдолу с наклонен гвардейски почерк беше дописано:

„Да не я очисти в паниката?

Е. О.“

Търговецът излезе от тоалетната явно освежен. Салонният управител го въведе в ресторанта. Пияният огледа с мътни очи масите с ослепително бели покривки, искрящи от сиянието на среброто и кристала. Изплю се на блестящия паркет (салонният управител изтръпна) и накрая посочи с пръст маса до стената (свободна за щастие). Отляво — двама студенти богаташчета разсмиваха две млади модистки — шивачки или шапкарки, отдясно — господин с рижа брада и карирано сако. Седи, гледа сцената, пие мозелско.

Ако не беше предупреждението на агент Клюев, Фандорин никога нямаше да познае хер Кнабе. И той майстор на макиажа. Е, като се има предвид основната му професия, нищо чудно.

В ресторанта екнаха откъслечни, но бурни ръкопляскания. На подиума излезе Ванда — стройна, стремителна същинско вълшебно змейче в бляскавата си рокля.

— Кльоща, какво толкова? — изпуфка пълничката на съседната маса, обидена, че двамата студенти впериха очи в певицата.

Ванда огледа ресторанта със сияещи, широко отворени очи и без предварителни думи, без музикални увертюри тихо запя — пианистът акомпаниатор подхвана мелодията и заоплита в нежни дантели ниския глас, който проникваше направо в сърцата.

На кръстопът погребват

тоз, който се убие сам;

и расне синьо цвете,

нещастно, грешно цвете там.

 

На кръстопътя спрях се,

сред нощ студена скръбно-ням;

люлей се в светлината лунна

нещастно, грешно цвете там.

Странен избор за ресторант, помисли си Фандорин, заслушан в немските думи на песента. Това май беше по Хайне^[3]?

В залата настъпи тишина, после всички едновременно заръкопляскаха, а ревнивата модистка дори извика „браво!“. Ераст Петрович се усети, че излиза от ролята, но май никой не беше забелязал неуместно сериозния израз, изписан на пиянската физиономия. Поне рижебрадият, който седеше на масата отдясно, не отделяше очи от сцената.

Още звънтяха последните акорди на скръбната песен, а Ванда вече щракаше с пръсти, сменяйки ритъма. Пианистът тръсна рошава глава, прескочи края, стовари и двете си ръце върху клавишите и публиката се полюшна на столовете в такт с огнения парижки шансон.

Някакъв руски господин с вид на фабрикант извърши странна поредица от действия: привика цветарката, взе от кошницата букет теменужки, обви го с банкнота от сто рубли и го прати на Ванда. Тя, без да спира да пее, вдъхна аромата и отпрати букетчето обратно заедно с парите. Фабрикантът, който до този момент се беше държал като крал, видимо се притесни и обърна една след друга на екс две пълни чаши водка. Околните, кой знае защо, го поглеждаха иронично.

Ераст Петрович си влезе в ролята. Малко се направи на шут: наля шампанско в чаена чаша, оттам — в чинийката, наду бузи и отпи — съвсем малко, да не го хване, но с шумно сърбане. Поръча на сервитьора още шампанско („Ама не руско, а истински моѐт“) и печено прасенце, но първо да му го донесат живо, за да го види („Че ви знам аз вас, швабите, ще извадите свинско от мразилника“). Сметката му беше проста: докато намерят живо прасе, така или иначе ще се е стигнало до някаква развръзка.

Маскираният Кнабе хвърляше недоволни погледи към съседа си, но иначе не прояви голям интерес към него. Резидентът четири пъти извади джобния си часовник, личеше, че е напрегнат. В осем без пет Ванда съобщи, че пее последна песен преди почивката, и подхвана сантиментална ирландска балада за Моли и любимия й, който не се върнал от войната. Някои от посетителите се просълзиха.

Сега ще допее песента и ще седне при Кнабе, предположи Фандорин и се подготви: захлупи чело на лакътя си като в пиянска дрямка, но отметна косата от дясното си ухо и според правилата на концентрацията изключи всичките си сетива освен слуха. Тъй да се каже, целият стана дясно ухо. По този начин гласът на Ванда сякаш долиташе отдалече, но пък ясно долавяше и най-тихия звук откъм масата на хер Кнабе. Немецът се въртеше неспокойно, скърцаше със стола, стържеше с подметките, изведнъж потропнаха токове. Ераст Петрович за всеки случай обърна глава, отвори око — и точно навреме, за да види, че рижебрадият тайно се шмугва в страничната врата.

Гръмнаха аплодисменти.

— Богиня! — извика разчувстван единият студент. Модистките пляскаха с всичка сила.

Спешното измъкване на хер Кнабе никак не се хареса на колежкия асесор. Заедно с маскировката и фалшивото име това му се видя доста тревожно.

Търговецът рязко стана, катурна стола, сърдечно сподели с веселата компания на съседната маса:

— Отивам да пусна една вода — и преплитайки крачки, потегли към страничния изход.

— Господине! — застигна го сервитьорът. — Тоалетната не е там.

— Чупка — бутна го варваринът, без да се обърне, — ще пикам където си искам.

Сервитьорът застина в потрес, а търговецът продължи с големи крачки. Лоша работа! Трябва да побърза. Ванда вече се скри зад кулисите.

Но точно при вратата изникна нова пречка — на капризния клиент му се носеше поръчаното живо прасе, което квичеше от ужас.

— Ето, както сте го заръчали — гордо представи трофея си запъхтяният готвач. — Живо. Цяло ли да го печем?

Ераст Петрович погледна отчаяните розови оченца и изведнъж съжали горкото прасенце, родено на този свят само за да го изплюска някой гладник.

— Много е малко — ревна търговецът, — пущи го да трупне сланинка!

Готвачът обезсърчен притисна до гърдите си сукалчето, а деребеят се удари с рамо в касата на вратата и изхвърча в коридора.

Така, трескаво премисляше той, вдясно е фоайето, значи служебните помещения и гримьорната на Ванда са вляво.

Втурна се на бегом по коридора. Някъде от тъмното иззад ъгъла се чу вик и шум.

Ераст Петрович сви натам и видя, че рижебрадият е хванал Ванда отзад, затиска й устата с ръка, а с другата е посегнал към гърлото й с тясно метално острие. Ванда задържаше с две ръце косматата рижава китка, но разстоянието до тънката й шия бързо намаляваше.

— Стой! Полиция! — с прехрипнал от вълнение глас извика Фандорин и в този миг хер Кнабе с невероятно бърза реакция бутна отбраняващата се Ванда право срещу него. Ераст Петрович неволно обхвана с ръце слабите й рамене, а тя, цяла разтреперана, се вкопчи с мъртва хватка в спасителя си. Немецът с два скока ги задмина и се понесе по коридора, бъркайки същевременно под мишницата си. Фандорин забеляза как ръката му измъкна нещо черно и едва успя да бутне Ванда на пода, а той се стовари отгоре й. След още секунда куршумът щеше да ги прониже и двамата. За миг колежкият асесор оглуша от грохота, изпълнил тесния коридор. Ванда изпищя от ужас и се загърчи под него.

— Аз съм, Фандорин — изпъшка той и се надигна. — Пуснете ме.

Успя да се изправи, но Ванда, просната на пода, здраво го държеше за глезена и истерично хлипаше:

— Защо го прави, защо? Не, не ме изоставяйте.

Нямаше смисъл да си дърпа крака — певицата се беше вкопчила в него на живот и смърт. Затова Ераст Петрович с преднамерено равнодушен глас й обясни:

— Вие си знаете защо. Слава Богу, размина се.

Той деликатно, но решително отвори пръстите й и се стрелна да настигне резидента. Нищо, нали Клюев е на входа. Той е опитен агент, няма да го изпусне. Поне ще го задържи.

Но когато Фандорин изскочи от сградата на крайречната улица, не откри нищо утешително. Кнабе вече се беше метнал на едноместната си каляска, тъй наречената „егоистка“, и подкара с камшика снажния кулест кон, който метна във въздуха предните си копита и така рязко препусна, че немецът се залепи на облегалката.

Опитният агент Клюев седеше на тротоара, стиснал главата си с ръце, а между пръстите му се стичаше кръв.

— Виноват, изпуснах го — тихо изстена той, — викам му: „Стой!“, а той с ръкохватката в челото…

— Ставай! — Ераст Петрович дръпна ранения за рамото и го накара да се вдигне. — Ще го изпуснем!

Клюев надмогна болката, размаза кръвта по лицето си и леко на верев защапука към каляската.

— Няма нищо, само ми се мержелее пред очите — измънка той и се качи на капрата.

Фандорин скочи зад него, Клюев опъна юздите и рижавото конче звучно изчатка по дървената настилка, постепенно ускорявайки ход. Но бавно, прекалено бавно. „Егоистка“-та имаше преднина поне трийсет метра.

— Давай! — викна Фандорин на посърналия Кпюев — Давай!

Двете каляски с бясна скорост — покрай къщи, магазини, слисани минувачи — излетяха от малката „Софийка“ на широката „Лубянка“ и тук вече преследването стана истинско. Стражарят на пост срещу „Фото Мьобиус“ наду гневно свирката и размаха юмрук на нарушителите, но нищо повече. Ех, да имаха сега телефонен апарат у себе си, размечта се Фандорин, можеше да се обадят на Караченцев да изпрати от жандармерийското управление няколко каляски и да приклещят хер Кнабе. Неуместна и глупава фантазия — единствената им надежда сега беше рижото конче. А то, миличкото, не се щадеше, препускаше яко, мяташе грива и хвърляше по някой кос поглед назад с безумно опулено око: дали да не напъна, един вид, още повече? Давай, миличък, напъни, примоли се Ераст Петрович. Клюев малко се беше съвзел и прав на капрата, въртеше камшика и така подвикваше, сякаш по тихата вечерна улица препускаше цяла дива орда.

Разстоянието започна да се скъсява, Кнабе тревожно се озърна един-два пъти и май разбра, че не може да избяга. На около десет метра от тях резидентът се обърна, изпъна назад револвера с лявата си ръка и стреля. Клюев се приведе.

— Бива си го проклетника! Точно над ухото ми изсвистя. Стреля с армейски револвер. Гръмнете, ваше високоблагородие! Пушнете коня! Ще го изпуснем!

— Коня пък защо, какво ни е крив? — изсумтя Фандорин и си спомни за прасенцето. Всъщност не би пожалил кулестия в името на отечеството, но уви, херщал-агентът не е пригоден за прицелна стрелби от такова разстояние. Не дай Боже, ще вземе да улучи самия хер Кнабе вместо кончето и ще провали цялата операция.

На ъгъла на „Сретенски“ булевард немецът пак се обърна, този път се прицели по-точно и от цевта блъвна дим. В същия момент Клюев падна назад право върху Ераст Петрович. Едното му око гледаше уплашено колежкия асесор, вместо другото беше зейнала червена дупка.

— Ваше високо… — шавна с устни и не довърши.

Каляската кривна встрани и Фандорин беше принуден безцеремонно да бутне падналия. Хвана юздите, опъна ги — и точно навреме, че каляската щеше да се разбие в чугунения парапет на булеварда. Разгорещеният кон дръпна да продължи, но лявото предно колело се беше забило в подпорната колонка.

Ераст Петрович се наклони над агента и видя, че единственото му око вече не е уплашено, а съсредоточено изцъклено, сякаш Клюев разглеждаше нещо интересно горе, по-интересно от небето и облаците.

Фандорин машинално понечи да свали шапка, но шапка нямаше, защото прекрасният цилиндър беше останал в гардероба на „Алпийска роза“.

Чудесен завършек, няма що — агентът убит, Кнабе се измъкна.

А къде се е измъкнал впрочем? Освен в дома си на „Каретна“ резидентът нямаше къде да иде. Непременно трябваше да се отбие там поне за пет минути — да си вземе резервните документи, пари, да унищожи компрометажа.

Нямаше за кога да оплаква убития — хвана го под мишниците, измъкна го от каляската и го подпря на парапета.

— Почакай ме тук, Клюев — прошепна колежкият асесор и без да обръща внимание на онемелите от ужас и любопитство минувачи, се качи на капрата.

Пред входа на красивия дом за наематели, където на третия етаж живееше представителят на банкерска къща „Кербел унд Шмит“ беше спряла познатата „егоистка“. Запененият кулест кон нервно пристъпваше на място и поклащаше мократа си глава.

Фандорин нахълта във входа.

— Стой, къде? — хвана го за ръката бузест портиер, но вместо отговор и обяснения последва мълниеносен удар в скулата и той отхвърча встрани.

Горе хлопна врата. Май точно на третия! Ераст Петрович запрескача стъпалата през две с херщала в ръка. Ще го гръмне два пъти — в лявата и в дясната китка. Хер Кнабе беше държал ножа в дясната ръка, а стреля с лявата. Значи си служи и с двете.

А ето и вратата с медна табелка „Hans-Georg Knabe“. Фандорин дръпна бронзовата дръжка — не беше заключено. Продължи бързо, но нащрек, протегнал ръката с револвера.

В дългия коридор беше сумрачно — само от прозореца в другия край влизаше малко светлина. Затова Ераст Петрович, готов за опасности отпред и отстрани, но не и отдолу, не забеляза в краката си нещо продълговато, спъна се и насмалко да се стовари. Веднага се приготви да стреля, но не се наложи.

На пода лежеше по очи, с едната ръка напред новият му познайник с извърнати пешове на карираното сако. Мистика — беше първото, което си помисли Фандорин. Обърна го по гръб и веднага видя дървената ръкохватка на нож за месо, щръкнала отдясно между ребрата му. Явно нямаше никаква мистика. Резидентът беше убит и както можеше да се досети по бликащата от раната му кръв, убит току-що.

Фандорин хазартно присви очи и се втурна през стаите. Навсякъде цареше погром, всичко беше обърнато с краката нагоре, книгите разхвърляни по пода, в спалнята като лятна виелица хвърчеше пух от разпрания юрган. Но нямаше жива душа.

Ераст Петрович погледна през прозореца в края на коридора и видя, че точно под него е покривът на пристройката. Аха…

Скочи на него с гръм и трясък. От покрива се разкриваше чудна гледка: ален залез над камбанариите и кулите на Москва, а през аленото — гарвани като черни знаци. Но колежкият асесор, иначе голям ценител на красотата, дори не погледна прекрасната панорама.

Странна работа. Убиецът беше изчезнал, а от покрива нямаше къде да се дене. Не се е изпарил към небето я!

 

 

След два часа жилището на „Каретна“ беше неузнаваемо. В малките стаи сновяха криминалисти, шифровчици номерираха и събираха в папки всички открити книжа. Жандармерийският фотограф снимаше трупа от всички страни. Шефовете — полицейският началник, ръководителят на секретното отделение на губернската канцелария и чиновникът за специални поръчения — се бяха разположили в кухнята, защото обискът там вече беше приключил.

— Какво смятат господа криминалистите? — попита Хуртински и смръкна малко енфие.

— Картинката е ясна — сви рамене Караченцев. — Имитиран грабеж. Скалъпен като за идиоти. Всичко е разнебитено, но нищо ценно не е взето. И тайниците са недокоснати: оръжието, книгата с шифри, техническите средства — всичко си е на място. Сигурно са се надявали, че няма да ги открием.

— Апчи! — гръмогласно кихна надворният съветник, но не се чуха пожелания за здраве.

Генералът му обърна гръб и продължи към Фандорин:

— И най-„правдоподобният“ детайл — оръжието на убийството. Ножът е взет оттам — посочи кукичките с окачени различни по размер ножове. Едната кукичка беше празна. — Все едно плячкаджията е грабнал първото, което му е попаднало. Чисто немска недодялана хитрост. Ударът в черния дроб е абсолютно професионален. Някой е причакал нашия хер Кнабе в тъмния коридор.

— Но кой? — попита Пьотър Пармьонович и акуратно смръкна с другата ноздра.

Полицейският началник не го удостои с отговор и се наложи Ераст Петрович да обяснява:

— Свой най-вероятно. Д-друг май няма кой.

— Стреснали са се швабите, страх ги е от дипломатически скандал — кимна Евгений Осипович. — Грабежът е фикция, естествено. Защо трябва да се кълца пухеният юрган? Не, само покриват следите. Лошо, майне херен, къде ви е християнството — собствения си резидент да заколите като свиня. Но разбирам причините за паниката. Ако нещата се разкрият, тук не на скандал — на война ще замирише. Престарал се е капитанът от генщаба, просто се е главозамаял. Прекомерното усърдие е опасно нещо. Така му се пада на кариериста. Но, господа, ние нашата работа сме си я свършили. Случаят със смъртта на генерал Соболев е изяснен. Нататък да решава височайшето началство. Какво ще правим с Ванда?

— Т-тя няма вина за смъртта на Соболев — каза Фандорин, — а за контактите си с немския резидент получи достатъчно наказание. За малко да плати с живота си.

— Певачката да не я закачаме — подкрепи го Хуртински. — Че ще изплуват разни подробности, а не е нужно.

— И така — тегли чертата полицейският началник, който явно си нахвърляше вече наум рапорта за висшестоящите, — следствието само за два дни разкри целия низ от събития. Немският резидент Кнабе в желанието си да блесне пред началството самостоятелно решава да очисти най-забележителния руски пълководец, всепризнат водач на руската националистическа партия и всеизвестен с войнстващия си антигерманизъм. Научил за предстоящото идване на генерала в Москва, Кнабе му праща леконравна дама, на която е връчил шишенце с някаква силна отрова. Агентката не пожелава или не успява да я използва. Понастоящем запечатаното шишенце й е иззето и се намира в Московското губернско жандармерийско управление. Смъртта на генерала настъпва по естествени причини, обаче Кнабе не го знае и бърза да докладва в Берлин за проведената акция в очакване на награда. Берлинското началство изпада в ужас и предвид възможните последици от подобно политическо убийство решава незабавно да се отърве от прекалено предприемчивия резидент. Речено — сторено. Непосредствен повод за дипломатически действия срещу германското правителство няма, още повече че покушението фактически не се е състояло — и завърши с обичайния си нерапортен тон: — Фатално стечение на обстоятелствата погуби чевръстия хауптман^[4]. Така му се пада, мерзавец!

Хуртински стана:

— Амин. Е, господа, приключвайте тук, аз с ваше позволение тръгвам. Негово сиятелство очаква да му докладвам.

 

 

Ераст Петрович се прибра в хотела късно след полунощ. Маса стоеше неподвижно в коридора пред вратата.

— Господарю, тя пак е тук — лаконично съобщи японецът.

— Кой?

— Жената в черно. Влезе и не си отива. Погледнах в речника, казах й, че не знам кога ще си дойдете: „Господин сига няма. Посли има.“ Тя седна и седи. Три часа седи, а аз стоя тук.

Ераст Петрович с въздишка открехна вратата и надникна през пролуката. До масата с ръце в скута седеше златокоса девойка с траурна рокля и широкопола шапка с черна воалетка. Видя притворените й клепачи с дълги мигли, тънкия нос с малка гърбица, красивия овал на лицето. Дочула скръцването, непознатата вдигна очи и Фандорин замря — толкова бяха прекрасни.

Неволно се дръпна от вратата и изсъска на Маса:

— Ти ми каза, че не е млада. А тя е най-много на двайсет и пет години.

— Европейските жени изглеждат толкова повехнали — поклати глава слугата, — а и двайсет и пет години, господарю — това млада ли е?

— И ми каза, че не е хубава.

— Не е хубава, горката. Жълти коси, голям нос и воднисти очи — точно като вашите, господарю.

— Абе да — прошепна засегнат колежкият асесор. — Само ти си ни красавец.

Още веднъж въздъхна дълбоко, но вече в съвсем друг смисъл, и влезе в стаята.

— Господин Фандорин? — девойката стана рязко. — Нали вие водите разследването, свързано със смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев? Гукмасов ми каза.

Ераст Петрович мълчаливо кимна и погледна непознатата в лицето. Съчетание на воля и нежност, ум и женственост — това не се среща често в женските черти. Госпожицата малко му заприлича на Ванда, но в линията на устата й нямаше и помен от жестокост и цинична насмешливост.

Нощната посетителка се доближи до младия мъж, погледна го в очите и с потръпнал глас — дали от сдържани сълзи, дали от ярост — попита:

— Известно ли ви е, че Михаил Дмитриевич е убит?

Фандорин се намръщи.

— Да, да, убит — очите й трескаво пламтяха, — заради проклетата чанта!