Борис Акунин
Смъртта на Ахил (14)

2.

В деня, когато навърши десет години, от сутринта седеше наказан в бараката за дърва. Сам си е виновен — майка му тайно му подари малък, но истински кинжал с лъскаво острие и костена ръкохватка, настоя да го скрие, но Ахимас не издържа, изскочи навън да изпробва колко е остър и баща му го хвана. Пелет попита откъде се е взело това оръжие, а като разбра, че няма да получи отговор, му наложи наказание.

Ахимас изкара в бараката половин ден. Беше му ужасно мъчно за отнетия кинжал, пък и много скучно. А подир пладне, когато взе да му стърже от глад, се чуха изстрели и викове. Кавказецът Мохама с четирима побратими нападна войниците, които се перяха в реката, защото им беше ден за баня. Разбойниците стреляха от храстите, убиха двама и раниха още двама. Останалите побягнаха към крепостта, но кавказците се метнаха на конете и изклаха всички със сабите си. Фелдфебелът, който не беше ходил на реката, се заключи в дървената къща с тесни прозорчета и стреля. Докато презареди пушката и се покаже отново, Мохама се прицели и го улучи право в челото.

Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.

Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.

Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.

Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.

Майка му лежеше по гръб. Ахимас клекна, докосна синьото петно при слепоочието й. Тя беше като жива, но не гледаше него, а небето. То й беше по-интересно от сина. Ами да, нали там живее нейният Бог. Ахимас се наклони над баща си, той пък беше затворил очи, а бялата му брада беше станала червена. Детето я пипна и пръстите му също станаха червени.

Ахимас обиколи всички къщи. Навсякъде видя мъртви жени, мъже и деца. Той ги познаваше много добре всичките, но те вече не искаха да го знаят. Всъщност вече нямаше никой от тези, които познаваше. Беше останал сам. Попита първо единия Бог, после другия какво да прави. Почака, но не чу отговор.

Наоколо всичко гореше, молитвеният дом, който беше и училище, изтрещя и блъвна нагоре кълба дим — беше се продънил покривът.

Ахимас се огледа. Планини, небе, пламтяща земя и никаква жива душа наоколо. В същия миг разбра, че така ще е завинаги. Ще бъде сам и сам ще трябва да решава да остане или да напусне, да умре или да живее.

Той се заслуша в себе си, вдъхна осаждения въздух и побягна по пътя, който първо се виеше нагоре към седловината, после се спускаше надолу към голямата долина.

Не спря до вечерта, вървя и цялата нощ. На зазоряване се стовари край пътя. Много му се ядеше, но още повече му се спеше и Ахимас заспа. Събуди се от глад. Слънцето беше вече насред небето. Той продължи по пътя и привечер стигна до казашко селище.

Околовръст се точеха дълги лехи с краставици. Ахимас се огледа — беше сам. По-рано и през ум не би му минало да посегне, защото Богът на баща му е казал: не кради, но сега ги нямаше ни баща му, ни неговия Бог, та Ахимас коленичи и лакомо захрупа сочните пъпчиви плодове. Пръстта хрущеше в зъбите му и той не чу как отзад го издебна собственикът, едър казак с меки ботуши. Той го хвана за яката и го шибна няколко пъти с камшика, като повтаряше: „Не кради, не кради“ Момчето не заплака и не замоли за пощада, само го поглеждаше изотдолу с белезникави вълчи очи. Това докара до бяс стопанина и той го заудря с всичка сила — докато малкият не изповръща цялата зеленилка. Тогава казакът го вдигна за ухото, измъкна го на пътя и го срита.

Ахимас вървеше и си мислеше, че баща му е умрял, но Бог е жив и законите Му също са живи. Гърбът и раменете му пареха от болка, но още повече му пареше отвътре.

При тесния бързей срещна едно по-голямо момче, на около четиринайсет години. То носеше тухла тъмен хляб и крина мляко.

— Дай — изръмжа Ахимас и му дръпна хляба.

Момчето остави крината на земята и му заби юмрук в носа. От очите му изскочиха искри и Ахимас падна, а момчето — то беше по-силно — го яхна отгоре и взе да го удря по главата. Тогава Ахимас грабна от земята камък и му сцепи веждата. Казашкото момче се изтърколи настрани, закри с шепи лицето си и зациври. Ахимас замахна с камъка да го удари още веднъж, но си спомни, че Божият закон казва: не убивай — и се спря. По време на битката крината беше паднала и млякото се беше разляло, но Ахимас си беше извоювал хляба и това му стигаше. Той продължи по пътя и яде, яде, яде, докато не го изяде целия до последната трошица. Не трябваше да слуша Бог, по-добре да беше убил момчето. Разбра го, когато в тъмното го настигнаха двама ездачи. Единият беше с фуражка със синя околожка, вторият зад него — казашкото момче с посинено от удара лице.

— Е го, чичо Кондрат! — изкрещя то. — Е го убиеца!

По тъмна доба Ахимас киснеше в дранголника и слушаше как селският полицай Кондрат и стражарят Ковалчук решават съдбата му. Ахимас не им каза нито дума, колкото и да го разпитваха кой е и откъде е, макар да го пердашеха и да му въртяха ухото. Накрая го сметнаха за глухоням и го оставиха на мира.

— Какво че го праим, Кондрат Пантелеич? — попита стражарят. Той седеше с гръб към Ахимас, нещо ядеше и надигаше стомната. — В града ли че го караме? Или да стои до сутринта и да се пръждосва?

— Ще те пръждосам аз теб — отвърна началникът — седнал насреща му, той пишеше нещо с гъше перо. — Туй зверче насмалко да строши чутурата на атамановия син. В Кизляр му е мястото на него, в затвора.

— Грехота е в затвора, Кондрат Пантелеич. Нали знаеш какво става там с таквизи маляци.

— Другаде нема къде — сурово отсече полицаят, — тука немаме приюти.

— Май в Скировск монахинките се грижат за сирачета?

— Ама само за женски. В затвора, Ковалчук, в затвора му е мястото! Заранта ще го откараш. На, пиша му документацията.

Но на сутринта Ахимас беше вече далеко. Когато полицаят си тръгна, а стражарят си легна и захърка, Ахимас се изкатери до прозорчето, провря се през две дебели железа и скочи на меката пръст.

Беше чувал за Скировск — на четирийсет километра по посока на залеза.

Значи все пак няма Бог.