Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Смерть Ахиллеса, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Смъртта на Ахил

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–58–9

История

  1. — Добавяне

Maitre Ликол

1.

На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.

В живота му се случваха продължителни периоди на безделие, когато трябваше с нещо да си губи времето. Чудесно нещо бяха изобретили англичаните, казваше се hobby. Ахимас имаше две такива hobby: рулетката и жените. Жените трябваше да са от най-висока класа, най-истинските — професионалистки. Те бяха невзискателни и предсказуеми, разбираха, че има правила, които следва да се спазват. Те също бяха безкрайно разнообразни, но си оставаха единната и неизменната Жена. Ахимас ги поръчваше в една парижка агенция — най-скъпите, обикновено за месец. Ако компаньонката се случеше на висота, удължаваше сделката за още един месец, но никога повече — това му беше правилото.

Последните две години живееше в немския град Рулетенбург, защото тук, в най-веселия град в Европа, и двете му хобита се осъществяваха с лекота. Рулетенбург приличаше на Соленоводск — пак минерални извори, пак лениви скучаещи тълпи, никой никого не познава и от никого не се интересува. Липсваха само планините, но общото усещане за временност, мимолетност, мнимост беше абсолютно същото. За Ахимас курортът беше като изящен чист макет на живота, направен в мащаб 1:500 или 1:1000. Човек живее петстотин месеца, с късмет — хиляда, а в Рулетенбург идва за месец. Тоест съществуването на летовника продължава около трийсет дни — именно с такава периодичност се сменяха тук поколенията. В този отрязък се вместваше всичко: радостта от пристигането, свикването, първите признаци на скука, носталгия за връщане в другия, големия свят. Тук се случваха кратки флиртове, бурни, но дребни страсти, тук имаше своите си знаменитости еднодневки и скоропреходни сензации. А самият Ахимас беше постоянният зрител на този куклен театър. Той си беше определил своя продължителност на съществуване — различна от времетраенето на всички останали.

Живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел „Кайзер“, където отсядаха индийски набоби, американски собственици на златни мини и велики руски князе, пътешестващи инкогнито. Посредниците знаеха къде да го намерят. Докато изпълняваше поръчка, апартаментът му се пазеше, понякога оставаше празен седмици и дори месеци — според сложността на случая. Животът беше приятен. Периодите на напрежение се сменяха с периоди на почивка, когато зеленото сукно му радваше окото, а потропването на рулетката — слуха. Наоколо кипяха страсти, концентрирани от времевите мащаби: солидни господа пребледняваха или пламваха, дами припадаха, някой с разтреперана ръка изтръскваше от портмонето последния си луидор. На Ахимас не му омръзваше да наблюдава този завладяващ спектакъл. Самият той не губеше никога, защото имаше Система.

Системата беше толкова елементарна и очевидна, че бе изумително защо и другите не я използваха. Просто им липсваше търпение, хладнокръвие, умение да си контролират емоциите — всичко онова, което Ахимас притежаваше в неизчерпаеми количества. Трябва само да залагаш на едно и също и постоянно да удвояваш. Ако имаш достатъчно пари, рано или късно ще си върнеш всичко загубено и ще спечелиш. Това е цялата тайна. Но да залагаш не на единично число, а на цял сектор. Ахимас обикновено избираше третина.

Отиваше до някоя от масите, където се играеше без ограничения на залога, чакаше печалбата шест пъти да отмине някоя от третините и тогава започваше. Отначало залагаше наполеон. Ако не се паднеше неговата третина, залагаше два, после четири, после осем — и така чак докато топчето не спреше където трябва. Можеше да вдига залога колкото си иска — имаше пари. Един път преди последната Коледа неговата третина не спечели в продължение на двайсет и две завъртания — шестте подготвителни и шестнайсет със залог. Но Ахимас не се усъмни в успеха, защото всяка несполука увеличаваше шанса му.

Докато хвърляше на масата чековете с все по-нарастващ брой нули, си спомни един случай от американския период.

Беше през 66-а. Тогава беше получил важна поръчка от Луизиана. Трябваше да ликвидира пратеника на федералните власти, който пречеше на „карпетбегърите“ да си делят концесиите. „Карпетбегъри“, тоест „куфарни пътници“, се наричаха предприемчиви авантюристи от Севера, които идваха в победения юг само с пътната си чанта от обичайния килимоподобен плат, а си тръгваха обратно в персонални пулманови вагони[1].

Бяха смутни времена, човешкият живот в Луизиана не струваше пукнат грош. Но за пратеника дадоха добри пари — много трудно беше да го докопат. Комисарят знаеше, че го дебнат, и постъпваше много мъдро: изобщо не излизаше от резиденцията си. Спеше, ядеше, парафираше книжата между четирите стени. Резиденцията денонощно се охраняваше от войници в сини униформи.

Ахимас отседна в хотел на триста фута от резиденцията — по-близо нямаше къде. От стаята си виждаше прозореца на кабинета му. Всяка сутрин в седем и половина обектът вдигаше щорите. Това му отнемаше точно три секунди — на такова голямо разстояние не беше сигурен, че ще го улучи. Широка отвесна дъска делеше прозореца на две части. Допълнителната трудност беше, че комисарят всеки път се падаше ту от лявата и страна, ту от дясната. Имаше право само на един изстрел и ако не уцели — край, не можеше да разчита на втори шанс. Така че трябваше да е безпогрешен.

Вариантите бяха два: мишената ще е или отдясно, или отляво. Нека е отдясно, реши Ахимас. Все едно. Закрепи с менгеме дългоцевната винтовка, прицелена на шест инча вдясно от средата точно на височината на гърдите. Най-удачно щеше да е с две винтовки — вдясно и вляво, — но тогава трябваше да има и помощник, а по него време (пък и сега освен при крайна необходимост) Ахимас предпочиташе да действа сам.

Патронът беше специален: дум-дум с разпукващ се куршум и със силна отрова. Микроскопична частичка да попадне в кръвта — и най-лекото раняване става смъртоносно.

Всичко беше готово. Първата сутрин пратеникът застана отляво. Втората също. Ахимас не бързаше: знаеше, че утре или вдругиден щорите ще се отворят отдясно — и тогава ще стреля.

Но комисарят сякаш бе станал нов човек. Откакто пушката беше закрепена, той шест дни подред дърпаше щорите само откъм лявата страна.

Ахимас реши, че обектът вече действа рутинно, и премести прицела на шест инча вляво от средата. Е, на седмата сутрин комисарят застана отдясно! Тогава разбра, че в играта със сляпата случайност най-важното с да не прибързва. Търпеливо зачака. На единайсетата сутрин комисарят застана от нужната страна и Ахимас си свърши работата.

Така и миналата Коледа — на седемнайсетия път, когато залогът вече беше шейсет и пет хиляди, топчето най-сетне улучи където трябва и му броиха почти двеста хиляди. Това изплати всички загуби, та дори беше на печалба.

Бележки

[1] По името на Джордж Мортимър Пулман (1831–1897) — американски инженер, създател на спалните вагони и салон-вагоните. — Б.пр.