Едита Морис
Цветята на Хирошима (15)

15

— Имам една ягода за вас, госпожо Червенушке! Първата ягода от тая година.

Дръпвам фусума и бързо влизам в къщи, с пазарската чанта под мишница. Да бързаш, е прекрасен навик — много по-добре е краката ти да изпреварват мислите. Но къде да тичаш, след като си влязла вече в къщи? Оставям пазарската чанта и се ослушвам за звукове, които знам, че няма да чуя. Нима едва преди четири дена тази малка къща не беше пълна с хора и не кънтеше от гласове? Откакто Мичико и Тадео отидоха да живеят при леля Матцуи, домът ми заприлича на гробница. Поднасям ягодата към кафеза на госпожа Червенушка, но веднага разбирам, че и тя е тъжна като мен. Прегърбена под своя шал от пера, отпуснала глава, тя се е сгушила в бамбуковата клетка като някоя старица. Човката й е отворена, очите примижават.

— Засрамете се, госпожо Червенушке! — гълча я аз. — На какво прилича това — да заспите, преди да сте вечеряли, преди да съм покрила клетката за през нощта.

Но не мога да продължа. Коленича пред нея и с усилие задържам гърба и главата си прави. Много съм уморена, за да стана и да си запаря чаша чай. Но очите ми непрекъснато поглеждат към мястото, дето стои моят любим стар порцеланов чайник, защото по това време съм свикнала да си правя чай. И сигурно затова Охатцу бе пъхнала бележката под широкото дъно на чайника — в онзи следобед, когато избяга.

„Отивам в Токио — пишеше тя. — Не се опитвай да ме търсиш, сестро. Хиро настоява да се омъжи за мене въпреки несъгласието на почтените му родители, затова съм принудена да постъпя така. Аз не мога да се омъжа. Всеки млад мъж има право на здрави деца, а моите може би ще приличат на онази риба. Много те обичам, сестро, но трябва да изчезна. Моля те, прости ми. С най-голямо уважение, малката ти сестра.“

Странно! Тъкмо ужасните правописни грешки на Охатцу предизвикаха сълзите ми. Бедната ми малка сестра никога не се научи да пише правилно. Седях и гледах листа оризова хартия с вишневото дърво, нарисувано в единия ъгъл, и ми се струваше, че изкривените букви приличат на разпилени от вятъра цветове.

Но в същото време си казах, че в това нещастно, написано с толкова грешки писмо на Охатцу се съдържаше заплаха, от която хората трябваше да се пазят. Охатцу беше едно безпомощно младо момиче — но един милион или десет милиона като нея вече бяха сила! Ако младите жени откажеха да раждат, те щяха да бъдат по-силни от летците и техните бомби. Защото летците можеха да предложат само смърт, докато слабите девойки като Охатцу носеха в утробите си семето на живота.

— Юка, Юка, какво се е случило?

Изправям се. Иглите са паднали от дългата ми коса и тя се разпилява по раменете. Почти се е стъмнило вече и аз съм доволна, че Сам-сан не може да види отчаянието ми. Но усещам как ръката му докосва косата и лицето ми.

— Плакали сте, Юка!

Поклащам глава, но Сам-сан вече ме познава добре, за да мога да го заблудя.

— Не сте ли получили още известие от Охатцу? Затова плачете, нали?

Кимвам. Без да го е казал, знам какво мисли Сам-сан: „Охатцу е последвала примера на много от жителите на Хирошима.“ Той бе чувал достатъчно за самоубийства на оцелелите от бомбите, за да допусне подобна участ и за отчаяната ми сестра. Нима нейната съименница, класическата Охатцу, не бе се самоубила от любов? Все още не искам да повярвам, че Сам-сан е прав, и се мъча да не треперя, като си представям скалата „Осима“, край която минахме преди няколко дни с влака. Вярвам, че ще видя малката си сестра отново и никога няма да се откажа от тази вяра. Сам-сан се мръщи. Неочаквано удря силно с юмрук.

— Господи! Като си помисля колко живота е разрушила тази бомба! Четиринадесет години вече, откакто са я хвърлили, а все още продължава да убива. А ние се правим на глухи и чакаме да хвърлят следващата. Знаем, че тя ще бъде хиляди пъти по-силна от тази нищо и никаква стара бомба в Хирошима, но какво ни интересува? Човек би помислил, че живеем в свят от глупци. А трябва да се направи нещо и аз ще го направя. Обещавам!

Сам-сан прекарва ръка през косата си и тя щръква като бодлите на настръхнал таралеж.

— Да, сър! Аз искам да живея. Аз съм млад. Няма да оставя някой луд генерал да натисне копчето и да ме унищожи — щом мога да му попреча. Достатъчно съм разгневен и твърдоглав, за да смятам, че все ще мога да направя нещо. Баща ми винаги се бореше за живота. Защо да не се боря и аз?

Той млъква. Някой ме вика от градината — по-скоро шепне. Гласът, който достига до нас, е така дрезгав и слаб, че веднага познавам Маеда-сан. Какво ли може да иска в този час? Оставям Сам-сан и излизам бързо навън. Старият ни приятел е застанал до бамбуковата врата, а при мъждивата светлина на каменния фенер лицето му изглежда още по-бледо от обикновено.

— Как сте, Маеда-сан? — питам аз загрижено. — Айза?…

— Юка, бъдете силна. Току-що ми телефонираха от болницата. Фумио ви вика, Юка — шепне Маеда-сан толкова тихо, че едва го чувам.

Сграбчвам ръкава на кимоното му. Искам да попитам какво се е случило, но веднага разбирам, че няма смисъл. Никога не биха ме викали толкова късно през нощта, ако не… Минаваме през вратата и тръгваме по улицата, но аз вървя толкова бързо, че старият човек, подтичва след мен. Той изпуска едната си обувка и се спира да я вземе.

— Ще избързам напред, Маеда-сан — извиквам аз.

— Най-добре. Ще ви настигна в болницата, Юка, побързайте!

От години не бях тичала така отчаяно! Излитам от тъмната ни улица, прекосявам празното място, където всяка вечер водя Накано-сан и Тамура-сан. Вятърът ту развява след мен дългата ми коса като корабно платно, ту ме шиба с нея по лицето и ме ослепява. Останала без дъх, тичам напред, без да гледам къде стъпвам, спъвам се в една дъска и пак продължавам да тичам. Изведнъж ми се струва, че не съм сама, че наоколо ми е пълно с хора, които също тичат. Да, това са духовете! Преди четиринадесет години аз тичах по същите улици заедно с бягащата тълпа. През всички тези години те продължаваха да тичат в мислите ми, но тази вечер бяха отново в Хирошима и бързаха край мен с почернели лица и разкъсани меса. Разпознавам ги — хората, които бях видяла в оня кошмар. Момичето с обгорялото лице, мъжът, който носи жена си на гръб, тогава също тичаха край мен. Минаваме край група ученици, коленичили в кръг — всички мъртви. Ето и кучето. Уф! Махни се от пътя ми. Какво, лапите ти са се залепили в разтопения асфалт? Това ще се случи и с нас, ако не тичаме бързо. Ще се опечем живи като тебе. Не мога да ти помогна. Трябва да спасявам себе си. Трябва да намеря мама — сан. Далеч пред себе си виждам брега на реката и някакви неясни сенки, които скачат във водата. Прилични на горящи факли, жени с пламнали коси се хвърлят от брега. Дали майка ми не е сред тях? Къде е мама — сан?

— Ей, внимавай! Какво ти е?

Хващам се за един стълб, за да не падна. Връхлетяла съм на един униформен полицай и това ме връща към действителността. Покланям се и промърморвам: „Извинете! Извинете, моля!“ После тръгвам бързо към огромния силует на болницата, която се издига пред мен. Как добре я опознах през последните две седмици!

Във фоайето се виждам в едно огледало — с разчорлените си коси приличам на обезумяла. Несъзнателно оправям кимоното и приглаждам косите си. Нощният пазач минава край мен и аз бързам да му се поклоня. После хуквам нагоре по стълбите към лъчевото отделение и отново се покланям — този път на нощната сестра, която носи табла с множество бели картонени чашки. (Във всяка чашка има по едно червено хапче — навярно приспивателно.) Стъпвам на пръсти, за да не обезпокоя никого, стигам до стаята на Фумио и тихо отварям вратата.

Параван. В шест часа, като си тръгвах оттук, нямаше параван около леглото на съпруга ми. Сега сестрата го бе сложила и аз веднага разбирам какво означава това. Тръгвам към паравана все още на пръсти, стигам до него и чувам гласа на Фумио. В първия миг мисля, че не е сам.

— Фумио!

Той обръща очи към мен. Не може да помръдне глава, но погледите ни се срещат.

— Разговарях с теб, Юка — прошепва той.

Аз кимвам. Коленича на пода до леглото, вземам ръката му и я доближавам до устните си. Очите му се разширяват, когато се спират на лицето ми — тези мили, кротки очи, в които никога не бе имало горчивина въпреки суровостта на живота.

— Да, лежах и разговарях с теб — прошепва той. — Казвах ти всички ония неща, които никога не бях ти казвал досега. Бях много стеснителен — не намирах думи.

Той спира, но аз знам, че още не е свършил. Чакам да продължи.

— Ти беше всичко за мен — чувам отново шепота на Фумио. — И ти го знаеш, Юка. Аз също означавах много за теб и тъкмо това ме тревожи. Ще останеш с тази неизчерпана любов и няма да знаеш какво да правиш с нея.

Поклащам глава, но той настоява:

— Да, да! Ти ми бе отделила толкова много любов и тя ще остане, а мене няма да ме има. Сега искам да ти кажа: раздавай я! Щедро! Всички имат нужда от теб, както имах аз…

Той прави опит да се усмихне, но болка изкривява лицето му. Тялото му се сгърчва. Съпругът ми лежи и се бори с болката, както човек се бори с лъв.

Аз се надигам с намерение да изтичам за сестрата, но изтощената ръка на Фумио се помръдва и ме спира. Той хапе устни, за да не вика. Не иска да безпокои останалите пациенти от другата страна на паравана. (Толкова е възпитан, винаги е бил толкова възпитан!) Фумио и лъвът лежат и се борят. Чувам ги как се задъхват при тази борба на живот и смърт.

И Фумио побеждава! Разбирам това по усмивката му и се покланям. Коленичила на пода, аз се покланям на победителя. На жертвата и страдалеца. На това велико човешко същество — моя съпруг. Като вижда, че отдавам почит на страданието и победата му, в очите му се появяват сълзи, проблясват за секунда върху дългите младежки мигли, после потичат като поточета по това поле на агонията, което е било някога човешко лице. Минават край засъхналите мехури, текат по откритите рани и се стичат в отворената уста.

— Фумио — шепна аз.

Толкова много имам да му кажа, че не мога да произнеса нито дума. Мога само да седя коленичила до него и да повтарям шепнешком: „Фумио“, но знам, че не ме чува.

Той обръща глава на възглавницата и затваря очи. Лежи безсилен — така изтънял и слаб. Нищо не е останало от него. На кого прилича Фумио тази вечер? Да, на парцалената ми кукла! На милата ми парцалена кукла. О, Парцалко, скъпи Парцалко, колко много те обичах през целия си живот!