Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flowers of Hiroshima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ladyofthesea (2011)

Издание:

Едита Морис. Цветята на Хирошима

Превод: Красимира Тодорова

Редактор: Невяна Розева

Художник: Александър Поплилов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректори: Лиляна Малякова, Величка Герова

Дадена за печат на 27.III.1964 г.

Печатни коли 7 7/8. Издателски коли 5,28

Формат 80х100/32

Тираж 30 090

Издателски №66 (1324). Поръчка на печатницата №1273.

ЛГ IV

Книжно тяло — 0,26 лв. Подвързия — 0,05 лв.

Цена 1962 г. — 0,31 лв.

„Народна култура“ — София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

 

Дар за chitanka в чест на моите японски приятели — покойната Кейко и съпругът й Осаму, и всички японци, пострадали в Хирошима, Нагасаки и опустошението от 11 март 2011 г. От ladyofthesea

История

  1. — Добавяне

6

Каква грешка! С малко повече умение от моя страна щях да я избягна. С някаква хитрост можех да накарам харо-сан да се върне малко по-късно и да му попреча да се срещне с нашия стар приятел — художника Маеда-сан. Но напоследък живея като във водовъртеж. Заета с грижи около Сам-сан, аз съм на крак от ранно утро, когато отварям фусума, до късна нощ, когато се пъхвам в леглото. Затова и забравих седмичното разписание на нашия дом.

О, понякога така се отчайвам от себе си! Съобразителността и здравият разум са основните добродетели на японките, но аз въпреки усилията си не съм нито така съобразителна, както беше мама — сан, нито толкова умна, колкото леля Матцуи. Дали не съм прекалено безгрижна по природа? Обичам да говоря, да пея и да свиря на самисен. Боже мой! Тази моя грешка може да ни лиши от бъдещи наематели.

Когато отварям вратата и виждам Маеда-сан и трите ми съседки, седнали на пейката, си спомням, че е сряда — денят, в който се къпем. Бамбуковата ни врата е все още нагрята от продължителния слънчев пек през деня, но като я докосвам, тя ми се струва ледена. Е, няма що, покланям се ниско, приближавам усмихната към гостите и произнасям обичайната учтива формула за представяне. При все че давам знак на наемателя ни да влезе с мен вътре, опитът ми загива още в зародиш (да употребя един красив и поетичен западен израз!), защото Маеда-сан се обръща към чужденеца с една от очарователните си усмивки:

— Много ми е приятно да се запозная с уважаемия гост на моите приятели!

Маеда-сан може да говори само с хриплив шепот, но погледът, с който придружава думите си, кара човек да забравя увредените му гласни струни. Какво се крие в този изтънчен и възпитан човек, какво е това, което изведнъж те пленява? Нашият стар приятел Маеда-сан гледа на себе си като на градинка — една малка градинка, която непрестанно обработва. Всеки ден разчиства някоя нова леха в себе си, прекопава я, плеви я, напоява я и засява семена в новата почва. С присъщия си маниер, кротко и убедително, той ми бе намекнал, че и аз мога да правя същото. В противен случай според Маеда-сан душата на човека оставала пустиня с отровни змии и грамадни бурени, готови да задушат всичко.

Избърсвайки праха от зелената пейка, той кани наемателя ни да седне и аз веднага разбирам, че Маеда-сан е запленил с личността си младия човек. Естествено! Искам да кажа, че Сам-сан е човек, който непременно ще оцени кой е Маеда-сан въпреки дрезгавия му, неприятен глас, въпреки обезобразената му кожа. Харо-сан бързо сяда на пейката, а Маеда-сан му се покланя учтиво още веднъж и се настанява до него. Трите жени се отпускат на колене в тревата на почтено разстояние. Прикривам тревогата си с една необикновено весела усмивка и припвам към къщи, като се провиквам:

— Моля да ме извините, но трябва да приготвя вечерята на моя гост.

Не отивам в кухнята. (Нито бях имала подобно намерение!) Една умна жена никога не трябва да изпуска положението от ръцете си — ме бе учила леля Матцуи. Заставам зад вратата да слушам, готова да изтичам навън и да прибера наемателя ни, ако разговорът с Маеда-сан стане твърде откровен, тоест твърде угнетителен. Но в началото всичко върви добре, Маеда-сан се придържа към учтивите баналности, които доброто възпитание изисква.

— Много ми е приятно да чуя, че ще отидете в Миаджима в неделя. И аз ще ида с приятели. Надявам се да ви срещна там, мистър Уилоуби.

(Тихо, госпожо Червенушке, моля ви се! Гласът на Маеда-сан е толкова хриплив, че едва чувам какво казва. Пеете така силно, мила, че ме карате да си напрягам ушите, за да дочуя нещо. Нима искате да си повредя тъпанчетата?)

— Чудесно ще е, сър!

Гласът на моя наемател е мъжествен и бодър (съвсем различен от задавения шепот на Маеда-сан) и той не може да откъсне очи от нашия приятел. На ревера на сивото си кимоно старият художник е закачил неизменното цвете, а на лицето му сияе усмивка — негова неотделима част, като красиво очертаната брадичка и хубавия правилен нос.

— Обичате ли офуро[1]? — пита Маеда-сан и аз благославям небето, че избира такава безопасна тема. Когато моят наемател отговаря, че още не е имал удоволствието да се изкъпе в японска баня, старият ни приятел го пита дали би искал да го посвети в този ритуал.

— Да, разбира се! Искам да знам всичко за вашата необикновена страна — възкликва харо-сан.

Макар и чужденец, той също има своя чар. Маеда-сан, който е придирчив към хората, го харесва.

— Японците имат страст към горещата вода — обяснява Маеда-сан. — Вие американците обожавате коктейлите, англичаните — чая, а ние, японците…

— Вие сте известни като хора, които най-много се къпят — допълва Сам-сан. — И като най-чистоплътни.

— Това е съвсем вярно — продължава без фалшива скромност Маеда-сан. — Но преди всичко, приятелю, най-важното нещо, което трябва да се знае за нашата офуро, е това, че водата във ваната не е предназначена за миене.

— Не е за миене ли?

— Не. Измиваш се настрани. Голямата вана ти служи само да се стоплиш, да отпочинеш и да се отпусне тялото ти. Слушайте сега, приятелю, цялата церемония по къпането става така: пръв в димящата вана влиза главата на семейството. И излиза. После влиза синът. И той излиза. Влиза мама — сан — излиза…

— Искате да кажете, че майката влиза във ваната след сина си? — пита учуден Сам-сан и аз, застанала зад вратата, чувствувам как се изчервявам.

Какво ли ще си помисли Маеда-сан за неучтивия въпрос на американеца?

Така много обичам нашия наемател, че ми се иска да изскоча навън и да го защитя от навярно не много любезните мисли на гостите ми.

— Естествено! — отговаря му Маеда-сан и тактично бърза да продължи: — После в горещата вода влиза дъщерята — и излиза. След нея прислужницата, ако има такава. И ако в къщата има кученце, то се изкъпва последно.

— Е, и на това трябва да е благодарно!

— Моля?

— О, нищо — отговаря разкаяно Сам-сан.

Колко е мил нашият харо-сан. Един рус кичур се развява над ухото му и аз изпитвам голямо желание да заровя пръсти в него. Напомням си сама, че човек трябва да потиска такива волни мисли, докато е още рано.

Маеда-сан вдига фината си, изцапана с бои ръка, както — предполагам — са изцапани ръцете на всички художници.

— Още нещо! — продължава той. — Преди да започнете да се къпете, драги приятелю, не забравяйте да се поклоните ниско на цялото семейство и да кажете: „Хо фурони“ — аз ще се къпя. Като излезете, трябва пак да се поклоните и да кажете: „Хо фуро машита“ — изкъпах се. Разбирате ли?

— Хо фурони! — провиква се буйно нашият американец и скача на дългите си крака. Изглежда щастлив, сякаш се намира в компанията на човек, когото истински обича. — Кажете, Маеда-сан, кое място заемам аз в йерархията на къпането? След кучето ли?

Маеда-сан му се усмихва шеговито.

— Преди всички други, разбира се, тъй като сте почетен гост. Всъщност ние чакаме тук да се стопли водата. Тези три дами, както и аз, сме дошли да се изкъпем. — Маеда-сан кима с глава към съседките ми, коленичили на тревата в своите изцапани момпос[2]. (О, техните жалки вехти панталони изглеждат наистина ужасно!) — Разбирате ли — продължава той, — тези дами нямат средства, за да притежават собствена вана, затова Юка-сан и аз ги каним два пъти седмично в нашите домове. Всичко се промени от войната насам. Сега нас не ни допускат в обществените бани, затова…

— Не ви допускат ли?

О, знаех си аз! Моментът, от който се страхувах, дойде, както става обикновено.

— Чаят е готов! — викам аз весело и изскачам от мястото си зад вратата. — Моля ви се, Сам-сан, елате вътре.

Трябваше да предвидя това! Упоритостта на Сам-сан, от която толкова се възхищавам, сега се превръща в магарешки инат. Той не обръща внимание нито на мен, нито на чая ми.

— Защо не ви допускат? — упорито повтаря харо-сан.

— Заради белезите ни — отговаря му тихо нашият стар приятел. — Заради грозните рани от радиацията. Нима не разбирате, приятелю, че говорите с една от жертвите на атомната бомба?

Боже мой! Сега вече Маеда-сан „разпиля боба“[3], както казват в американските филми. Нещо повече, струва ми се, че го направи нарочно. Такъв тактичен човек като него не би си позволил да плаши така един гост, ако няма основание за това.

— Ние тук — Юка-сан, трите дами и аз — сме само петима от стоте хиляди оцелели от атомната бомба — продължава Маеда-сан. — Много от нас са ужасно обгорени, да не говорим за вътрешните рани, които са по-сериозни. Затова именно здравите граждани на Хирошима, повечето дошли тук след войната, се стремят да ни отбягват. Те викат „У-у“, когато видят в обществените бани белезите — отвратителни грапави подутини — върху голите тела на оцелелите от атомната бомба.

Този път в мен се надигна гняв срещу моя скъп приятел Маеда-сан. Чувствителността на нашия наемател е толкова очебийна! Високото му като върлина тяло е „мъжествено“, това е вярно, но Маеда-сан, който така добре познава човешкото сърце, трябваше да почувствува вътрешната уязвимост на този американец. Защо тогава не се отнесе към него с обичайната си деликатност? Трябва да се опитам да спася положението.

— Да донеса ли чая тук? — възкликвам отчаяно аз.

Никой не ми отговаря, но аз припвам към къщата колкото мога по-бързо и се връщам обратно с таблата. Зеленият чай изглежда много красив в червените лакирани чаши, но гостите, дошли за банята, сякаш нямат настроение да се отпуснат, макар че приемат с очарователен поклон гостоприемството ми. Опитвам се да уловя погледа на Маеда-сан и да го предупредя да мълчи. Успявам и дори слагам пръста си на устните, но за моя изненада той поклаща отрицателно глава. В този момент разбирам, че възгледите на Маеда-сан се различават от моите. Очевидно той има намерение да поеме нещата в своите ръце. Изведнъж преставам да изпитвам гняв към него. Дори чувствувам известно облекчение.

— Харада-сан е типична жертва на атомната бомба — продължава старият художник и разменя поглед с една от нашите три съседки, коленичили на тревата зад него. — Тя ме помоли да ви кажа да не се разстройвате от некрасивото й лице. То е ужасно сплескано от стената на железопътната гара, която за щастие паднала върху него. Казвам за щастие, защото бетонът я предпазил от смъртоносната радиация. Е, приятелю, Харада-сан преживя ужасни неща! Имаше прекрасен цветарски магазин — загуби го. Имаше прекрасни синове — загуби ги. На този прословут шести август в една минута загуби съпруга си, здравето и хубостта си. Сега е зачислена като надничарка в общината, както много оцелели, останали без средства. Поправя пътища.

Загорялото лице на Сам-сан е побледняло. Той поглежда бързо Харада-сан. После очите му се отместват и сякаш не знаят къде да се спрат.

— Сега Харада-сан става в тъмни зори и върви километри с подутите си крака — продължава Маеда-сан и аз разбирам, че има намерение да разкаже всичко на Сам-сан. — След като е работила цял ден като роб, тя се помъква да търси миди по морския бряг или разни треви по хълмовете. С парите, които получава, не може да си купи достатъчно ориз, за да се нахрани. Трябва да работи и „арубайт“. Седи по цяла нощ — да припечели някое и друго йени от странична работа. Чисти и приготвя риба за ресторантите. Много трудна и скучна работа — цяла нощ да режеш риба. Разбира се, тя е само една от хилядите — от десетките хиляди! О, скъпи приятелю, Харада-сан много отдавна не се е смяла от сърце.

Маеда-сан спира да говори и аз бързо поглеждам американеца. Боже мой! Ето го оня израз на ужас, който знаех, че ще се появи, щом открие истината за нас и за нашата улица. Но после погледът ми се спира на Харада-сан и изведнъж чужденецът загубва всякакво значение за мен. Странно! Откакто бе дошъл, аз правех свръхчовешки усилия да го заблудя. Тръгвам бавно през младата трева към Харада-сан и коленича пред нея с лакираната табла.

— Ча[4]? — казвам аз. — Дозо?

Харада-сан взема кръглата червена чаша, която й подавам, ръцете ни се докосват за миг и искра на приятелство преминава през нас. О, иска ми се да прегърна Харада-сан така, както веднъж видях да се прегръщат две чужденки на гарата в Токио. Но японците трябва да пазят мъката си винаги скрита. Погледите ни обаче се срещат и парата, която се вдига от горещия чай, милостиво забулва грозните черти на Харада-сан. Тогава става нещо необикновено. Получавам сякаш някакво откровение. През булото от пара виждам Харада-сан такава, каквато беше преди атомната бомба да обезобрази лицето й — млада, прекрасна и обичана. Харада-сан сдържа дъха си и леко се накланя напред. В зениците ми тя вижда някогашния си образ и на клетото й лице се появява усмивка на благодарност. Тя се смее, а смехът й е звънлив и младежки.

— Аригато[5] — прошепва тя, като взима чая. — Благодаря!

През рамото на Харада-сан виждам лицето на американеца. Колко тъжно гледат очите му! Сега вече знае истината. Нима ще избяга от нашето нещастие и няма да ни препоръча на приятелите си? Какво пък, ако иска, нека ни напусне! Нека! Това са моите близки. Цялото ми внимание, цялата ми любов е насочена към Харада-сан. Загледана в някогашното си лице, отразено в очите ми, тя все още се усмихва. Усмихвам й се и аз през облака пара, който се издига от малката червена чаена чаша.

Бележки

[1] Офуро (яп.) — специфичната японска баня.

[2] Момпос (яп.) — памучни работни панталони.

[3] Идиоматичен израз, който съответствува на нашето „изплю камъчето“.

[4] Ча (яп.) — чай.

[5] Аригато (яп.) — благодаря.