Едита Морис
Цветята на Хирошима (11)

11

Обичам утрото. Денят принадлежи на всички, а утрото само на теб. И Мичико, също като мен, обича тези тайнствени ранни часове, навярно защото е зачената в утро и се роди в утро. Всяка сутрин, преди небето да порозовее от пламъка на зората, тя се промъква в градината и аз знам как се надява, как силно се надява, че никой няма да я последва. На нейната възраст и аз правех същото. И аз, като Мичико, имах срещи със своето съкровено „аз“, на които отивах на пръсти, задъхана, както отивах по-късно на любовните си срещи.

— Мамо — чувам я да прошепва всяка сутрин и за да я успокоя, се преструвам, че спя дълбоко.

(Дали и моята майка се е преструвала, че спи, когато прошепвах името й, преди да изтичам на утринната си среща? Мама — сан, мила мама — сан, сигурна съм, че и ти си се преструвала.)

Чувам, че вратата се открехва, отварям очи и виждам как една малка босонога фигурка със синя дреха изтичва на пръсти навън. Лежа неподвижно под завивките, като восъчна кукла. Инстинктивно протягам ръка към Фумио, но си спомням, че не е тук, и напълно се разбуждам. Смъквам нощницата, обличам домашната си дреха и тихо прекосявам стаята, за да не събудя моето малко пълничко момченце. (Чувам го да се смее насън.) В кухнята бързам да запаля огъня. Чаша димящ чай ще сгрее самотното ми тяло, което вече няма другар да го топли.

Божичко! Събудих госпожа Червенушка. Чувам как протяга тънките си като кибритени клечици крачка и отърсва перушината си, макар че клетката й все още е покрита. Щом повдигна единия край на покривката, тя веднага отваря жълтата си човчица. Не, не, госпожо Червенушке! Моля ви се, не започвайте още да цвърчите — ще събудите моя Тадео. О, какъв сърдит поглед ми хвърля госпожа Червенушка! Но нали имам меко сърце, веднага отстъпвам. Добре тогава, госпожо Червенушке, започвайте песента. Но тихичко, мила — шепнешком.

— Пш-ш!

Водата за чая завира. Колко е шумен старият ми чайник! Започва да свири и аз бързам да го вдигна от огъня, а той също ме поглежда ядосано, както госпожа Червенушка. Разбира се, той обича да свири и това е съвсем обяснимо. Свиренето е единственият му начин да се изразява, както имаше обичай да казва Фумио. Изведнъж се сепвам. „Имаше обичай!“ Защо „имаше обичай“? О, Фумио!

Запарвам си чаша чай и докато го пия на глътки, отивам към вратата. Доближавам око до процепа и виждам Мичико наведена над езерцето. Безмълвна и неподвижна, тя е коленичила в тревата, а очите й са приковани върху спящите във водата лотосови пъпки. Усещам как дишането ми се ускорява. А, и ти ли, Мичико? И ти ли следиш с трепет разтварянето на листенцата и наблюдаваш началото? Колко много си приличаме с тебе!

Коленичила в тишината на утрото, дъщеря ми е сякаш в някакво напрегнато очакване. Тя скланя глава настрани и се вслушва в звука, който издават при пробуждането си лотосовите пъпки. Ясно си спомням как някои се разтварят с леко изпукване, а други — със звук, приличащ на целувка. Виждам как дъщеря ми се усмихва. Дълбоко доволство озарява кръглото й личице и аз разбирам, че Мичико току-що е станала свидетел на истинско чудо — раждането на едно ново цвете в мига, когато се ражда и пролетното утро. Аз също се усмихвам тайно, седнала зад фусума.

— Дръж, Мичико!

Виждам как една зелена топка профучава във въздуха, преди да съм видяла ръката на този, който я е хвърлил, и самия него. Но така добре познавам вече нашия наемател, че още преди да излезе с леката си походка от къщата, мога ясно да си представя как дългите му крака се подават под късата за него юката^[1], която съм му заела.

— Жаби ли търсиш, Мичико? — пита я Сам-сан.

Мичико се мръщи, озадачена от английските думи, после поклаща леко глава. Знам, че никога и никому няма да каже какво бе видяла преди малко. До края на дните си ще го запази скрито зад тази странна и тайнствена усмивка.

Мичико живо се изправя и се покланя ниско в синята си юката. Погледът й е тържествен, когато изпълнява този акт на вежливост. Тя е очарователна. Изведнъж ме обзема странно чувство за вина — чувството, което изпитвам понякога при мисълта колко много обичам семейството си. Но защо да се срамувам от нещо, толкова естествено за една жена? В какво съм виновна?

Сякаш в отговор на тая мисъл три фигури, прилични на привидения, преминават край нашата врата — Харада-сан и нейните две приятелки се влачат на път за работа. (Те чукат камъни за новото шосе на няколко километра от града.) О, да, чувството ми за вина е съвсем обяснимо! Пренебрегвах старите си приятели и посвещавах всичкото си време на семейството, като забравях, че първото задължение, което имаме ние, оцелелите от атомната бомба, е да се грижим един за друг. По-рано имах навика да отивам при тях и да им помагам. Сега, навлякла дрехата на егоизма, приличам на камък, покрит с мъх.

— Коничива, Харада-сан!

Мичико, застанала до езерцето, се покланя на трите ни съседки, които сериозно отговарят на поздрава й. Забелязват харо-сан и се покланят и на него — три уморени жени, облечени в изцапани работни панталони, в които са напъхали грубите си кимона. Младият американец също им се покланя и аз имам чувството, че до преди седмица той нямаше да може така сърдечно да изпълни този японски поздрав. Няма съмнение — нещо се бе случило с харо-сан през последните дни.

Прилепям се още повече към цепнатината на вратата и виждам, че Сам-сан гледа след приятелките ми. Намръщва се, после се навежда изведнъж и протяга ръце към Мичико. Дъщеря ми се хвърля в прегръдката му и когато той я притиска към себе си, аз долавям желанието му да защити детето от съдбата, сполетяла Харада-сан и другите две жени — от съдбата, сполетяла всички ни в Хирошима. Мрачният израз на лицето му ме изненадва. Но не отгатнах ли още в началото, че зад момчешката му външност, зад закачките му се крие друг Сам-сан, готов да се разтвори като пъпките на лотосите?

Русата му коса блести на слънцето. Полегатите покриви на нашата улица и клоните на единственото ни вишнево дърво пламват. Слънцето, слънцето! Отварям вратата и се готвя да изтичам навън в свежата утрин, когато една мисъл ме смразява. Дървото пред болничния прозорец на Фумио също трябва да е огряно от слънцето! Утрото ще настъпи и за него, но нему, както и на останалите пет души в неговата стая, то няма да донесе радост, а само ще ги приближи с един ден до смъртта.

Потискам тръпката на ужас и за миг облягам глава на вратата. Да се събудя в окъпаното от слънце утро и да потичаме с Мичико из градината, докато баща й ни гледа усмихнат, беше една от радостите, с които се разделих онзи ден. Да, едва онзи ден!

Фю-ю!

Пак тази зелена топка. Тя фучи право срещу мен и ме кара не да мисля, а да действувам. Грабвам я и я хвърлям на Мичико, тя я подхвърля на Сам-сан и за няколко мига играта се развихря. Колко е забавно и весело! Винаги съм умеела да играя с топка и сега, увлечена от играта, забравям всичко. В училището в Хирошима играех в отбора по бейзбол. Смятаха ме за най-добрата състезателка от нашия клас.

— Не играете толкова лошо за една жена, Юка-сан. Лошо, но не съвсем! — смее се сдържано Сам-сан.

Когато се разделихме вчера в болницата, се опасявах, че следващата ни среща ще бъде мъчителна, но у този млад американец има толкова такт и разбиране. Той знае, че сега не е време да напомня за моето нещастие, макар че до известна степен го споделя. Усмихвам му се и аз. Неговото присъствие ми вдъхва спокойствие. Мичико спира да играе и тръгва към мен с прашните си боси крака.

— Мама — сан, Ямагучи-сан идва по улицата!

Изпускам топката. Слушам я как подскача по градинската пътека и ми се струва, че цялата ми веселост ме напуска заедно с нея.

— Какво има, Юка-сан?

Слагам пръст на устата си, за да накарам Сам-сан да мълчи, с напразната надежда, че ако Ямагучи-сан не ни чуе, ще отмине. Като че хазаин, подушил нещо, може да се отчае! Няма съмнение, че Ямагучи-сан е научил вече лошата новина, а аз знам, че той гори от нетърпение да ни изгони. Отдавна си е наумил да построи на това място цял ред модерни слънчеви къщи, които ще му носят много по-голям наем от сегашните жилища.

— Добро утро, Накамура-сан, добро утро!

Както и предполагах, пиявицата е готова да се впие в нас! С голямо усилие на волята се покланям на дребния човек с елегантен костюм и хубава панамена шапка. О, непокорни ръце, прилепете се почтително до бедрата! Гръб, гъвкав гръб, наведи се ниско, още по-ниско! Устни, усмихвайте се угоднически, трептете, ресници!

— Чудесно утро! — смотолевям аз, след като са минали всички формалности. — Рано сте излезли, Ямагучи-сан.

— За да не излети птичката — извинете, имам предвид съпруга ви — смее се Ямагучи-сан. — Трябва да му кажа нещо.

За да печеля време, представям нашия наемател, а Ямагучи-сан, в желанието си да покаже, че познава западните обноски, го потупва по гърба.

— Е, как е старата Америка? Как е милият Нюйорк? — възкликва той.

Беше учил английски в търговско училище и сега го усъвършенствуваше при черноборсаджийските си сделки.

— Отлично — отговаря хладно Сам-сан.

Очевидно този шегаджия със суров поглед съвсем не го интересува.

— Както казах вече, бих искал да поприказвам със съпруга ви, Накамура-сан.

Хазаинът е променил гласа и държането си като актьор от театър „Но“, който си е сложил друга маска.

— Съпругът ми е в Осака — излъгвам набързо аз. — Шефът му го изпрати да купи някои неща за гаража.

— Така ли?

Ямагучи-сан се усмихва толкова любезно, че аз веднага разбирам — той знае какво се е случило и има намерение да ни изхвърли. Уверява ме, че това не е толкова важно, щял да мине друг ден. Работата можела да почака — казва той. (О, да, можеше да почака. Времето е на негова страна.)

— А сега трябва да вървя. Имам още едно-две посещения в квартала — казва Ямагучи-сан и пак потупва наемателя ни по гърба, само че още по-силно от първия път. — Знаете ли, отдавна се каня да посетя вашата страна. Най-голямата страна в света! Япония е много малка за мен. Е, довиждане, приятелю — извиква той, килва самодоволно панамената си шапка и тръгва с широка крачка по градинската пътека.

— Енергичен човек^[2] — казва Сам-сан, докато стоим и гледаме как Ямагучи-сан бързо отваря и затваря бамбуковата врата и прекосява улицата. — Не обичам да докосвам такова нещо с голи ръце! Предполагам, че и вие, Юка-сан.

Но аз не го слушам. Да, убеждавам се, че съм била права. Хазаинът ни се е спрял на отсрещната страна на улицата и разговаря с Хонда-сан, която тъкмо вдига ролетките на магазинчето си за сучи.

Много обича да си пъха носа в чуждите работи този Ямагучи-сан! Навярно сега разпитва Хонда-сан чула ли е слуховете за Фумио и в същото време се мъчи да разбере дали съм закъсняла в плащането на сметките си. Това е любимият „трик“ на нашия хазаин. Всъщност той е подгонил и Хонда-сан. Увеличи наема й, за да я изхвърли по този начин от малкото й магазинче и да се заеме със строителните си планове.

— Какво има, Юка-сан? Защо нервничите така?

Идвам на себе си и виждам, че Сам-сан наблюдава пръстите ми, които усукват ожесточено колана на дрехата ми. Правя опит да се усмихна.

— Е, добре, Юка-сан, не настоявам да ми кажете. Не съм като онова влечуго, вашия хазаин.

Защо разкривам неприятностите си пред харо-сан? Това не ми е присъщо, но нервите ми са опънати до скъсване. Чувството, че Сам-сан ни е толкова близък, развързва езика ми и аз му разказвам какво означава всъщност да си жертва на атомната бомба. Обяснявам, че ни смятат за парии, за хора, които носят нещастие, и — най-лошото — смятат ни негодни за по-добра работа. Вярно е, че нашето здраве ни прави несигурни работници. Вярно е и това, че белезите ни са отвратителни за гледане… Сам-сан грабва ръката ми (тази с белезите, скрита под ръкава на кимоното).

— И защо не сте ми казали всичко това досега? Защо? Приятел ли съм ви, или не?

— Не исках да ви отегчавам с моите грижи, Сам-сан. Дошли сте тук по работа и да поразгледате Япония. И без това след ден-два заминавате за Киото.

— По дяволите Киото! — избухва той, но после се усмихва. — Струва ми се, че не съм от тези, които обикалят красивите места и храмовете. Киото може да почака. Какво ще кажете, ако телеграфирам в Токио и уредя да остана тук още няколко дни? В най-лошия случай вторият ми баща може да ме уволни. И ще ми олекне, ако го направи. А докато уредя тази работа, Юка-сан, най-добре ще е да ви предплатя за една седмица.

Гледам Сам-сан, без да му отговоря. Изпитвам дълбока благодарност, но както винаги, не намирам подходящи думи да я изразя. Така силно съм обвързана от условностите, та не мога да изкажа свободно чувствата си.

— А сега вървете да се облечете — продължава Сам-сан. — Фумио ще ви чака в болницата. Да мина ли да ви взема оттам на обяд? Ще пазаруваме заедно. Съгласна ли сте?

Божичко, колко приятно звучи това! Колко сигурно! Усмихвам му се с благодарност.

— Вие наистина приличате на дете, когато се усмихвате! — Сам-сан наклонява глава и ме поглежда. — Като Мичико. Приличате си като две капки вода. Тъкмо това мислех тази сутрин, когато излязох в градината и намерих детето да се взира в езерцето. Истинско копие на Юка-сан, казах си.

— И какво гледаше Мичико? — закачам го аз.

— Просто така, гледаше. Дявол знае какво! Мога да се закълна, че там нямаше нищо.

Спомням си израза на Мичико, коленичила край езерото в ранното утро.

— О, не, грешите. Грешите, Сам-сан! Имаше нещо, но само Мичико можеше да го види.