Едита Морис
Цветята на Хирошима (4)

4

Кой би могъл да допусне, че така неочаквано ще ми се случи подобна радост? Наистина не заслужавам това чудесно пътуване, предложено без всякакъв повод.

Отпускам се удобно на прашната тапицирана облегалка, а нашата стара „таратайка“, управлявана от Фумио, подскача и си пробива път из все още непавираните улици в новопостроената част на Хирошима.

Какво движение в този обеден час! Хората излизат от канцелариите, за да хапнат нещо, или бързат обратно с изпразнените кутии за храна под мишница. Ужасна блъсканица! При един завой едва не блъсваме две млади момичета, които притичват през улицата. Стигнали на безопасно място, те започват да се кискат и аз им махам приятелски с ръка, а очите ми гледат със завист модерната материя, от която са ушити новите им пролетни кимона. В главата ми се промъква неприятна мисъл, като малко камъче, влязло в обувката. Какво ще облека в неделя за празника на вишните в Миаджима?

Преди да узная, че и Сам-сан ще дойде с нас, смятах да си сложа зелената западна дреха, която ми бе изпратил от Токио моят приятел, с когото учех английски. За нещастие тя беше с къси ръкави! Кейко, моят приятел, сигурно бе забравил това, което аз няма никога да забравя — предателските белези по ръката ми. Цялото ми удоволствие ще се помрачи, ако трябва да открия тези омразни следи, които кимоното ми скрива обикновено.

Отхвърлям решително от главата си тази мисъл, като си казвам, че външният ми вид няма никакво значение. Вече съм тридесет и една годишна, омъжена и майка на две деца. Важно е как ще изглежда Охатцу и аз ще се постарая да бъде хубава пред харо-сан. Изведнъж ми хрумва нещо. Защо да не заложа сребърните си игли за коса, да купя плат и да помоля шивачката ни, Фукуда-сан, да ушие набързо едно кимоно за малката ми сестра? Фукуда-сан е наша съседка, има много добри чувства към нас и съм сигурна, че ще ни услужи.

— За какво мислите, Юка-сан?

Сам-сан се обръща усмихнат към мен от предната седалка. Усмихвам му се и аз, без да му отговоря, разбира се. Представете си — да му разкрия мислите си! За нищо на света!

Като дете имах навика да казвам всичко, което ми дойдеше на ум, но когато станах на шест години, мама — сан ме научи как да се държа. Не знам кое е по-хубаво — да казваш всичко, както правят хората на Запад, или да преглъщаш? Човек, който говори много, губи достойнството си, но ако преглъща чувствата си, понякога получава ужасни болки в стомаха.

Какво става с нашия моторизиран „Паток“, полудя ли? Клатушка се така бързо, че едва не задминаваме един колоездач. Фумио се обръща и ми се усмихва скромно, но тържествуващо. Милият Фумио! Здравите му бели зъби блясват на слънцето и той изглежда също така „мъжествен“, както Сам-сан. Зарадвана, аз си казвам, че всичко ще се оправи.

— Къде отиваме? — пита чужденецът. — Не съм видял още нищо от Хирошима. Тия момчета от параходното дружество ми отнеха цялата сутрин. Градът изглежда построен наново, както Токио. — Той се оглежда наоколо. — Чудесна работа сте свършили след войната.

— О, да — бързо отговарям аз. — Всичко е възстановено. Всичко е ново.

В никакъв случай не искам харо-сан да узнае, че старата Хирошима все още съществува. Нашият град израсна от пепелта и старото население, обгорено и съсипано, все още живее в бедняшките квартали, които малко чужденци са видели.

Фумио не знае английски, но е схванал смисъла на казаното от Сам-сан. Без да обръща глава, той посочва с пръст задния джоб на колата. Изваждам един изпокъсан туристически пътеводител и започвам да чета:

— „… Хирошима е разположена в делтата, където петте ръкава на река Отха се вливат в Японско море.“ Чувате ли добре, Сам-сан? — викам силно аз, за да надвия шума от уличното движение.

— Снабдете се с мегафон — отговаря той.

— „… До 6 август 1945 година Хирошима беше процъфтяващо морско пристанище с триста и шестдесет хиляди жители. Но в утрото на този ден големият град бе заличен от лицето на земята…“

Боже мой! Ролята на гид изисква повече, отколкото предполагах. В пътеводителя се казва, че за една-единствена минута, между 8 и 15 и 8 и 16, шестдесет хиляди къщи се превърнали в пепел, сто хиляди души били изгорени или убити. Мразя статистиката! Зад всяка цифра сякаш виждам изкривени от болка човешки лица.

Спирам да чета.

— Много е шумно, за да чета на глас — лъжа аз. — Можете да го разгледате, като се върнем у дома.

Слава богу, измъкнах се! Пъхам книжката обратно в скъсания джоб на колата, но преди да успея да се отпусна на облегалката, се случва нова беда. Минаваме край музея на атомната бомба, пред който са се спрели два туристически автобуса. Туристи с фотокамери се трупат да видят нашата ужасна сбирка от реликви и снимки. За нещастие Сам-сан, без да знае какъв „музей“ е това, иска да спрем и да влезем вътре.

— По-добре ще е да дойдете сутрин — опитвам се да го разубедя аз. — Сега е страшно претъпкано.

Но американецът изглежда така разочарован, че нямам друг избор, освен да се подчиня на желанието му, макар че това би могло да помрачи настроението ни. Все пак Сам-сан е наш гост, нали?

— Спри, Фумио, дозо. Спри, моля ти се — прошепвам на японски.

Вместо да спре, нашият „Почтен Паток“ прави скок напред. Кракът на Фумио натиска газта и лицето му в огледалото изглежда мрачно. (Нищо чудно. Да влезеш в този музей, е все едно да отидеш на собствения си гроб — както казваме ние, преживелите бомбардировката). С оглушително дрънчене и главоломна скорост нашият паток на колела се понася тежко към реката. Едва се сдържам да не извикам от страх. Ако съпругът ми не беше толкова против навика на западните жени да се обаждат постоянно, щях да го помоля да кара по-бавно. Сега само прехапвам устни и се хващам за седалката. Дрънкане, скърцане, трясък. Нашият стар паток завива внезапно встрани и тъкмо преди да стигне моста, се заковава на място. Всички изскачаме навън.

— Това се казва разходка — смее се харо-сан.

Тръгва бързо към предната част на колата, но Фумио вече е отворил капака и наднича вътре. Той ме поглежда с измъчен и умоляващ поглед. „Отведи го настрана“ — чета молбата в очите му.

— Искате ли да видите реката, Сам-сан? — питам американеца и без да дочакам отговор, го повеждам към стръмния бряг. Подхлъзвам се, едва не падам (нарочно) и избухвам в силен смях, за да покажа, че всичко е наред. Ако Сам-сан беше японец, щеше да изтълкува веселостта ми правилно и щеше да се засмее още по-силно от мен. Но той само поглежда озадачено Фумио, който човърка мотора.

— Не проумявам — казва той. — Какво стана с този човек? Защо караше така? Защо не иска да му помогна? Нищо не разбирам.

— Не се безпокойте, Сам-сан.

Почти машинално продължавам да се преструвам на весела. Излишно е да обяснявам, че на първия му въпрос не можех да отговоря. Колкото до втория, нима американецът не разбира, че Фумио е загубил самообладание? С бясното си каране бе причинил авария и сега се чувствува виновен. Дори един чужденец би трябвало да разбере това.

— Погледнете! Не са ли красиви тези момичета в реката? — възкликвам аз, защото мъжете са също като децата — забравят всичко в момента, в който им покажеш нещо ново.

Харо-сан все още се мръщи, но щом погледът му се спира на лодката, изразът му се смекчава. Три млади момичета, нежни и свежи като листенцата на цвете, са коленичили на сламената рогозка в лодката и пеят някаква тъжна песничка, акомпанирани от самисен^[1].

— Защо всичките са облечени еднакво? — пита ме Сам-сан.

— Защото са сирачета. Това е униформата на сиропиталището — отговарям аз с надежда, че моят наемател няма да задава повече такива неудобни въпроси, макар че в Хирошима твърде много неща ни карат да се чувствуваме неудобно.

— Какво търси този букет в реката, Юка-сан?

— Букет ли? — Лицето ми окаменява. — Това са увехнали цветя, които някой е хвърлил във водата — обяснявам аз, но Сам-сан не откъсва очи от тях.

Той продължава да се взира в букета от бели теменуги, полюшван от сребристите вълни. Брадичката му се издава напред и изразява упоритост, така неподходяща за момента.

— Имате грешка — казва накрая той. — Това е истински букет! Не виждате ли, че стъблата са свързани със зелен конец? — Брадичката му се издава още повече. — Готов съм да се обзаложа на каквото искате, че някой нарочно е оставил букета и го е прикрепил зад този голям камък.

Той ме поглежда изпитателно, но аз срещам погледа му с равнодушие. Момичетата в лодката минават край нас. Забелязало плуващия букет, момичето, което гребе, вдига веслата, за да не го закачи. Капчици вода, като блестящи сълзи, оросяват цветята. Гласовете на момичетата стават по-тихи и песните — още по-тъжни.

— Хей! — извиква изведнъж американецът. — Какво става с Фумио?

Обръщам се и виждам Фумио, отпуснат безсилно върху отворения капак на колата. Обезумяла, аз се изкачвам по брега на реката.

— Фумио, какво ти е? — викам аз. — Кажи ми!

Нашият наемател вече е успял да прихване с ръце Фумио с оная характерна за чужденците решителност, от която толкова се възхищавам. Настанява го на стъпалото на стария „Буик“.

— Намокрете носната ми кърпа в реката, Юка-сан. По-бързо!

Спускам се по наклона, за да намокря голямата кърпа на чужденеца, и се възхищавам от умението му да се справя с всякакви положения. Той е истински човек и изпитва дълбоко съчувствие към изпадналите в беда. Тази мисъл преминава само за миг в съзнанието ми и когато се изкачвам обратно към колата, цялата треперя. „Нима е това?“ Този въпрос ме разтърсва. Не, не! Всичко е от внезапната майска горещина, от усилията на Фумио да поправи този проклет стар мотор.

— Знаете ли, обзалагам се, че това е слънчев удар — казва Сам-сан, след като настанихме Фумио на задната седалка. Потегляме. — Да, да, вашето обедно слънце здравата припича. Ще го закарам право в болницата.

— Не!

Фумио навярно е разбрал думата „болница“ и енергично протестира. Разбира се, след час всичките ни съседи щяха да знаят, че Фумио е бил в болница! Щеше да се научи и проклетият ни хазаин, да не говорим за шефа на Фумио. Какво ще стане с нас тогава?

— Заведете ни в къщи, Сам-сан — казвам аз и стискам студените като лед пръсти на Фумио, за да го успокоя.

— Защо не в болницата?

— Не, в къщи. Моля ви се, Сам-сан.

— О’кей. В къщи — съгласява се харо-сан и се обръща да види дали Фумио се чувствува удобно на отдавна изпокъсаните пружини на задната седалка.

Раздалечените му очи се присвиват и аз съм сигурна, че той си казва: „Нищо не проумявам.“

О, в Хирошима има толкова неща, които не искам да „проумеете“, скъпи Сам-сан! Изведнъж се чувствувам сто години по-стара от вас. Вие сте така невинен — не сте надникнали още зад нашите стени, зад нашите крепости. За ваше добро бих искала да напуснете Хирошима, без да узнаете за нея повече от който и да е друг, а то е всъщност много малко.