Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (2)

II

След като написах толкова трагични истории — казва авторът на флорентинския ръкопис, — ще завърша с тази от тях, за която ми е най-мъчително да говоря. Ще разкажа за тази прочута игуменка на манастира „Визитационе“ от Кастро, Елена де Кампиреали, чийто процес и смърт предизвикаха толкова разговори сред висшето общество в Рим и в цяла Италия. Към 1555 година разбойниците вече господстваха в околностите на Рим, а градските власти се бяха продали на могъщите семейства. В 1572, годината на процеса, на престола на свети Петър се възкачи Григорий XIII, Буонкомпани. Този папа съчетаваше всички апостолски добродетели; но неговото гражданско управление можеше да бъде упрекнато в слабост: то не съумя нито да избере честни съдии, нито да обуздае разбойниците; натъжаваше се от престъпленията, а не умееше да ги наказва. Струваше му се, че като налага смъртно наказание, поема страшна отговорност. В резултат на това пътищата, водещи към вечния град, се населиха с безброй разбойници. За да пътува що-годе безопасно, човек трябваше да бъде приятел на разбойниците. Гората Фаджола, господстваща над пътя за Неапол през Албано, бе отдавна главна квартира на едно правителство, враждебно на правителството на негово светейшество; многократно Рим бе принуден да преговоря като държава с държава с Марко Шара, един от владетелите на гората. Силата на тези разбойници беше в обичта на селяните от съседните села.

В този хубав град Албано, разположен близо до главната квартира на разбойниците, се роди през 1542 година Елена де Кампиреали. Баща й минаваше за най-богатия патриций в този край и в това си качество се бе оженил за Витория Карафа, която притежаваше обширни земи в Неаполитанското кралство. Бих могъл да назова неколцина още живи старци, които са познавали добре Витория Карафа и нейната дъщеря. Витория бе образец на благоразумие, но въпреки целия си талант не можа да предотврати разрухата на своето семейство. Странно! Ужасните нещастия, които съставляват тъжния сюжет на моя разказ, не могат, струва ми се, да бъдат приписвани поотделно на нито едно от действащите лица, които ще представя на читателя: аз виждам нещастници, но наистина не мога да намеря виновници. Изключителната красота и нежната душа на младата Елена таяха две големи опасности за нея и могат да бъдат оправдание за Джулио Бранчифорте, нейния любим, тъй както пълната липса на ум у монсиньор Читадини, епископ на Кастро, може донякъде да го извини. Той дължеше бързото си напредване в църковната йерархия на своята честност и почтеност и особено на най-благородното изражение и най-хубавото лице с правилни черти, които могат да се срещнат. Чета в някои писания за него, че който го видел, не можел да не го обикне.

Тъй като не желая да заблуждавам никого, няма да скрия, че един свят монах от манастира „Монте Кави“, често заварван в своята килия, застанал на няколко стъпки над земята като свети Павел, поддържан единствено от божията милост в това изключително положение^[1], беше предсказал на синьор де Кампиреали, че родът му ще угасне заедно с него и той ще има само две деца, които ще загинат от насилствена смърт. Именно поради това предсказание той не можа да си намери жена в своя край и трябваше да търси щастието си в Неапол, където успя да получи голямо богатство и жена, способна със своя талант да промени неговата зла орис, ако такова нещо все пак би било възможно. Този синьор де Кампиреали минаваше за много почтен човек и правеше големи благодеяния; но не беше достатъчно умен и постепенно се оттегли от Рим, като прекарваше почти цялата година в двореца си в Албано. Той се занимаваше с обработка на земите си, разположени в тази богата равнина, която се простира между града и морето. Посъветван от жена си, осигури чудесно възпитание на сина си Фабио, младеж, много горд с произхода си, и на дъщеря си Елена, която бе истинско чудо на красотата, както може и сега да се установи от нейния портрет в колекцията Фарнезе. След като започнах да пиша нейната история, ходих в двореца Фарнезе, за да разгледам смъртния облик, който небето бе дало на тази жена, чиято нещастна съдба вдигна на времето толкова шум и продължава и до днес да занимава хората. Лицето й е овално, издължено, челото — високо, косите — тъмноруси. Изразът й е по-скоро весел; очите й — големи, изразителни, веждите — кестеняви, очертани в съвършена дъга. Устните са доста тънки, а извивката на устата — като че ли рисувана от прочутия художник Кореджо. Сред портретите, които я заобикалят в галерията Фарнезе, тя прилича на кралица. Рядко се среща такова съчетание на веселие и величие.

След като прекара цели осем години като възпитаница в манастира „Визитационе“ в град Кастро, днес разрушен, където по онова време пращаха дъщерите си повечето римски патриции, Елена се завърна у дома си, но преди да напусне манастира, му подари великолепен потир за големия олтар на църквата. Едва се бе завърнала в Албано, баща й извика от Рим, срещу голямо възнаграждение, прочутия поет Чекино, вече в напреднала възраст; той увенча паметта на Елена с най-хубавите стихове на божествения Вергилий, а също така и на Петрарка, на Ариосто и Данте, неговите знаменити ученици.

Тук преводачът е принуден да отмине дългите разсъждения върху различната оценка на славата, която XVI век отдава на тези големи поети. Би могло да се заключи, че Елена е знаела латински. Стиховете, които я карали да учи, говорят за любов, която би ни изглеждала малко смешна през 1839 година; имам предвид пламенната любов, която се подхранва от велики жертви и може да съществува само забулена в тайна и винаги граничеща с най-ужасните нещастия.

Такава беше любовта, която успя да запали в сърцето на едва седемнадесетгодишната Елена Джулио Бранчифорте. Той бе неин съсед, много беден младеж; живееше в мизерна къща, изградена в планината, на четвърт левга от града, сред развалините на Алба, на ръба на дълбоката сто и петдесет стъпки, обрасла със зеленина пропаст, обкръжаваща езерото. Къщата, допираща се до тъмните величествени усои на гората Фаджола, бе разрушена по-късно, когато построиха манастира „Палацуола“.

Този беден младеж притежаваше само жив, енергичен нрав и неподправено безгрижие, с което понасяше злата си участ. Всичко най-добро, което можеше да се каже в негова полза, е, че лицето му бе изразително, без да бъде красиво. Но беше известен с това, че храбро се е сражавал под заповедите на принц Колона в редиците на неговите bravi в два или три много опасни похода. Въпреки че беше беден и не особено красив, той притежаваше според девойките от Албано сърце, чието завладяване би ги поласкало повече от всичко. Добре приеман навсякъде, Джулио Бранчифорте бе имал само леки победи до момента, когато Елена се завърна от манастира в Кастро.

Когато малко по-късно големият поет Чекино дойде от Рим в двореца Кампиреали, за да обучава тази девойка по литература, Джулио, който го познаваше, му изпрати едно послание в стихове на латински за щастието, озарило неговата старост — да вижда как най-хубавите очи се вглеждат в неговите и как най-чистата душа е съвършено щастлива, когато той благоволи да одобри мислите й. Ревността и раздразнението на момичетата, на които Джулио бе обръщал внимание до завръщането на Елена, скоро направиха безполезни всички мерки, които той вземаше, за да прикрие зараждащата се страст, и трябва да призная, че любовта между този двадесет и две годишен младеж и тази седемнадесет годишна девойка се развиваше в началото по начин, който благоразумието не би могло да одобри. Не бяха минали и три месеца, когато синьор де Кампиреали си даде сметка, че Джулио Бранчифорте минава прекалено често под прозорците на неговия дворец (който може да се види и днес по средата на голямата улица, изкачваща се към езерото).

Откровеността и грубостта, естествени последици на свободата, с която се отличават републиките, и навикът към откровена проява на страстта, още непотисната от нравите на монархията, проличаха съвсем ясно от първите стъпки на синьор де Кампиреали. Още в деня, в който му направи впечатление честата поява на младия Бранчифорте, той се обърна към него със следните думи:

— Как се осмеляваш да минаваш непрестанно край дома ми и да хвърляш нахални погледи към прозорците на дъщеря ми, ти, който дори нямаш дреха на гърба си? Ако не се страхувах постъпката ми да не бъде зле изтълкувана от съседите, щях да ти дам три златки цехини, за да си купиш от Рим по-прилична одежда. Тогава поне погледът ми и очите на дъщеря ми няма да бъдат оскърбявани тъй често от твоите дрипи.

Бащата на Елена без съмнение преувеличаваше: дрехите на младия Бранчифорте съвсем не бяха дрипи, а само ушити от много проста материя; но наистина трябва да се признае, че имаха доста износен вид, макар да бяха много чисти и той често да ги четкаше. Джулио бе тъй засегнат от упреците на синьор де Кампиреали, че вече не се мярна пред къщата му.

Както вече казахме, двете аркади, останки от един античен акведук, които служеха за главни стени на къщата, съградена от бащата на Бранчифорте и оставена на сина му, се намираха само на пет-шестотин крачки от Албано. За да слезе от това високо място в новия град, Джулио трябваше да мине покрай двореца Кампиреали; Елена скоро забеляза отсъствието на този странен младеж, който, по думите на приятелките й, бил прекъснал всякакви други връзки, изглежда, за да се посвети изцяло на щастието да я съзерцава.

Една лятна вечер към полунощ прозорецът на Елена бе отворен и девойката вдъхваше морския ветрец, който достига до хълма Албано, при все че градът е отделен от морето с равнина от три левги. Нощта бе тъмна, тишината толкова дълбока, че можеше да се чуе дори отронването на листо. Облакътена на прозореца, Елена си мислеше може би за Джулио, когато й се стори, че нещо край прозореца й прелетя безшумно, нещо като крило на нощна птица. Отдръпна се уплашена. Съвсем не й мина през ума, че това би могло да бъде дело на някой минувач: вторият етаж на двореца, където беше нейният прозорец, се издигаше на повече от петдесет стъпки над земята. Изведнъж й се стори, че различава букет в това странно нещо, което се люлееше в дълбоката тишина напред-назад пред прозореца, на който се бе облакътила. Сърцето й бурно заби; букетът изглеждаше закрепен за края на две-три стебла от тръстика, подобна на бамбука, която расте в околностите на Рим и достига двадесет-тридесет стъпки височина. Крехкостта на тръстиката и доста силният вятър пречеха на Джулио да поддържа букета точно срещу прозореца, където предполагаше, че може да се намира Елена, а при това нощта бе толкова тъмна, че от улицата не можеше да се види нищо на такава височина. Стоейки неподвижно до прозореца, тя бе дълбоко развълнувана. Ако вземе букета, не би ли било това признание? Впрочем тя не изпитваше нито едно от чувствата, които подобно приключение би породило в наши дни у една девойка от висшето общество, получила добро възпитание. Тъй като баща й и брат й Фабио бяха в къщи, първата й мисъл бе, че дори най-малкият шум може да бъде последван от изстрел на аркебуза, насочен срещу Джулио; развълнува се от опасността, на която се излагаше клетият младеж. Втората й мисъл бе, че макар и да го познава твърде малко, след семейството си обичаше най-много него. След като се поколеба няколко минути, тя най-сетне взе букета и докосвайки в мрака цветята, усети, че някаква бележка е прикрепена към стъбълцето на едно цвете; изтича на голямото стълбище, за да прочете записката на светлината на кандилото пред образа на Мадоната. „Безразсъдство! — каза си тя, като поруменя от щастие, прочитайки първите редове. — Ако ме видят, загубена съм, а семейството ми ще преследва докрай този нещастен младеж!“ Прибра се в стаята си и запали лампата. Този миг бе сладостен за Джулио, който, засрамен от постъпката си и сякаш за да се скрие в нощта, се бе прилепил към огромния дънер на един от зелените дъбове със странна форма, които се издигат и днес срещу двореца Кампиреали.

В писмото си Джулио разказваше със съвършена простота за унизителните думи, с които го бе порицал бащата на Елена. „Вярно е, че съм беден — пишеше той, — и вие трудно бихте могли да си представите колко голяма е моята нищета. Притежавам само къщата, която може би сте виждали под развалините на акведука на Алба; около къщата има градина, която обработвам сам и с чиито плодове се храня. Притежавам и едно лозе, което давам под наем за тридесет екю годишно. Не знам наистина защо ви обичам; без друго не бих могъл да ви предложа да дойдете да разделите с мен моята бедност. А ако вие не ме обичате поне малко, животът ми няма никаква цена за мен; безполезно е да ви казвам, че бих го пожертвал хиляди пъти вас. А преди вашето завръщане от манастира животът ми съвсем не беше злочест: напротив, бе пълен с най-блестящи мечтания. И тъй, мога да кажа, че едва когато познах щастието, аз се почувствах нещастен. Естествено никой на света не би се осмелил ми каже думите, с които баща ви ме унизи: камата ми бързо би отмъстила за мене. Тогава със смелостта и оръжието си аз се смятах равен на всички; нищо не ми липсваше. Сега всичко се промени: познах страха. Излишно е да пиша повече! Може би вие ме презирате. Но ако изпитвате и най-малката жалост към мен въпреки бедните ми дрехи, знайте, че всяка вечер, когато удари полунощ в манастира на капуцините на върха на хълма, аз се крия под големия дъб, срещу прозореца ви, защото предполагам, че това е прозорецът на вашата стая. Ако не ме презирате като баща си, хвърлете ми едно от цветята на букета, но внимавайте да не падне върху някой от корнизите или балконите на вашия дворец.“

 

 

Тя прочете много пъти това писмо; и малко по малко очите й се напълниха със сълзи; гледаше умилено този великолепен букет, чиито цветя бяха привързани с много здрав копринен конец. Опита се да откъсне едно цвете, но не успя; после я обзе угризение. Сред римските девойки се смята, че да откъснеш едно цвете, да развалиш по някакъв начин букет, подарен от любов, означава да изложиш на смъртна опасност тази любов. Тя се страхуваше да не би Джулио да изгуби търпение, затова изтича до прозореца; но после изведнъж съобрази, че могат да я забележат, лампата осветяваше стаята. Елена се чудеше какъв знак би могла да си позволи; струваше й се, че всеки един ще каже прекалено много.

Засрамена, тя се прибра тичешком в стаята си. Но времето минаваше; изведнъж й хрумна една мисъл, която я хвърли в неизразим смут: Джулио ще си помисли, че и тя като баща си презира неговата бедност! Зърна малко късче скъпоценен мрамор, сложен на масата й, завърза го в носната си кърпичка и го хвърли в подножието на дъба срещу прозореца. След това направи знак на Джулио да си върви; разбра, че се е подчинил по шума от стъпките му, които той не се стараеше да приглуши. Когато стигна скалистия хребет, който отделя езерото от последните къщи на Албано, тя го чу да напява любовни думи; махна му отново за сбогом този път не толкова плахо, после препрочете писмото му.

В следващите няколко дни се заредиха и писма, и срещи; но тъй като в едно италианско село всичко се знае, а Елена бе безспорно най-богатата девойка в този край, осведомиха синьор де Кампиреали, че всяка вечер след полунощ прозорецът в стаята на дъщеря му свети и което е по-удивително, прозорецът й бил отвоен и Елена стояла на него, като че ли не се страхува от zinzare (извънредно неприятни комари, които така развалят хубавите вечери в околностите на Рим. Тук трябва отново да помоля читателя за снизхождение. Когато човек е изкушен да опознае обичаите на чужди страни, не е чудно да се натъкне на твърде странни нрави, различаващи се от нашите). Синьор де Кампиреали приготви аркебузата си и аркебузата на сина си. Вечерта, когато удари дванадесет без четвърт, той предупреди Фабио и двамата се промъкнаха колкото се може по-безшумно на един голям каменен балкон в първия етаж на двореца, точно под прозореца на Елена. Масивните колони на каменните перила ги пришиваха до кръста от възможни изстрели. Удари полунощ; бащата и синът чуха ясно лек шум под дърветата, редуващи се от двете страни на улицата срещу двореца им; най-силно ги учуди обаче, че на прозореца на Елена не се появи светлина. Тази тъй простодушна девойка, която реагираше непринудено като дете, се бе изменила по характер, откакто се бе влюбила. Тя знаеше, че дори най-малката непредпазливост ще изложи на опасност живота на любимия й; ако такава важна личност като баща й убие беден човек като Джулио Бранчифорте, то най-много да му се наложи да изчезне за три месеца — в Неапол например; през това време неговите приятели в Рим ще потулят работата и всичко ще приключи с подаряването на сребърна лампа от няколкостотин екю за олтара на Мадоната, което тогава беше много на мода. Сутринта на закуска Елена бе забелязала по лицето на баща си, че е силно разгневен; а по израза, с който я гледаше, когато предполагаше, че не го вижда, заключи, че не друг, а самата тя има голяма вина за този гняв. Веднага посипа с прах дървените части на петте великолепни аркебузи, които баща й държеше окачени до леглото си. Покри също така с лек пласт прах камите и шпагите му. През целия ден беше много весела, кръстосваше непрекъснато къщата от горе до долу; всяка минута притичваше до прозорците, твърдо решена да даде на Джулио знак да не идва, ако има щастието да го зърне. Но тя не беше предвидила едно — горкият младеж бе тъй дълбоко унизен от думите на богатия сеньор де Кампиреали, че никога през деня не се мяркаше в Албано; само от чувство за дълг се явяваше в неделя на църковната литургия. Майката на Елена, която я обожаваше и нямаше сили да й откаже нищо, излезе този ден три пъти с нея, но напразно: Елена не видя Джулио. Тя се отчая. А какво преживя, когато, отбивайки се вечерта да погледне оръжията на баща си, откри, че две аркебузи са заредени и почти всички ками и шпаги са пипани! Върховното усилие да се прави, че не се съмнява в нищо, единствено я отвлече от смъртното й безпокойство. Когато в десет часа вечерта се оттегли в стаята си, тя заключи вратата към преддверието до спалнята на майка си, след това легна на пода и се прилепи до прозореца така, че да не я виждат отвън. Можем да си представим с каква тревога се вслушваше тя в ударите, отброяващи часовете; и на ум не й идваха вече упреците, които си отправяше често, задето толкова бързо се е привързала към Джулио — нещо, което можеше да я направи в неговите очи по-малко достойна за любовта му. Този ден допринесе за успеха на младия човек повече от шестте месеца постоянство и молби. „Защо да лъжа? — казваше си Елена. — Нима не го обичам с цялото си сърце?“

В единадесет часа и половина тя видя много добре как баща й и брат й устроиха засада на големия каменен балкон под нейния прозорец. Две минути след като удари полунощ в манастира на капуцините, тя съвсем ясно чу стъпките на своя възлюбен, който се спря под големия дъб; забеляза с радост, че баща й и брат й като че ли не бяха чули нищо: необходима е любовна тревога, за да доловиш един тъй лек шум.

„Сега — мислеше си тя — те ще ме убият, но не бива да ги оставя в никакъв случай да вземат тазвечершното писмо, защото ще преследват бедния Джулио цял живот.“ Тя се прекръсти и придържайки се с една ръка за железния парапет на прозореца, се надвеси колкото можеше повече над улицата. Не бе изминала и четвърт минута и букетът, привързан както обикновено към дългата тръстика, я удари по ръката. Тя го улови; но изтръгвайки го бързо от стеблото, към чийто край бе прикрепен, тръстиката отскочи и се блъсна о балкона, където беше баща й. В същия миг се чуха два изстрела от аркебуза, последвани от пълна тишина. Брат й Фабио, понеже не разбра в тъмнината дали това, което се удари силно в балкона, не е въже, с което Джулио слиза от стаята на сестра му, гръмна срещу нейния балкон; на следния ден тя откри следа от куршума който се бе сплескал върху желязото. Синьор де Кампиреали бе стрелял към улицата, под каменния балкон, дочул шума от падащата тръстика, която Джулио се мъчеше да задържи. От своя страна Джулио, долавяйки шумолене над себе си, бе отгатнал какво ще последва и се прикри под издатината на балкона.

Фабио бързо зареди отново аркебузата си; без да слуша баща си, изтича в градината, отвори безшумно малката вратичка към една съседна улица и крадешком излезе да огледа хората, които се разхождаха под балкона на двореца. В този миг Джулио, който тази вечер не беше сам, стоеше на двадесетина крачки от него, прилепен до едно дърво. Надвесена над балкона, треперейки за своя любим, Елена заговори високо на брат си, чиито стъпки отекваха по улицата; попита го успял ли е да убие крадците.

— Не си въобразявайте, че ще се хвана на престъпната ви хитрост! — извика й той, сновейки по цялата улица. — По-добре пригответе се да плачете, тъй като ще убия безсрамника, който се одързостява да се присламчва до вашия прозорец.

Едва той изговори тези думи, когато Елена чу, че майка й чука на вратата.

Тя побърза да й отвори, като каза, че сама не разбира защо вратата е заключена.

— Без комедии пред мене, ангел мой — каза майката, — баща ти е побеснял и може да те убие. Ела при мен, ще легнем заедно. Ако имаш някакво писмо, дай да го скрия. Елена отговори:

— Ето букета, писмото е скрито между цветята.

Едва майката и дъщерята успяха да легнат и синьор де Кампиреали влезе в стаята на жена си, връщайки се от своя молитвен кът, който бе отишъл да огледа и където бе обърнал всичко наопаки. Елена бе поразена, като видя баща си: блед като призрак, той действаше бавно като човек, взел категорично решение. „Свършено е с мен!“ — помисли си тя.

— Ние се радваме, че имаме деца — каза баща й, като минаваше край леглото на жена си, за да влезе в стаята на дъщеря си, треперещ от ярост, но мъчейки се да запази хладнокръвие, — ние се радваме, че имаме, деца, но по-скоро би трябвало да леем кървави сълзи когато тези деца са момичета. Велики боже, възможно ли е това? Тяхното лекомислие може да опозори честта на един човек, който цели шестдесет години в нищо не е могъл да бъде упрекнат.

Изричайки тези думи, той влезе в стаята на дъщеря си.

— Загубена съм — каза Елена на майка си, — писмата са под поставката на разпятието, до прозореца.

Майката веднага скочи от леглото и се затича след мъжа си: тя започна да крещи подире му, за да го накара да избухне, и сполучи. Старецът побесня, започна да чупи всичко в стаята на дъщеря си, но майката успя да измъкне писмата, без той да я види. Един час по-късно, когато синьор де Кампиреали се върна в стаята си, до стаята на жена си, и всичко в къщата се успокои, майката каза на дъщеря си:

— Ето писмата ти; не желая да ги чета, ти сама виждаш каква беда щяха да ни навлекат. На твое място аз бих ги изгорила. Лека нощ, целуни ме.

Елена се прибра в стаята си, обляна в сълзи; струваше й се, че след думите на майка си вече не обича Джулио. После се приготви да изгори писмата му; но преди да ги унищожи, не можа да се въздържи да не ги прочете отново. Препрочете ги няколко пъти, така че слънцето се издигна високо в небето, когато най-сетне се реши да последва спасителния майчин съвет.

На следния ден, неделя, Елена се отправи към църквата с майка си; за щастие баща й не тръгна с тях. Първият човек, когото видя в църквата, бе Джулио Бранчифорте. Само с един поглед тя се увери, че той не е ранен. Щастието й бе неизмеримо; събитията от предната нощ се отдалечиха на хиляди левги от паметта й. Беше приготвила пет-шест малки бележки на парченца стара зацапана с пръст хартия — подобни на онези, които могат да се намерят по плочника на всяка църква; всички съдържаха едно и също предупреждение:

„Всичко е разкрито, освен неговото име. Да не се появява повече на улицата: тя ще идва често тук.“

Елена изпусна едно от тези смачкани листчета; с поглед предупреди Джулио, който го вдигна и изчезна. Един час по-късно, завръщайки се у дома си тя намери на главното стълбище на двореца листче, което приличаше досущ на онова, което бе хвърлила сутринта. Взе го, бе майка й да забележи, и прочете:

„След три дни той ще се върне от Рим, закъдето е принуден да замине. В пазарните дни посред врявата на селяните, към десет часа, ще чуе високо пеене.“

Това заминаване за Рим се стори странно на Елена. „Дали не се опасява от изстрелите на брат ми?“ — питаше се тя тъжно.

Любовта прощава всичко, освен доброволното отсъствие, тъй като то е най-страшното мъчение. Вместо да тънеш в сладки мечтания, изцяло погълнат от мисълта за причините, поради които обичаш своя възлюбен, животът ти е изпълнен с жестоки подозрения. „Дали пък не е престанал да ме обича?“ — питаше се Елена през трите дълги дни на неговото отсъствие. И изведнъж луда радост замени тъгата й: на третия ден тя го видя да се появява сред пладне на улицата пред двореца на баща й. Беше облечен в нови, едва ли не разкошни дрехи. Никога благородството на походката и веселото мъжествено изражение на лицето му не бяха блестели толкова ярко, а също така никога досега не бяха говорили толкова много в Албано за бедността на Джулио. Мъжете, особено младите, често повтаряха тази жестока дума; колкото до жените и най-вече девойките, те не скъпяха похвалите си за блестящия му вид.

Джулио през целия ден се разхожда из града: като че ли сам се възнаграждаваше за дългите месеци на уединение, на които го обричаше неговата бедност. Както приляга на един влюбен мъж, той бе добре въоръжен под новите дрехи. Освен кинжала и камата си бе сложил и giacco (вид дълга жилетка от железни бримки, много неудобна за носене, но лекуваща италианските сърца от една тъжна болест, чиито остри удари хората от оня век непрекъснато изпитваха, имам предвид страха да бъдеш убит на завоя на улицата от някой от враговете си). Този ден Джулио се надяваше да съзре Елена, пък и никак не му беше приятно да остане насаме със себе си, в своята самотна къща, а ето защо именно: Ранучо, един стар войник на неговия баща участвал заедно с него в десет похода с отрядите на различни кондотиери и накрая във войската на Марко Шара, беше последвал своя капитан, когато раните го принудиха да се оттегли. Капитан Бранчифорте имаше основание да не живее в Рим: там той беше изложен на опасността да срещне синовете на хора, които бе убил; дори в Албано не бе склонен да се осланя изцяло на снизхождението на местната власт. Вместо да купи или наеме къща в града, предпочете сам да си построи къща с такова разположение, че отдалеч да може да забелязва идващите посетители. В развалините на Алба намери превъзходна позиция: можеше, без да бъде забелязан от нескромни посетители, да избяга в гората, където царуваше неговият стар приятел и покровител принц Фабрицио Колона. Капитан Бранчифорте изобщо нехаеше за бъдещето на своя син. Когато се оттегли от служба, едва петдесетгодишен, но цял в белези от рани, той си направи сметка, че би могъл да поживее още десетина години и след като построи къщата, всяка година харчеше една десета част от спечеленото в грабежите из градовете и селата, в които бе имал честта да вземе участие.

Той купи лозето, осигуряващо рентата от тридесет екю на сина му, за да отговори на злобната шега на един гражданин от Албано, който веднъж, когато разпалено спореха за интересите и честта на града, му бе казал, че именно на него, богатия земевладелец, се полагало да дава съвети на старите жители на Албано. Капитанът купи лозето и обяви, че се готви да купи и други; после срещна лошия шегаджия в едно усамотено място и го уби с един изстрел.

След като поживя така осем години, капитанът умря. Неговият адютант Ранучо обожаваше Джулио, но уморен от безделието, поднови службата си във войските на принц Колона. Идваше често да види своя син Джулио, както го наричаше, а в навечерието на една опасна атака, която принцът трябваше да издържи в своята крепост Петрела, отведе и Джулио да се сражава с него. Като видя колко е смел, той му каза:

— Трябва да си луд и отгоре на това глупак, за да живееш в Албано като най-последния бедняк от всички негови жители, докато с твоята храброст и с името на баща ти от теб би излязло чудесен кондотиер, а освен това и богатство ще натрупаш.

Тези думи всяха смут в душата на Джулио; той знаеше латински, на който го бе учил един свещеник; но тъй като баща му се подиграваше с всичко, което свещеникът казваше извън латинския, бе останал без образование. В замяна на това, презиран заради бедността, уединен в своята самотна къща, той бе придобил здрав разум, който със силата на своите съждения би учудил учените. Например, преди да се влюби в Елена, без да знае защо, той обожаваше битките, но се отвращаваше от грабителството, което в очите на неговия баща и на Ранучо бе като водевил за разсмиване след благородната трагедия. Откакто обичаше Елена, този здрав разум, придобит в самотни размишления, беше за него източник на страдания. Тази душа, тъй безгрижна някога, не се осмеляваше да се съветва с никого за своите съмнения и бе изпълнена със страст и терзание. Какво ли не би наговорил синьор де Кампиреали, ако знаеше, че той е чисто и просто разбойник. И упреците му биха били основателни! Джулио винаги бе разчитал на войнишкия занаят като на сигурен източник на препитание за времето, когато ще е похарчил до стотинка стойността на златните верижки и другите скъпоценности, които бе намерил в желязната каса на баща си. Ако Джулио въпреки бедността си не се измъчваше от съмнения дали има право, или не да отвлече дъщерята на богатия синьор де Кампиреали, то беше, защото по онова време бащите разполагаха с имуществата си както намираха за добре, тъй че синьор де Кампиреали след смъртта си би могъл да остави всъщност на дъщеря си всичко на всичко някакви си хиляда екю. Други грижи занимаваха Джулио: първо, в кой град ще се установи с младата Елена, след като я отнеме от баща й и се ожени за нея? Второ — с какви пари ще я издържа?

Когато синьор де Кампиреали му нанесе кръвната обида, която тъй много го засегна, Джулио цели два дни бе в плен на най-остра ярост и болка: не можеше да се реши нито да убие безочливия старик, нито да го остави да живее. Прекарваше по цели нощи в плач; накрая реши да се посъветва с Ранучо, единствения приятел, който имаше на този свят; но дали този приятел щеше да го разбере? След като напразно търси Ранучо из цялата гора Фаджола, той бе принуден да тръгне по пътя за Неапол, отвъд Велетри, където Ранучо бе разположил хората си в засада: очакваше там с голяма група испанския генерал Руис де Авалос, който възнамеряваше да отиде в Рим по суша, без дори да му минава през ума, че неотдавна сред многобройна компания бе говорил с презрение за войниците на Колона. Неговият проповедник му припомни съвсем навреме това малко обстоятелство и Руис де Авалос реши да въоръжи един кораб и да отиде в Рим по море.

Щом изслуша разказа на Джулио, капитан Ранучо каза:

— Опиши ми точно този синьор де Кампиреали, за да не би неговото безразсъдство да струва живота на някой добър жител на Албано. Щом приключим, успешно или не, работата, която ни задържа тук, ти ще идеш в Рим, където ще се постараеш да се показваш по хотелите и другите публични места по всеки час на деня; не бива да те заподозрат в това убийство поради любовта ти към дъщеря му.

Джулио положи големи усилия, за да усмири гнева на стария другар на баща си. Стигна дотам, че се разсърди дори.

— Да не мислиш, че се нуждая от твоята шпага? — каза му той най-сетне. — Да не би аз да нямам! От тебе искам само мъдър съвет.

Ранучо обаче приключваше всеки път с думите:

— Ти си млад, нямаш рани. Обидата е била нанесена публично: дори жените презират опозорения мъж.

Джулио му каза, че би желал да поразмисли още върху това към какво се стреми всъщност неговото сърце и въпреки настояванията на Ранучо да вземе на всяка цена участие в нападението срещу ескорта на испанския генерал, където, както казваше, освен пари, можело да се спечели и слава, Джулио се завърна сам в къщичката си. Тук именно, в деня преди синьор де Кампиреали да стреля срещу него с аркебузата си, той бе приел Ранучо и неговия капрал, които се връщаха от околностите на Велетри. Ранучо трябваше да си послужи със сила, за да разтвори малката желязна каса, където капитан Бранчифорте заключваше някога златните верижки и другите скъпоценности, които смяташе, че не е уместно да харчи веднага след нападение. Ранучо намери там две екю.

— Съветвам те да станеш монах — каза той на Джулио, — ти притежаваш всички добродетели за това звание: любов към бедността, ето доказателството; смирение, оставяш се да те хули посред улицата някакъв си богаташ от Албано; липсва ти само лицемерие и лакомство.

Ранучо насила сложи в желязното сандъче петдесет испански дублона.

— Давам ти дума — каза той на Джулио, — че ако до един месец синьор де Кампиреали не бъде погребан с всички почести, подобаващи на неговия благороднически сан и богатство, тук присъстващият мой капрал ще дойде с тридесет мъже да разруши твоята къщичка и да изгори мизерните ти мебели. Не е допустимо синът на капитан Бранчифорте да се излага пред хората само защото е влюбен.

Когато синьор де Кампиреали и синът му дадоха двата изстрела от аркебуза, Ранучо и неговият капрал бяха заели позиция под каменния балкон и Джулио трябваше да положи дяволски усилия, за да им попречи да убият Фабио или най-малко да го отвлекат, както вече разказахме на съответното място. Ранучо се успокои благодарение на следния довод — не бива да се убива млад човек, който може да стане нещо и да бъде полезен, когато е налице стар грешник, много по-виновен от него и кандидат за погребение.

На следващия ден Ранучо изчезна в гората, а Джулио замина за Рим. Радостта от покупката на нови дрехи с дублоните, дадени му от Ранучо, бе жестоко помрачена от една твърде необичайна за неговия век мисъл, предвещаваща възвишената участ, до която той се издигна по-късно. Джулио си казваше: „Елена трябва да знае кой съм.“ Всеки друг мъж на неговата възраст и от неговото време не би помислил за нищо друго, освен да се наслаждава на любовта и да отвлече Елена, без да го е грижа какво ще стане с нея шест месеца по-късно, нито пък за мнението, което тя ще си състави за него.

Завърнал се в Албано, още следобед същия ден, когато излагаше на показ пред всички хубавите си дрехи, купени в Рим, той узна от стария Скоти, негов приятел, че Фабио излязъл от града на кон, за да отиде до землище на три левги, което баща му притежаваше край морския бряг. По-късно видя синьор де Кампиреали с двама свещеника да поема по великолепната алея от зелени дъбове, увенчаваща ръба на кратера, в дъното на който се простира езерото Албано. Десет минути след това една стара жена смело се вмъкна в двореца Кампиреали под предлог, че продава хубави плодове; първият човек, когото тя срещна, бе малката камериерка Мариета, интимна довереница на своята господарка Елена, която се изчерви до корена на косите си, когато получи чудесен букет. В букета бе скрито едно много дълго послание: Джулио разказваше какво бе преживял след нощта на аркебузните изстрели; но поради някаква необяснима скромност не се осмеляваше да признае онова, с което всеки друг младеж от неговото време толкова би се гордял — че е син на прочут с подвига си капитан и че самият той вече се е отличил с храбростта си в не една битка. През цялото време му се струваше, че чува разсъжденията, които би направил старият Кампиреали. Трябва да се знае, че в XVI век девойките, отличаващи се със здрав републикански разум, ценяха един мъж много повече за това, което той самият е направил, отколкото заради богатствата, натрупани от дедите му, или заради прочутите подвизи, извършени от тях. Но така мислеха преди всичко девойките от народа. Девойките от богатата или благородна класа се бояха от разбойниците и съвсем естествено ценяха благородния произход и богатството. Джулио завършваше писмото си с думите: „Не знам дали приличните дрехи, които купих в Рим, ще ви накарат да забравите жестоката обида, която един човек, когото вие почитате, ми нанесе неотдавна поради жалкия ми вид. Аз можех да си отмъстя и трябваше да го сторя, моята чест го повеляваше; не го направих заради сълзите, които моето отмъщение би изтръгнало от две обожаеми очи. Това би могло да ви докаже — ако, за моя беда, още се съмнявате, — че човек може да бъде много беден и да притежава благородни чувства. Впрочем длъжен съм да ви открия една ужасна тайна. Сигурно не бих изпитвал никакво затруднение да я кажа на всяка друга жена; не знам защо тръпна при мисълта да я разкрия на вас. Тя би могла да разруши само за миг любовта, която изпитвате към мен; никакви уверения от ваша страна не биха ме убедили в противното. Искам да прочета в очите ви отговора на моето признание. През някой от близките дни, когато се спуска нощта, трябва да ви видя в градината зад двореца. В този ден Фабио и баща ви ще отсъстват; след като се уверя, че въпреки презрението им към един беден, зле облечен младеж, те не са в състояние да ни отнемат минутите на срещата, един мъж ще се появи под прозорците на вашия дворец и ще показва на градските деца опитомена лисица. По-късно, когато камбаната удари за «Аве Мария», вие ще чуете изстрел от аркебуза в далечината; в този миг се доближете до зида на вашата градина и ако не сте сама, запейте. Ако пък всичко е наред, вашият роб ще падне цял треперещ в нозете ви и ще ви разкаже неща, които може би ще ви ужасят. В очакване на този решителен за мене ден няма да рискувам повече да ви поднасям букети в полунощ; но към два часа тази нощ ще мина с песен и тогава може би, застанала на големия каменен балкон, вие ще изпуснете някое цвете, откъснато от вашата градина. Навярно това са последните знаци на обич, които ще дадете на злочестия Джулио.“

 

 

Три дни по-късно бащата и братът на Елена отидоха на коне до землището, което притежаваха на морския бряг; те трябваше да заминат малко преди залез слънце, за да могат да се върнат към два часа след полунощ. Точно когато обаче трябваше да тръгват обратно, оказа се, че не само техните коне, но и всички коне, които се намираха в чифлика, бяха изчезнали. Силно изненадани от тази дръзка кражба, те започнаха да търсят конете си, но ги намериха едва на другата сутрин в една гъста гора на морския бряг. Двамата Кампиреали, баща и син, бяха принудени да завърнат в Албано с една селска каруца, теглена волове.

Беше късна вечер, по-точно нощ, когато Джулио коленичи пред Елена и клетата девойка бе много щастлива от тази тъмнина, тя се срещаше за първи път насаме с мъжа, когото обичаше нежно — и той го знаеше добре, — но с когото досега никога не бе разговаряла.

Едно нейно наблюдение й върна малко смелостта; Джулио бе по-блед и по-разстроен от нея самата. Тя го виждаше по колената му, които трепереха.

— Аз наистина не съм в състояние да говоря — каза той.

Настъпиха няколко много щастливи минути; те се гледаха, без да могат да произнесат нито дума, неподвижни като изразителни мраморни фигури. Джулио бе коленичил и държеше едната ръка на Елена; склонила глава, тя го гледаше внимателно.

Джулио знаеше добре, че ако следва съветите на приятелите си — младите римски любовници, би трябвало да прояви по-голяма предприемчивост, но самата мисъл го ужасяваше. От това състояние на екстаз и може би на най-пълно щастие, което може да даде любовта, го изтръгна следната мисъл: времето бързо лети, двамата Кампиреали наближават своя дворец. Ясно му беше, че при неговата чувствителна душа не би могъл да намери трайно щастие, ако не направи пред възлюбената си страшното признание, което на приятелите му от Рим би се сторило върха на глупостта.

— Аз ви писах за едно признание, което може би не би трябвало да ви направя — каза той най-сетне на Елена.

Джулио силно пребледня и добави с усилие, като че ли дъх не му достигаше.

— Може би ще видя как то убива вашите чувства — надеждата, която крепи живота ми. Вие ме мислите беден, но това не е всичко: аз съм разбойник и син на разбойник.

При тези думи Елена, дъщеря на богаташ, споделяща всички предразсъдъци на своята каста, едва не загуби свяст; тя се уплаши да не падне, но си каза: „Как ли ще страда горкият Джулио, ако си помисли, че го презирам.“ Той бе в краката й. За да не падне, тя се опря на него, а малко след това се озова в обятията му като че ли без свяст. Както се вижда, в XVI век са обичали точността в любовните истории. Обяснението е, че читателят ги е възприемал не с разума, а с въображението си и чувствата му се покривали с чувствата на героите. Двата ръкописа, по които предавам този разказ, и особено единият, който разкрива някои обрати на речта, присъщи на флорентинския диалект, дават най-подробни описания на всички срещи, които последваха това първо свиждане. Опасността премахваше угризенията у девойката. Често опасностите бяха много големи, но те само възпламеняваха тези две сърца, за които всички преживявания, свързани с тяхната любов, бяха самото щастие. Няколко пъти Фабио и баща му едва не ги заловиха. Те беснееха, смятайки се подиграни: мълвата ги уведомяваше, че Джулио бил любовник на Елена, но те не можеха да установят това. Фабио, буен младеж, горд със своя произход, предлагаше на баща си да убие Джулио.

— Докато е жив — говореше Фабио, — животът на сестра ми е изложен на най-голяма опасност. Можем ли да бъдем сигурни, че някой ден честта няма да ни застави да натопим ръцете си в кръвта на тази вироглавка? Тя е станала тъй дръзка, че вече не отрича любовта си; видяхте я как отговаря на вашите укори само с навъсено мълчание. Е добре, това мълчание е смъртната присъда на Джулио Бранчифорте.

— Спомнете си кой беше баща му — отговаряше синьор де Кампиреали. — За нас, разбира се, не представлява кой знае какво да отидем за шест месеца в Рим, а през това време Бранчифорте ще изчезне. Но кой ни гарантира, че баща му, който въпреки всичките си престъпления бе храбър и щедър човек, и то толкова щедър, че обогати мнозина от войниците си, а сам остана беден, няма и сега приятели в отрядите на херцог Монте-Марино или в отрядите на Колона, които се разполагат често в гората Фаджола на половин левга от нас. В такъв случай ние всички ще бъдем безпощадно съсечени — и вие, и аз, а може би и горката ви майка.

Тези често повтарящи се разговори между баща и син не останаха в тайна от Витория Карафа, майката на Елена, и я хвърляха в отчаяние. След всички разисквания Фабио и баща му решиха, че е непристойно от гледна точка на честта да търпят спокойно по-нататъшните слухове, които се ширеха из Албано за тях. Понеже не беше разумно да се премахне младият Бранчифорте, който всеки ден ставаше все по-безочлив и отгоре на това сега се обличаше в разкошни дрехи и стигаше в самонадеяността си дотам, че заговаряше на публични места ту Фабио, ту самия синьор де Кампиреали, налагаше се да вземат едно от следните две решения или може би и двете заедно: цялото семейство трябваше да се върне да живее в Рим, а Елена да отведат в манастира „Визитационе“ в Кастро, където да остане, докато й се намери подходяща партия.

Елена нито веднъж не бе признала своята любов на майка си: дъщерята и майката се обичаха нежно, постоянно бяха заедно и въпреки това нито веднъж не споменаха нито дума по този въпрос, който интересуваше почти еднакво и двете. За първи път заговориха за това, което едва ли не поглъщаше изцяло мислите им, когато майката съобщи на дъщеря си, че уговарят семейството да се прехвърли в Рим, а нея може би да изпратят да прекара няколко години в манастира в Кастро.

Този разговор бе очевидна непредпазливост от страна на Витория Карафа и може да бъде извинен само от безумната обич, която тя изпитваше към дъщеря си. Елена, лудо влюбена, поиска да докаже на своя любим, че не се срамува от неговата бедност и че доверието й в неговата чест е безгранично. Кой би могъл да повярва — възкликва флорентинския автор, — че след толкова дръзки, заплашващи с ужасна смърт срещи в градината, а дори веднъж или два пъти в собствената й стая, Елена бе останала чиста! Силна в целомъдрието си, тя предложи на любимия си да излезе към полунощ през градината и да прекара остатъка от нощта в неговата къщичка, изградена върху руините на Алба, на повече от четвърт левга от двореца. Те се преоблякоха като монаси францисканци. Елена беше стройна и облечена така, приличаше на млад осемнадесет-деветнадесетгодишен послушник. По една необяснима случайност, в която ясно личи божията ръка, по тесния, изсечен в скалата път, който и днес преминава край зида на манастира на капуцините, Джулио и неговата любима, преоблечени като монаси, срещнаха синьор де Кампиреали и неговия син Фабио, които, следвани от четирима добре въоръжени слуги и предшествани от един паж със запалена факла, се връщаха от Кастел Гандолфо, селище, разположено на брега на езерото, недалеч оттук. За да дадат път на двамата влюбени, Кампиреали и техните слуги се отдръпнаха от двете страни на този проход, изсечен в скалата и широк не повече от осем крачки. Колко по-добре би било за Елена, ако я бяха познали в този миг! Тя щеше да бъде убита само с един изстрел от баща си или от брат си и мъченията й щяха да траят само миг. Но небето беше повелило другояче (superis aliter visum).

Прибавя се още едно обстоятелство към тази странна среща, за която синьора де Кампиреали, достигнала дълбока старост и вече почти столетница, разказваше понякога в Рим пред свои познати, достопочтени хора, самите те стари като нея, които ми я преразказаха, когато подтикнат от ненаситно любопитство, ги разпитвах за това и за много други неща.

Фабио де Кампиреали, високомерен младеж, горд със своята храброст, като забеляза, че по-възрастният калугер не поздравява нито баща му, нито него самия, въпреки че минават тъй близо до тях, възкликна:

— Ето един монах горделивец и шарлатанин! Господ знае какво правят той и другарят му извън манастира в този необичаен час! Чудя се какво ме спира да им вдигна качулките и да видим мутрите им.

При тези думи Джулио улови ножа под монашеското си расо и застана между Фабио и Елена. В този миг той бе само на една крачка от Фабио, но небето повели другояче и успокои по някакво чудо яростта на тези двама младежи, които много скоро щяха да се срещнат отблизо.

В процеса, който по-късно заведоха срещу Елена де Кампиреали, се помъчиха да представят тази нощ на разходка като доказателство за разврат. А тя бе безумство на едно младо сърце, пламнало от страстна любов, но чисто сърце.