Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (33)

33

След няколко минути лимузината им спря на Монмартър, на тясна улица, осветена от десетте прозореца на вертеп „Вечерята на краля“. В ниския салон в яркочервена коприна, с огледален таван и огледални стени, задушен и задимен от пушене, в теснотия, сред летящи серпантини, целулоидни топчета и конфети се поклащаха в танц жени, целите оплетени в хартиени ленти, голи до кръста, към гримираните им бузи се притискаха зачервени и бледи, пияни, изпити, възбудени мъжки лица. Роялът гърмеше. Виеха, скимтяха цигулки и трима негри надуваха автомобилни свирки, хлопаха с дъсчици, дрънчаха, тракаха с чинели, думкаха барабани. Нечие мокро лице се приближи плътно до Зоя. Нечии женски ръце обвиха шията на Ролинг.

— Дайте път, деца мои, път на краля на химията — пресилваше да крещи метрдотелът, едва намери място на тясна маса, сложена покрай яркочервената стена, и покани Зоя и Ролинг да седнат. Към тях полетяха топчета, конфети, серпантини.

— Привличате вниманието — каза Ролинг.

Зоя, полуотпуснала клепачи, пиеше шампанско. Беше й задушно и усещаше влага под леката коприна, едва прикриваща гърдите й. Едно целулоидно топче я удари по страната.

Тя обърна бавно глава — нечии тъмни мъжки очи, сякаш очертани с въглен, я гледаха с мрачна възхита. Тя се наведе напред, облегна на масата голите си ръце, поглъщайки този поглед като вино: не е ли безразлично от какво ще се опиянява?

Лицето на човека, който я гледаше, сякаш се смъкна за тези няколко секунди. Зоя подпря брадичката си на сплетените пръсти на ръцете си, недружелюбно срещна право в очите този поглед… Виждала е някъде този човек. Кой е той — нито е французин, нито англичанин. В тъмната му брадичка се виждат конфети. Красива уста. „Интересно дали Ролинг ревнува?“ — помисли си тя.

Промъкналият се между танцуващите келнер й подаде бележка. Тя бе изумена, облегна се на канапето. Хвърли поглед към Ролинг, който смучеше пурата, и прочете:

„Зоя, онзи, когото гледате така разнежено, е Гарин… Целувам ви ръка.

Семьонов.“

Изглежда, беше пребледняла толкова силно, че недалеч от масата им нечий глас проеча през шума: „Вижте, на дамата й прилоша.“ Тогава тя протегна празната чаша и келнерът наля шампанско.

Ролинг каза:

— Какво ви е написал Семьонов?

— После ще ви кажа.

— Писал е нещо за господина, който най-нахално ви разглежда. Същият беше вчера при мен. Аз го изгоних.

— Ролинг, нима не можете да го познаете?… Помни те ли на площад Етоал?… Това е Гарин.

Ролинг само изсумтя. Извади пурата от устата. „Аха.“ Изведнъж лицето му доби същия израз, както тогава, когато сновеше по сребристия килим в кабинета си, обмисляйки с пет хода напред всички възможни комбинации на борба. Тогава той енергично бе щракнал с пръсти. Сега се обърна към Зоя с изкривена уста.

— Да си тръгваме, трябва да поговорим сериозно.

При вратата Зоя се обърна. През дима и оплетените серпантини отново видя пламналите очи на Гарин. После — съвсем загадъчно, тъй, че дори свят й се зави — лицето му се раздвои: онзи, който седеше пред него, с гръб към танцуващите, се приближи до него и двамата гледаха Зоя. А може би това беше измама на огледалото…?

Зоя замижа за миг и изтича надолу по изтъркания килим към автомобила. Ролинг я чакаше. Хлопвайки вратичката, той докосна ръката й:

— Аз не ви разказах всичко за срещата си с този самозван Пянков-Питкевич… Не можах да си обясня някои неща: защо му беше необходимо да разиграва истеричен припадък? Нали не е могъл да очаква, че у мен ще се намери капка жалост… Цялото му поведение е подозрително. Но защо дойде при мен?… Защо се строполи върху писалището?…

— Ролинг, вие не ми разказахте това…

— Да, да… Събори часовника… Измачка книжата ми…

— Опитвал се е да открадне ваши книжа?

— Какво? Да открадне ли? — Ролинг помълча. — Не, не беше така. Той загуби равновесие и падна на ръката си върху папката… Там имаше няколко листа…

— Сигурен ли сте, че нищо не е изчезнало?

— На тях бях написал незначителни бележки. Измачкали се бяха, хвърлих ги в кошчето.

— Много ви моля, спомнете си до най-малките подробности целия разговор…

Лимузината спря на улица Сена. Ролинг и Зоя влязоха в спалнята. Зоя смъкна бързо роклята и легна в широкото гравирано легло с орлови крака, с брокатен балдахин — едно от оригиналните легла на Наполеон Първи. Ролинг се събличаше бавно, като се разхождаше по килима и оставяше дрехите си по позлатените столове, по масичките, върху полицата над камината и разказваше с най-малки подробности за вчерашното посещение на Гарин.

Зоя слушаше, опряна на лакът. Ролинг започна да смъква панталона и заподскача на един крак. В този момент не приличаше на крал. После легна, каза: „Това е абсолютно всичко“ — и се покри с атлазения юрган до носа. Синкава нощна лампа осветяваше разкошната спалня, разхвърляните дрехи, златните амури по колонките на леглото и сгушения в юргана месест нос на Ролинг. Главата му бе потънала във възглавницата, устата беше полуотворена, кралят на химията бе заспал.

Този похъркват нос особено пречеше на Зоя да мисли. Отвличаше вниманието й към съвсем други, ненужни спомени. Тя разтърсваше глава, пропъждаше ги, но вместо Ролинг върху възглавницата й се привиждаше друга глава. Омръзна й да се съпротивлява, затвори очи, усмихна се. Веднага изплува побледнялото от вълнение лице на Гарин… Дали да не позвъни на Гастон Патешкия нос и да му каже да отложи? Неочаквано сякаш игла я прободе: „С него седеше двойник… Също както в Ленинград…“

Тя се измъкна от юргана, обу набързо чорапите си. Ролинг изсумтя нещо насън, но само се обърна на другата страна.

Зоя изтича в гардеробната си. Облече пола, дъждобран, стегна го с колана. Върна се в спалнята за чантичката, в нея имаше пари…

— Ролинг — тихо повика тя. — Ролинг… Загубени сме…

Но той пак само изсумтя. Зоя слезе във вестибюла и едва отвори високата входна врата. Улица Сена беше пуста. В тясната пролука над покривите на мансардите се жълтееше мътната луна. Стана й тъжно. Тя гледаше този лунен кръг над заспалия град… „Боже, боже, колко е страшно, колко е мрачно…“ Смъкна към лицето с двете ръце шапчицата си и затича към крайбрежната улица.