Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (22)

22

Белият кристалночист, блестящ влак по линията Нор-Сюд на подземната железница се носеше с приглушен грохот по тъмните подземия под Париж. В извитите тунели се мяркаше мрежата от електрически жици, нишите в дебелия цимент, където се притискаше осветен от преливащите светлини работник, се открояваха жълти букви върху черен фон: „Дюбоне“, „Дюбоне“, „Дюбоне“ — отвратителното питие, натрапвано с рекламите в съзнанието на парижани.

Спирка за няколко секунди. Гара, обляна с подземна светлина. Цветни правоъгълници на реклами: „Сапун чудо“, „Здрави тиранти“, „Вакса с лъвска глава“, „Автомобилни гуми“, „Червения дявол“, гумени подложки за токчета, евтина разпродажба в универсалните магазини „Лувър“, „Прекрасната цветарка“, „Галри Лафайет“.

Шумна, смееща се тълпа от хубавички жени, мидинетки, куриери, чужденци, младежи със силно вталени сака, работници с изпотени ризи, подпъхнати под яркочервени колани, се придвижват към влака. Стъклените врати се разтварят за миг… Ооо — се носи възглас и водовъртеж от шапки, от облещени очи, разтворени уста, зачервени, весели, ядосани лица се втурват вътре. Кондукторите с керемидени на цвят куртки, хванали се за дръжките на вратите, вкарват пътниците във вагоните. Вратите се захлопват с трясък; късо изсвирване. Влакът като огнена лента се гмурва под черния свод на подземието.

Семьонов и Тъклински седяха на страничната скамейка на вагона Нор-Сюд, с гръб към вратата. Полякът се ядосваше:

— Нека панът да има предвид — само от приличие се въздържах да не вдигна скандал… Сто пъти щях да избухна… Да не би да не съм закусвал при милиардери! Плюя аз на такива закуски… Мога сам да си поръчам в „Лаперуз“ не по-лоша и няма да слушам обиди от една уличница… Да предлага на Тъклински ролята на детектив!… Кучка, развратница!

— Е, стига, пан Стас, вие не познавате Зоя — тя е чудесна жена, добър другар. Нищо, поразгорещи се малко…

— Види се, пани Зоя е свикнала да има работа с мръсници, с вашите емигранти… Но аз съм поляк, моля панът да има това предвид — мустаците на Тъклински застрашително щръкнаха, — няма да позволя да разговарят с мен така…

— Е, хайде, пораздруса мустаците си, поолекна ти на душата — каза му Семьонов след известно мълчание, — сега, Стас, ме слушай внимателно: дават ни добри пари, от нас в края на краищата не се иска бог знае какво. Работата е безопасна, дори приятна: разтакавай се по кръчмите и кафенетата. Аз например съм много доволен от днешния разговор… Казваш — детективи… Дребна работа било! А пък аз казвам — предложиха ни най-благородната роля на контраразузнаването.

До вратата, зад скамейката, където разговаряха Тъклински и Семьонов, опрян на медния парапет, стоеше онзи, който веднъж на Булеварда на Профсъюзите в разговора с Шелга се представи като Пянков-Питкевич. Яката на палтото му бе вдигната и скриваше долната част на лицето, шапката бе нахлупена до очите. Той стоеше небрежно и отпуснато, допирайки кръглата костена дръжка на бастуна си до устата, и внимателно изслуша целия разговор на Семьонов и Тъклински, учтиво се отмести, когато те станаха от мястото си, и слезе от вагона след две спирки — на Монмартър. Отби се в най-близкия пощенски клон и подаде телеграма:

„Ленинград. Криминална милиция. Четирипръстият е тук. Събитията стават опасни.“