Таряй Весос
Леденият замък (8)

3
Преди мъжете да се оттеглят

Те не поемаха назад. Чакаха.

Не можеха да се откажат.

Непостижимата ледена постройка се извисяваше над тях; властваше, възправяше върхове в тъмнината и студения зимен въздух. Замъкът сякаш бе готов да остане така там цяла вечност, но това няма да стане, защото съвсем не след дълго, в един прекрасен пролетен ден ще рухне.

Тази нощ замъкът държи мъжете в своя плен. И те ще останат тук повече, отколкото е възможно при търсенето на изчезнал човек.

Навярно все още не го осъзнаваха. Бяха съсипани от умора, но в никакъв случай не могат да прекратят издирването, отново и отново се връщат на местата, където вече са били. В затворения леден замък имаше живот, който не ги пускаше.

А и те самите му бяха дали живот. Живот и светлина на мъртвата буца лед и на безмълвната глуха нощ. До момента на тяхното идване тук водопадът сляпо и с печален тътен изригваше своите струи, а леденият колос бе чисто и просто безмълвен мъртвец. И едва когато играта между царящата тук смърт и внесения от тях живот ги завладя, те разбраха какво са донесли тук.

Но не това бе главното.

Имаше някаква тайнственост. Обзеха ги спомени за всичко тъжно, което са изживявали, и те сякаш ги тласкаха в тази нощна игра със светлини и предчувствие за смърт. Предадоха се на тази игра и така им стана по-леко. Ето сега обикалят мистериозните кътчета, фенерите хвърлят треперливи отблясъци, които се свързват с отблясъците от пукнатините и ледените призми, за миг озаряват нови части на замъка, за да ги притулят сетне завинаги. Всичко това им е познато до втръсване. Тук е опасно, но тази опасност е привлекателна и те нямат сила да се отклонят от нея. В замъка не е възможно да се влезе — онова, което е изглеждало вход, се оказва игра на сенки.

Трябва да се връщат, но не могат да заставят сами себе си да тръгнат.

Все още са в плен на играта с ледения палат.

Като че нещо ги е обсебило, трескаво търсят скъпо за тях човешко същество, изпаднало в беда, застигнала обаче и тях. Изнурени, тези сериозни мъже сякаш против волята си се поддават на магия и казват: то е тук. Със сурови напрегнати лица те стоят в подножието на ледения замък, затворен, мамещ ги, и са готови да подемат скръбна песен — само трябваше някой измежду тях да я подхване, а всички останали щяха да запеят заедно с него.

Малката Сис е там и ги гледа с отворена уста, разбира, че нещо става. Вижда, че са готови да запеят. Баща й също. И той би пригласял, докато Сис, треперейки от студ, щеше да ги слуша в очакване стените на замъка да се сринат. Тя с уплаха наблюдава възрастните мъже.

Но никой не се осмелява да започне песента, всички мълчат. Тези хора умеят да търсят, но и знаят как да държат затворени скривалищата на своите души.

Водачът предлага: „Да минем навсякъде още веднъж.“ Той самият е завладян от общото настроение и би могъл да извърши някаква неочаквана постъпка. Всички добре разбират, че времето е скъпоценно. С усилие се покатерват по гладкия лед върху покрития със сняг покрив на замъка, но не съзират нищо. Бездънната сякаш вода се плъзга покрай замъка и продължава надолу. И хората трябва да продължат. Водачът призовава: „Хайде, да вървим.“ Той самият би им пригласял в песента, тъжна и сърцераздирателна.