Таряй Весос
Леденият замък (21)

1
Лелята

Не си само ти, която пази спомена за Ун, хората просто не говорят за нея. Защо? Защото не им е присъщо.

От време на време Сис потръпваше при мисълта, че лелята на Ун е продала къщата си и се готви да замине.

На другия ден, когато се връщаше от училище, тя мина покрай нейния дом.

Видя, че е обитаем както преди, разпозна вещи на лелята тук-там из двора.

Щом не е продала къщата си, значи продължава да се надява.

 

 

Веднъж Сис мина съвсем близо до дома на лелята на Ун и възрастната жена я видя. Тя отвори вратата и махна с ръка на момичето:

— Сис, ела!

Сис отиде при нея не особено охотно и изпълнена с някакво тревожно очакване.

Лелята рече:

— Бях обещала да ти кажа, когато реша да продам къщата си и да замина оттук.

— Да. Е, продадохте ли я?

Жената кимна.

Значи къщата е продадена. Да не би лелята да е узнала нещо? И в такъв случай кога — тогава, когато аз бях в ледения замък? Невъзможно! О, кажи още нещо, примоли се тя безгласно и лелята призна откровено:

— Сега съм убедена, че няма какво повече да чакам.

— Знаеш ли го?

— Не, не знам, но… Всъщност да, знам го. Затова и продадох дома си. Ще замина надалеч оттук.

Колкото и да бе странно, Сис сякаш беше сигурна, че лелята няма да я подхване с думите: „Сега, когато заминавам, ти не можеш ли да ми разкажеш всичко онова, за което не искаше да продумваш досега?“ Не, нямаше да я пита.

— Още утре ли тръгваш?

— Защо мислиш така? Защо да е утре? — Лелята й хвърли бърз поглед. — Да не би някой да ти е казал?

— Не, но всеки ден си мисля, че утре ще заминеш…

— И ето че си отгатнала — наистина заминавам утре. Затова те повиках, колко хубаво стана, че те видях. Ако не бе минала оттук, аз довечера сама щях да дойда у вас.

Сис не каза нищо. Учуди се, като чу, че лелята ще заминава. Беше много печално. Възрастната жена също млъкна за миг, след което продължи:

— При това те повиках, защото и без това ще се разходя тази вечер. Последната вечер, в която съм тук. Би ли искала да се разходиш с мен?

Радостен вик.

— Да! Къде ще отидем?

— Никъде. Просто ще пообиколим малко.

— Но първо трябва да се отбия вкъщи, защото идвам направо от училище.

— Добре. Имаш време. Няма да тръгна, преди да се свечери. А вече не се мръква толкова рано.

— Тръгвам веднага.

— Предупреди родителите си, че ще се забавим — каза лелята, — но нека не се тревожат.

Сис беше в приповдигнато настроение, когато се прибра у дома. Лелята и тя щяха да излязат заедно. Щеше да бъде необичайна разходка.

 

 

— Ще закъснеем — съобщи Сис вкъщи, вече готова за излизане. — Каза да ви предупредя.

— Добре, можеш да закъснееш — без уговорки се съгласиха родителите й.

Сис добре разбираше причината за тяхната готовност да я пуснат. Родителите й се радваха, когато на нея нещо й се искаше. Дори и вечерна разходка със страничен, чужд човек. Ето докъде ги беше докарала.

Мислеше за това през целия път до лелята.

А тя още не беше готова.

— Имаме време — рече й. — Ще излезем, когато се стъмни. Ще се разхождаме само двете, така че никой няма да ни е нужен.

Колкото и печално да бе това, че тя заминаваше, сърцето на Сис бе изпълнено с радостно очакване.

Лелята продължаваше да се суети, да прибира и подрежда.

Сис се стараеше да й помага, но главното беше вече опаковано. Къщата бе пуста, с голи стени, неуютна и сега сякаш много голяма.

Вратата към стаичката на Ун беше затворена. Това беше добре.

— Искаш ли да надникнеш?

— Не.

— Добре. Там сега няма нищо.

— Всъщност извинявай, но все пак ще надникна.

Отвори вратата. Стаята беше съвсем празна. Обхвана я странно чувство на неувереност.

 

 

Мръкнало се бе, можеха да тръгват.

Достатъчно беше да излезеш на прага и вече можеше да усетиш полъха на пролетта. И гальовният въздух, и преспите дори излъчваха пролетен мирис, макар че снегът още никъде не бе започнал да се топи. Небето беше тъмно и топло, покрито с ниски облаци. В такова време можеше да се разхождаш полека-полека. Време само за разходки. И те двете вървяха дълго, без да разменят и дума.

Постепенно всичко наоколо взе да губи очертанията си. От двете страни на пътя се мяркаха контурите на къщите. Прозорците им бяха осветени. Сис не продумваше. Лелята правеше своята прощална обиколка. Утре вече няма да бъде тук.

Скоро ще заговори.

Априлската вечер бе станала сякаш по-плътна, превръщайки всичко в неясна, неспокойна шарка, която плавно се плъзгаше от двете страни на пътя. Мътно проблясваше снегът, пътят се виждаше съвсем ясно. Окото с труд различаваше високите дървета, които изплуваха покрай пътя, сякаш протягайки предупредително ръце, а и надвисналите черни скали, напомнящи юмруци, вдигнати над челото ти.

Лелята на Ун правеше своята прощална обиколка. Тя не отиде да се сбогува със съседите: не общуваше много с тях, докато живееше тук, и винаги бе дружелюбна непозната жена, която никого не безпокоеше със своите проблеми и сама се оправяше с работите си. Но когато стана нещастието — изчезна племенницата й, — всички, като един, й се притекоха на помощ. Сега Сис виждаше как лелята извършва прощалния обред посвоему.

И така, двете вървяха дълго, без да отронят и дума. Но тази разходка бе не само прощална. Сис чакаше и този миг най-сетне настъпи. Лелята спря и смутено отрони:

— Сис, поканих те не само за да се поразтъпча в приятна компания.

Момичето отвърна тихо:

— А аз и не си го помислих.

Как ще потръгне разговорът? Дано по-скоро свърши всичко. Не, не, нека стане, но…

Лелята отново тръгна по заснежения смълчан път. Напрежението, разтворено във въздуха, сякаш насищаше и думите й.

— Макар да живея сама, все пак дочувам по нещичко. Дори се срещам от време на време с хора тук и там — поде лелята. — И знам, че и на теб ти е било достатъчно трудно и тежко през тази зима.

Тя замлъкна, сякаш да даде възможност на Сис да пообмисли отговора си.

Нито дума, реши за себе си Сис, готова да даде отпор.

— Дочух, че не си общувала с децата в училище, а донякъде дори и с родителите си.

Сис отсече припряно:

— За това съм дала обет.

— Да, досещах се, че е заради нещо подобно, и като близка роднина на Ун сигурно би трябвало да съм ти благодарна. Не искам да ми разказваш повече за това. Но обетът не бива да те кара да се чувстваш зле, още повече че с течение на времето такава обвързаност изгубва значението си.

Сис мълчеше и се опитваше да схване накъде бие лелята. Беше й приятно да слуша какво й казва.

— Ти беше болна — промълви възрастната жена.

— Те се опитваха да изкопчат нещо от мен, докато накрая не издържах! Задаваха ми въпрос, на който не можех да отговоря. Задаваха го пак и пак…

— Да, да, знам добре. Не бива да забравяш, че това бе в самото начало на издирването, когато, за да се намери някаква следа, трябваше да се опитат всякакви средства. Самата аз бях тъй объркана, че също, както си спомняш, положих усилия да изтръгна нещо от теб. Никой от нас не се замисляше, че силите ти няма да стигнат.

— Вече престанаха.

— Да, най-сетне бе сложен край, когато стана ясно, че положението се влошава.

Сис се беше вторачила в неясния силует на лелята.

— Престанали са? Сложили са край?

— Да, ти каза, че са престанали. Навярно отдавна не си чувала някой да споменава за това ужасно нещастие. По-точно пред теб. Докторът, който те наглеждаше, ги възпря. В училището също бяха предупредени да бъдат внимателни.

Сис беше изненадана да го чуе и попита с недоумение:

— Какво?

Помисли си, че е добре, дето двете не виждат ясно лицата си. Тогава не биха могли да разговарят така. Лелята беше избрала подходящия момент за техния разговор.

— Както знаеш, отнасяха се много сериозно към твоето състояние. Ти беше изпаднала в дълбока депресия. След като заминавам, считам, че трябва да ти го кажа. Би следвало да го знаеш.

Сис все още мълчеше. Много от онова, което не бе в състояние да си обясни, сега започваше да се прояснява. Лелята продължаваше:

— Сега, когато всичко е приключило, следва да знаеш истината. Когато повече няма какво да очакваме.

Сис я прекъсна:

— Всичко е приключило ли? Кое е приключило!

— Това имам намерение да ти кажа.

Сис усети как сърцето й заби учестено. Но лелята пак подхвана същата тема:

— Не трябва да смяташ, че хората напълно са забравили тази, която търсеха. Не са, знам това. Толкова ми помогнаха, че сега, когато ще заминавам, аз се чувствам много объркана, а би трябвало да обиколя всички и да им благодаря. Но не мога да го направя, не съм така устроена.

— Да…

— Именно затова се разхождаме и по тъмно тази вечер. Напълно съм объркана: хем искам да пообиколя съседите, хем не смея да се покажа пред тях.

Лелята изглеждаше поизморена в настъпващата априлска вечер. Но не се чувстваше така.

— Да повървим малко, Сис. Мислех да направя пълна обиколка, преди да си легна.

Пътят отново минаваше покрай къщи и хора. Все още тук-там светеха прозорци. Сис усещаше колко добре се чувства на тази разходка с лелята. Запита се, защо никога не е излизала така с майка си? И не намери отговор. Колкото и силно да обичаше майка си, все пак се побояваше от нея. Да, малко се боеше и все пак не беше то, което я смущаваше. Боеше се и от баща си, макар по принцип да се разбираше много добре с него. Какво, за бога, я караше да се разхожда с тази малко странна възрастна жена, дори цяла нощ, ако това беше възможно?

Сис я попита:

— Сега трябва да ми кажеш какво е приключило, както спомена преди малко.

— Имах предвид, че е приключило за теб.

— О, не…

— И все пак така е. Няма какво повече да чакаме. Тя не е жива и няма да се върне.

Добре че беше тъмно.

Сис отрони с въздишка:

— Откъде си толкова сигурна?

— Не бих казала, че съм сигурна, както се изрази ти, но все пак го знам.

Сис усещаше, че моментът е важен. Лелята се прокашля, готвейки се да изрече решаващи думи:

— Чуй ме, Сис, преди да замина, искам да те помоля: опитай се да се върнеш към предишния си живот. Каза, че си дала обет. Но той не може повече да е в сила, тъй като ответната страна вече я няма. Само в нейна памет не бива да се обвързваш по този начин и да избягваш всичко, което е естествено за теб. Така само измъчваш себе си и другите, пък и никой няма да ти бъде благодарен, напротив. При това причиняваш болка и на родителите си. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, да!

— Добре, нека продължа: тя няма да се върне и ти можеш да нарушиш обета си.

Беше зашеметяващо.

— Да наруша обета, който съм си дала?

— Да.

— Ти би ли го направила?

— Да, смятам, че бих го направила още тук и сега.

В гласа на лелята прозвучаха повелителни нотки. Сис беше смутена. Изпита безкрайно облекчение, но заедно с това и известно съмнение.

Лелята я сграбчи за ръката.

— Ще се договорим ли за това?

— Не мога обаче да знам дали е вярно — рече Сис.

— Дали е вярно? — гласът на лелята прозвуча обидено.

— Да, че ти можеш да ме освободиш от него. Защото, когато аз…

— Значи тъй далеч си стигнала, а, Сис? Но нали и ти самата си мислила за това неведнъж сега през пролетта?

— Така е, но…

— Тогава според мен всичко ще се оправи. И мога да замина малко по-щастлива.

— Ти си толкова мила — промълви Сис с благодарност.

Измина малко време, в което тя не се осмели да си отдъхне. Беше освободена от обета? Наистина ли бе така? За хубаво или за лошо? „Ти си толкова мила“, бе единственото, което можа да каже.

— Хайде да се връщаме — предложи лелята, — не бива да се прибираме вкъщи толкова късно.

— Мога да вървя още, но щом казваш.

Край тях се плъзгаха все по-неясните очертания на дървета, къщи и хълмове. Сегиз-тогиз се ширеха черни като сажди поля. Щом се зададеше такава гледка, сърцето на Сис сякаш спираше да бие от силна уплаха. Какво е това! И отново, и отново момичето се убеждаваше, че е просто игра на въображението, но сърцето му се разтуптяваше, напълнено с кръв. Всъщност ние се движим, а всичко останало си стои на мястото, казваше на себе си то.

Гласът на лелята:

— Пак ще повторя: ти трябва да се чувстваш освободена от обета, който си дала. Поведението ти е неправилно. То не ти съответства. Ти си съвсем друга.

Никакъв отговор. А и какъв би могъл да бъде. Но все едно от дъното на кладенец виждам как звездите блещукат. Необяснимо.

 

 

Разходката им приключи. Беше вече тъмна нощ. Лелята привърши своята обиколка. Първо стигнаха до къщата на Сис. Отвън светеше една-единствена лампа, която сякаш я чакаше. Не се чуваше никакъв звук.

— Ето че пристигнахме, бих искала да ти кажа… — започна лелята, но Сис бързо я прекъсна:

— Чакай. Аз бих искала да те изпратя до вас.

— О, не, остави това.

— Не се страхувам от мрака.

— Не, не е там работата.

— Мога ли да те придружа?

— Добре тогава. Да вървим.

Те продължиха. Спящият дом с чакащата лампа се скри от погледите им. Пътят беше безлюден. Двете почувстваха, че са се поизморили.

— Не е студено.

— Не, не е — съгласи се лелята.

Сис се осмели да я попита:

— Какво ще правиш, когато се установиш някъде?

За това, къде точно щеше да се установи тя, Сис нямаше и представа, възрастната жена не го бе споменала. Пък и нямаше навика да обсъжда работите си с други хора.

— О, ще се занимавам с това-онова, все някак ще се оправя — рече тя. — Нали сега продадох къщата. Изобщо не се тревожи за мен, Сис.

— Няма.

— Аз съм особен човек — продума лелята след малко.

Вече приближаваха къщата й, а и минутата на тяхната раздяла. После тя продължи:

— Една наистина странна жена. Когато се случи нещастието, хората тук направиха всичко за мен, а ето че сега аз обикалям в мрака, вместо да се сбогувам с тях, както се полага. — Как мислиш, Сис? — попита, тъй като момичето мълчеше.

— Не мога да кажа нищо.

— А ето че се разхождам и със задната мисъл, че щом ти си с мен тази вечер, ще им разкажеш, и наистина ще ти бъда признателна, ако го направиш. Знам, че нормалните хора не постъпват като мен.

Настъпи мигът, в който трябваше да се сбогуват.

Почти се бяха слели с тъмнината. Самите те не излъчваха светлина. Стъпките им не се чуваха. Само диханието. И може би биенето на сърцата. Те бяха станали частица от загадъчните нощни движения, леки като трептенето на дълги нишки.

 

 

— Аз да се боя от мрака?

Светлите тръбачи закрачиха от двете страни на пътя.