Таряй Весос
Леденият замък (22)

2
Като капката и клонката

Кой е освободен от обета си?

Никой, но…

Никакъв радостен скок към другите: ето ме и мен! Никой не е освободен. Но в живота сякаш се втурнаха тръбачите.

Като капката и клонката денем. Голата влажна клонка с мокър сняг, който се процежда надолу, и прозрачната капка, отронена върху снега. Снежната преспа се разтапя, в средата й тъмнее ивица — низ от черни буболечки, — просечена от вълнист пласт сняг, бягайки с него през хълмове и долини. Странен спомен: в продължение на десетки километри се сипе сякаш порой от черни буболечки, подобен на топла тъмна нощ между студовете. Сега обаче всичко се превръща в потоци кална вода от разтопен сняг и лед или в неподвижни жълти локви.

Здравей, Сис!

Далечен вик. Глас сякаш от друг свят.

Чувстваш се като капката и клонката. Не знаеш защо. Но живееш.

Обетът е отменен, ала още тегне върху ми. Нещо продължава да ме гнети. Не мога да обясня защо.

И изведнъж — събития, стихийни като пожар.

Майката, отново ободрена:

— Сис, можеш ли да свършиш нещо след училище днес?

— Да, мога.

Защо сега е по-различно? Видели ли са нещо? Или може би само така ми се струва?

Тя тръгна, за да изпълни заръката на майка си. Наоколо всичко беше голо. Ситен дъжд, вятър и свистене. Как мина училището днес? Не знаеше, не можеше да си намери опора. Да се втурна към него, не мога. Обетът ми беше някаква опора — здрава, макар и жестока. Сега вече я нямам и не знам как ще я бъде. А когато вечерният въздух ухае на пролет, съвсем се обърквам.

Някой се приближи отзад.

През вятъра и дъжда на пътя, откъм северния склон, се спускаше юноша.

Едно съседско момче, което Сис познаваше. Облечен бе топло, силно запотен. Момичето постепенно се съвземаше от уплахата.

— Ти ли си, Сис! — възкликна той и на нея й се стори, че засия. — Най-сетне стигнах до главния път. Покатерих се по северния склон, където преспите са до колене. Затъваш в тях като в мокър пясък.

Сис му се усмихна.

— Толкова надалеч ли ходи?

— Да, надалеч! Но иначе снегът там се е разтопил. Ходих до реката — поясни момчето.

— Бил си чак до реката…

— Да, тя сега се размразява.

Стана й ясно: някой все още продължава издирването. У нея нахлу вълна от нежност. Попита го:

— А дебелият лед все още ли се държи?

— Да — отвърна късо момчето. Като че беше спряло по средата на нещо и не желаеше да продължи.

Но Сис искаше да узнае повече.

— Същият ли си е?

— Да, същият.

— Но навярно няма да се задържи още дълго?

— О, не, реката е повишила нивото си и то се надига все повече.

Какво чудесно момче и колко благодарна му беше за тежкия път, който бе извървяло. Това очевидно се изписа на лицето й.

— Боботенето й се чува от разстояние — разказваше той за реката с повече думи, отколкото отговаряше на нейните въпроси. — А ледът, нали знаеш, се вижда отдалече.

— Така ли?

— Да, и от едно възвишение наблизо. Искаш ли и ти да го погледаш?

— Не искам.

Настана тишина. Добре осъзнаваха, че говорят за изчезналата Ун.

— Сис — поде той бързо и приятелски.

Сега пък какво? — помисли тя.

— Възнамерявах да ти кажа нещо, когато някой път те срещна — започна той, замлъкна и после продължи някак неуверено: — Вече нищо не може да се направи, Сис.

Ето че го каза. Съвсем ясно. Сис не отговори.

— Помисли върху това.

Да, по-ясно не можеше да се изрази. Бе докоснал направо тънката и изопната до краен предел струна в душата й, но странно, тя не изпита онази болка, която я измъчваше преди, у нея не се надигна вълна на протест и възмущение. Напротив, думите му й прозвучаха приятно.

Тихо, почти шепнешком, тя промълви:

— Откъде знаеш, че е така?

— Извинявай — каза момчето. — Ама ти си имала трапчинки — добави сетне и замълча.

Тя бе вдигнала леко глава, лицето й бе мокро от ситния дъждец. Капките се стичаха надолу по бузите и се събираха в трапчинките й.

Сис бързо се извърна.

По-добре да не показва колко се изчерви. Колко щастлива беше.

— Довиждане — каза той, — отивам вкъщи да се преоблека.

— Довиждане — отвърна Сис.

Той щеше да поеме в обратна посока, така че нямаше да я последва. Живееше някъде на доста голямо разстояние от нея, имаше свой кръг приятели. Беше едър и почти зрял мъж.

Само заради това ли, което каза за трапчинките й? Тези думи ли успяха толкова да я развълнуват?

О, да. Всъщност така си беше.

И все пак значи още имаше някой, който обикаляше покрай реката и търсеше, а сетне се прибираше капнал у дома. Обикаляше там сам.

Търсене, лишено от всякакъв смисъл, и то след като лелята беше заминала и нищо вече не бе както преди.

Време на сняг и смърт, време на затворената стая — и ето че всичко това някак се бе изместило встрани и надалеч, а на теб ти притъмнява от радост, загдето един младеж е казал: „Ама ти си имала трапчинки…“

От двете страни на пътя крачат тръбачите. Ти се придвижваш бързо-бързо и ти се иска пътят да не свършва.

Но пътят свърши и тя се прибра вкъщи прекалено рано. По вида й личеше, че нещо се е случило.

— Приятно ли е навън? — попита майка й.

— Приятно ли? Духа и вали.

— И въпреки това е приятно, нали?

Сис я погледна крадешком. Майката не зададе повече въпроси.

И тя си замълча.