Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (2)

2

Десет дни по-късно Дженифър Тийролф и Грегори Уинкуп пиеха кафе в хола й и гледаха телевизия. Беше неделя вечер в средата на декември. Седяха, хванати за ръце, на канапето във викториански стил, което тя беше купила на търг и освежила с безир и препарат за почистване на мебели. По телевизията даваха криминален филм, но не толкова интересен, колкото предишните от същата серия.

Втренчила невиждащ поглед в екрана, Джени си мислеше за книгата, която четеше — „Бесове“ на Достоевски. Не й беше ясен образът на Кирилов, по-точно последният му, доста дълъг монолог, но Грег едва ли би могъл да й помогне. Беше й казал, че е чел книгата, но макар преди вечеря да знаеше какво точно иска да го попита, сега то й се изплъзваше. Нямаше значение: беше сигурна, че когато прочете книгата или може би няколко дни след това, както си седи във ваната или мие чинии някоя вечер, всичко ще блесне с неизбежна яснота.

— За какво мислиш? — попита я Грег.

Смутена, Джени се облегна назад и се усмихна.

— Защо трябва непрекъснато да мисля за нещо? Все това ме питаш.

— Ами ако си мислиш за тази проклета къща или се тревожиш…

— Недей да казваш „проклета къща“.

— Добре, няма. — Грег се наведе към нея, затвори очи и притисна лице към шията й. Силна музика от телевизора го накара да се изправи и да се обърне отново към екрана, но нищо не се беше случило.

— Освен това във всички стари къщи се чуват странни шумове. Според мен таванът скърца, защото, духне ли вятър, цялата горна част на къщата започва да се люлее.

— Но аз не се притеснявам. Най-често ти си този, който се тревожи — опита се Джени да се защити.

— За шумовете отвън ли говориш? Разбира се, че се тревожа. Убеден съм, че отвън има някой. Нали ти бях казал да попиташ Сузи дали е забелязвала никой да обикаля наоколо.

Сузи Ескъм живееше в съседната къща заедно с родителите си.

— Забравих — каза Джени.

— Следващия път я попитай. Да не говорим, че само човек с твоите романтични представи може да се реши да наеме такава отдалечена къща. Като завали един хубав сняг и жиците изпопадат, тогава ще те питам.

— Да не мислиш, че в Скрантън не е имало тежки зими?

— Мисля, че в Скрантън не си живяла в такава къща. И не мисля, а знам, защото съм я виждал.

Джени въздъхна, като си представи къщата в Скрантън — уютна, поддържана, на два етажа и цялата от тухли, което я правеше абсолютно неуязвима за вятъра. Джени беше на двадесет и три години. Напусна университета на третата година и започна работа като секретарка в Скрантън, а междувременно продължи да живее при родителите си. Така беше до края на миналото лято, когато реши, че иска да бъде съвсем самостоятелна. Колебаеше се дали да замине за Европа с парите, които беше спестила, или да се установи в Сан Франциско. Накрая реши да се премести в някой малък град и избра Хъмбърт Корнърс. Искаше да си има самостоятелна къща, интересна къща — да бъде наредена по неин вкус и да не е на петнадесет метра от къщата на съседите като онази в Скрантън. Харесваше тази къща въпреки странните шумове, от които понякога нощем се стряскаше.

— Човек просто трябва да свикне с тази къща — каза Джени сериозно. — Нищо й няма.

— Добре, Джени, но не си мисли, че аз ще живея тук или в някаква подобна къща, след като се оженим. А се надявам това да стане до края на май.

— Не съм си помислила такова нещо, но докато се оженим, искам да живея тук.

— Знам, мила. — Той я целуна по бузата. — Господи, какво си дете.

Това вече не й беше много приятно. Още повече, че той беше само пет години по-голям от нея.

— Новините — каза тя.

По средата на новините отвън се чу нещо като кашлица. Джени подскочи, а Грег за няколко секунди стигна до кухнята и взе фенера, който стоеше изправен върху масата. Мина отново през хола и отвори външната врата.

— Кой е? — извика той и освети с фенера форзицията с окапалите листа, високия близо два метра смърч и алеята чак до пътя. После се обърна, но не видя нищо освен изкривения бял парапет и тъжния дървен стълб с килнатия счупен фенер отгоре.

— Видя ли нещо? — попита Джени, застанала близо до лего.

— Не, но смятам да пообиколя. — Изтича надолу по стъпалата пред входната врата. Заобиколи къщата и я освети с фенерчето откъм гърба, след това пристъпи бавно и огледа внимателно живия плет, достатъчно висок, за да прикрие човек. Тръгна успоредно на баскетболния кош, за да види дали няма някой зад таблото му. Насочи фенерчето към бараката обиколи я и даже надникна вътре. След това освети изведнъж алеята, погледна и от двете и страни.

— Нищо. Абсолютно нищо — каза Грег, като се върна. Телевизорът беше изключен. Над челото на Грег висеше кичур къдрава черна коса. — Приличаше обаче на кашлица, нали?

— Да — каза тя с твърд, но безизразен тон.

Сериозността и равнодушието й го накараха да се усмихне. Мина му през ум да остане и тази нощ тук. Да можеха да си лежат на канапето по пижами… но той нямаше да може да заспи, без да се любят, а по този въпрос вече бяха говорили. Бяха го правили два пъти и се бяха разбрали, че третият ще бъде, след като се оженят. Непринудено споразумение в типично неин стил, което той може би щеше да успее да наруши. Но не и тази вечер. Не под погледа на нечии очи, които може би надзъртат зад завесите в хола.

— Хрумна ми нещо — каза той изведнъж. — Вземи си куче. Аз ще ти го намеря. Един доберман — те са най-добрите пазачи.

Тя се облегна на възглавницата.

— Не си стоя достатъчно вкъщи. Не мога да държа едно животно само по осем часа на ден.

Той разбра, че няма смисъл да настоява. Можеше да я склони почти на всичко, но не и да направи нещо, с което според нея би причинила страдание на някое животно.

— Има безпризорни кучета, които биха се зарадвали на всякакъв стопанин — иначе ги очаква сигурна смърт.

— Моля те, да не говорим повече за това.

Тя стана и отиде в кухнята. Озадачен, той я проследи с поглед и се замисли дали не й беше развалил настроението. Преди три години малкият й брат починал от менингит на гръбначния мозък. Джени прекарала дълго време при него в болницата. Това било силен, прекалено силен удар. Не трябва никога да произнася думата „смърт“ пред нея.

— Знаеш ли какво ми се пие? — извика тя от кухнята. — Мляко с какао. Ти искаш ли?

Той се усмихна, тревогата изчезна от лицето му.

— Ако ти искаш.

Чу как тя изсипа млякото в тенджерката и запали електрическата печка — единствената съвременна вещ в цялата къща. Застанал до вратата на кухнята, той пушеше и я гледаше. С бавни движения тя разбъркваше млякото.

— Знаеш ли кое е най-голямото престъпление, което човек може да извърши? Според мен поне.

„Убийство“, помисли си той, но се усмихна и каза:

— Кое?

— Да обвиниш несправедливо някого в изнасилване.

— Ха! — засмя се той и се чукна по челото. — Това пък откъде ти дойде наум?

— Във вестника пишеше как някакво момиче обвинило един мъж. Още не са го доказали.

Той я гледаше, докато вниманието й беше погълнато от млякото; очите му се спуснаха по младото й здраво тяло и стигнаха до ниските обувки от черен велур, които на краката на Джени не изглеждаха нито детски, нито шик, а някак по средата. Помисли си, че ако някой я изнасили, той ще го убие, с удоволствие ще му извие врата.

— Джени, ти нали не си забелязала някой да се навърта наоколо? И ако видиш, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, че ще ти кажа. Не ставай смешен.

— Не ставам смешен. Ти имаш толкова много тайни, мъничката ми. Сигурно затова си толкова привлекателна. — Застана зад нея, прегърна я и я целуна по главата.

Тя се засмя колебливо и срамежливо, завъртя се с лице към него и го целуна.

Изпиха си какаото в кухнята, хапнаха бисквити с шоколад по края, които взимаха направо от кутията. Грег погледна часовника си — наближаваше полунощ. Трябваше да стане в шест и половина, за да стигне във Филаделфия преди девет. Беше търговски пътник, продаваше лекарства в различни градове и му се налагаше да пътува с колата си всеки ден. Новият му плимут вече беше на двадесет и една хиляди мили. Апартаментът му в Хъмбърт Корнърс заедно с гаража, над който се намираше, беше собственост на мисис Ван Влийт и само на пет мили от къщата на Джени. Разстоянието му се струваше нищожно, когато отиваше вечер при нея — истинско удоволствие след пропътуваните сто и петдесет, че и повече мили през деня. А и самата Джени — такъв контраст със стоката, която продаваше по цял ден: таблетки за сън, таблетки за събуждане, таблетки против пиене, пушене и преяждане, таблетки за успокояване на едни нерви и за възбуждане на други. Болните хора на този свят явно бяха страшно много — иначе щеше ли да има нужда от него? „Господи!“, възкликна Джени първия път, когато той отвори куфара си и й показа какво продава. Стотици флакони с таблетки в най-различни цветове и форми, на всеки от тях етикетче с търговското название и непроизносимите наименования на съставките. Освен аспирин Джени нямаше други лекарства в аптечката си, а и от него пиеше не повече от два пъти в годината, когато почувствуваше, че я хваща хрема. Това, което той харесваше у нея — имаше и други неща, разбира се, — беше, че е толкова здрава. Може да не е много романтично да харесваш едно момиче заради отличното му здраве, но именно то я правеше свежа и хубава, поставяше я несравнимо по-високо от всички момичета, с които бе излизал и в които се бе влюбвал. Те бяха само две — и двете бяха от Филаделфия, и на двете бе направил предложение, и двете, след като размислиха, му отказаха. В сравнение с Джени и двете не струваха пукната пара. Джени искаше деца. И двамата искаха деца колкото може по-скоро. „Майката на моите деца“, мислеше си често Грег, когато я погледнеше. Представяше си я с три или четиригодишното им дете — говореше му, отнасяше се с него като с голям човек дори и когато правеше пакости, смееше се с него, но най-важното — беше търпелива, добра и никога не се сърдеше. „Тя ще бъде най-добрата майка на света“, мислеше си Грег.

Подразни се от това, което Джени му разказваше в момента за Рита — касиерка в банката, където работеше и тя. Рита винаги закъснявала след обедната си почивка и Джени трябвало да я замества и следователно да губи от собствената си почивка, която била след тази на Рита. Джени не се сърдеше. Напротив, винаги го обръщаше на смях и сега, смеейки се, му разказа как шефът, мистър Стодард, я поканил вчера на обяд, а тя не могла да излезе, преди Рита да се върне, как мистър Стодард се нервирал и когато Рита най-после се върнала, натоварена с мрежи, я смъмрил, че закъснява след обедната почивка.

Грег скръсти ръце. Джени нямаше да остане дълго на тази глупава работа. Може би до февруари, може би до март, когато щяха да се оженят.

— Откъде-накъде ще те кани мистър Стодард на обяд? Това не ми харесва много-много.

— Не ставай смешен, той е на четиридесет и две години.

— Женен ли е?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Не знам, защото не ме интересува.

— Друг път канил ли те е?

— Не.

Грег не знаеше какво друго да каже и затова замълча. След малко стана да си върви. На вратата на кухнята я целуна нежно.

— Да не забравиш да заключиш тази врата. Аз заключих предната.

— Няма.

— Още малко остана до Коледа.

Щяха да прекарат Бъдни вечер при неговите родители във Филаделфия, а Коледа — при нейните в Скрантън.

— Още една Коледа — усмихна се тя и въздъхна. Тонът, с който го каза, би могъл да означава всичко.

— Уморена си. Трябва да си починеш. Лека нощ, мила.

Изскочи през вратата, за малко не падна по тъмните стълби и опипом отвори колата си.

Джени не си легна близо час след това. Оправи кухнята много бавно, изми чиниите и ги прибра на мястото им. Не мислеше за нищо. Понякога най-интересните, най-приятните мисли й хрумваха, когато не се опитваше да мисли за нищо. Тази вечер се чувствуваше изморена и много щастлива. Единствената приятна мисъл, която й дойде, приличаше на видение или картина: риба, блестяща като златна рибка, само че по-голяма и по-червена, която плуваше сред великолепна и пищна растителност под водата. Пясъкът беше златистожълт, сякаш слънцето проникваше до самото дъно на морето. Спокойна и нежна картина: картина, след която е приятно да заспиш. Видя я още веднъж, когато затвори очи в леглото си.