Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (10)

10

В понеделник вечерта, още в мига, когато Джени влезе, Робърт разбра, че е имала неприятности с Грег.

— Току-що видях Грег — каза тя и остави чантичката си и един книжен плик на стола до вратата.

Робърт й помогна да си съблече палтото и отиде да го закачи.

— У вас? — Знаеше, че си е ходила вкъщи след работа, за да вземе нещо.

— Дойде в пет и половина. Пак се е обаждал на жена ти. Казала му, че си психопат.

Робърт въздъхна тежко.

— Джени, какво да направя? Тя вече не ми е жена, не забравяй това.

— Защо не ни оставят на мира? — попита Джени, сякаш очакваше от него отговор.

— Какво друго ти каза Грег?

Джени седна на червеното канапе с приведени напред рамене и отпуснати в скута ръце.

— Каза, че съм щяла да ти омръзна след няколко седмици и че го била казала жена ти. Толкова ли е трудно да ни оставят на спокойствие?

Робърт отиде в кухнята, изсипа остатъка от леда в кофичката и се върна с нея в хола.

— Джени, та ти преспиваш тук няколко нощи подред, какво очакваш Грег да си помисли? Че ги прекарваме като монаси — аз на горния етаж, а ти на долния?

— Да тръгне да търси колата ми, представяш ли си? Каза ми, че търсил и адреса ти. Попитал в пощата.

— Хората са любопитни. — Робърт взе една цигара от кутията на масичката.

— Но какво ги засяга?

Той я погледна.

— Сигурно е казал и на Ники, че си оставала да спиш тук?

— Разбира се.

Погледна го изненадано и той разбра, че мислите му са изписани на лицето.

— Не, разбира се, че не ги засяга, най-малко Ники.

Тя стана и взе една цигара. Робърт я остави да я запали сама. Тя гледаше намръщено в пода. Приличаше на дете, което не може да разбере защо искат да му отнемат едно толкова невинно и безобидно удоволствие. В петък вечерта, когато за втори път вечеряха заедно в дома му, тя го попита: „Робърт, мога ли да остана събота и неделя при теб? Аз ще готвя и няма да ти преча, ако искаш да работиш.“ Имаше чувството, че ако не се съгласи, ще я обрече на два безрадостни дни. Не можа да измисли сериозен повод да й откаже. Той беше свободен човек и ако искаше да покани някое момиче на гости за събота и неделя, това си беше негово право. Заплахите на Грег, за които не бе споменавал пред Джени, го бяха подразнили и ако й бе казал, че не може да остане събота и неделя, щеше да бъде отчасти защото — така поне му се струваше — се е уплашил от Грег. Но на няколко пъти в събота и неделя Робърт изпита необходимост да остане сам за малко — Джени не му пречеше да работи, но той започна да осъзнава, че е много увлечена и това ще се задълбочи, а тя е момиче, което живее заради човека, когото обича — и съжали, задето се бе съгласил да остане. Съжали, че я остави да дойде и тази вечер, но за нея идването се разбираше от само себе си. Спомни си съботната вечер — след вечеря тя се бе изтеглила на червеното канапе, той седеше във фотьойла, огънят в камината догаряше, а лампите бяха изгасени, защото Джени така искаше. Както си лежеше по гръб и гледаше в тавана, изведнъж тя каза:

— Толкова съм щастлива, че нямам нищо против да умра. — И след малко: — Мислиш ли, че някога ще можеш да ме обикнеш, Робърт?

„Вече те обичам“, помисли си той. Но това не беше такава любов, каквато изпитват повечето хора. Не беше такава любов, с каквато бе обичал Ники например.

— Не знам, Джени. Може би ще мога. Не искам да ти обещавам нищо.

За няколко секунди настъпи мълчание.

— Страх те е от обещания? От думи? — попита тя.

— Да. Те не променят чувствата… страхувам се от обещания, от които не остава нищо. Ако двама души се обичат, думите няма да ги накарат да се заобичат повече, нито пък ще променят нещо. — Мислеше си за Ники и как всичко рухна въпреки думите и обещанията. — И да те обичах, не бих ти го казал. Не ти обещавам, че ще те обикна. Но ако те обикна и не ти го кажа, това няма да промени фактите. Или ще се случи, или няма да се случи.

Тя не помръдна.

— Обичам те, Робърт, и не ме интересува нищо друго. Просто искам да знам какво изпитваш към мен.

— Приятно ми е да сме заедно. С теб се живее лесно дори когато работя. Правиш ме щастлив. — Повече не можа да каже.

— И какво друго?

— Но това не може да продължава, Джени, не можеш повече да оставаш тук, защото хората ще започнат да говорят. Ако не е Грег, ще са съседите — семейство Колби. Те знаят, че не съм женен. Ще забележат колата ти и ще видят, че си едно много хубаво момиче на двадесет и три години. Да не говорим за приятелите ти, за Тесърови и така нататък. Започнат ли веднъж да говорят… Не трябва да се виждаме всяка вечер, Джени. С Грег не се виждахте всяка вечер, нали?

— Не бях влюбена в Грег — отговори Джени спокойно.

Пепелта от цигарата й падна на пода, тя я видя и се наведе над масичката, за да изгаси цигарата си. Робърт погледна източената й фигура в черен костюм с къс жакет. Въпреки ниските обувки, които носеше, защото смяташе, че е много висока, тя беше грациозна, дори красива. В петък пак беше с черния, костюм, който бил ужасно стар — отпреди четири години, — но Робърт каза, че й стои добре, и тя го беше облякла и тази вечер.

— Добре, няма да се виждаме всяка вечер — каза тъжно тя — и няма да се виждаме тогава, когато искаш да бъдеш сам, но ако не се виждаме, това няма да е заради Грег, а защото с теб така сме се разбрали. Например утре вечер няма да се видим, ако предпочиташ. Ще се видим в сряда.

Робърт се усмихна.

— Добре.

Тя не отговори на усмивката му.

— Искаш ли да вечеряме навън тази вечер? — предложи й той.

— Вече направих супата. Забрави ли?

Наистина беше забравил. Предишната вечер си бе отишла за да я започне, защото имала необходимите продукти у дома, след това се бе върнала у Робърт, където прекара нощта, и днес след работа се прибра отново, за да я довърши. В момента приготвяше вечерята в кухнята — супа от праз и картофи и огромна зелена салата — с такава сериозност, сякаш бяха женени от една година.

Той взе една пощенска картичка от писалището.

— Искаш ли да видиш жълтоперестата кривошийка? — каза той и влезе в кухнята.

— Жълто… какво? — Сериозният израз изчезна от лицето й. Взе картата, погледна я и се усмихна широко. — Това пък птиче откъде го намери?

— По цял ден стои на прозореца и ме гледа. А това тук е просторничето. Крясъкът му наподобява скрибуцането на ръждива макара на простор. — Робърт й показа какво беше нарисувал — две птичета опъваха простор, на който висяха мънички панталонки и ризки.

— Познавам тази птичка. Чувала съм я как пее — каза Джени, — но никога не съм я виждала.

Робърт се засмя. Джени приемаше птичките му толкова сериозно, сякаш те наистина съществуваха.

— Имаш ли още? — попита го тя.

— Нямам, но ще нарисувам. Супата трябва ли да ври?

— О, не, добре, че ми каза. — Тя изключи котлона и дръпна тенджерата встрани. — Можем да започнем, само да подредя масата.

— Аз ще я подредя.

Джени си сипа на три пъти от салатата. Робърт утоли глада си със супата и няколко филийки черен хляб с масло. След това пиха кафе с бренди до камината. Замислена и мълчалива, Джени се бе облегнала назад във фотьойла, а Робърт наблюдаваше нежното й лице, обрамчено от тъмнина — от тъмнината на костюма й и от тъмнината на сенките в стаята. Щастлива ли беше, или пък тъжна? Импулсивно стана, докосна рамото й и я целуна по бузата.

— Извинявай за мрачното ми настроение тази вечер — каза той.

Тя вдигна очи, погледът й беше остър и сериозен.

— Не, не си мрачен. Но може би аз съм мрачна.

Не беше помръднала от мястото си, ръцете й бяха все така отпуснати върху облегалките на фотьойла. „И слава богу“, помисли си Робърт, защото сега съжаляваше, че я бе целунал, въпреки че би могла да получи същата целувка по бузата и от брат си. Погледът й обаче не се отместваше от него. Той хвърли цигарата си в огъня и започна да разчиства масата. След това напълни мивката, за да измие малкото чинии, които бяха използували, но Джени го избута встрани с усмивка. Изми чиниите много сръчно, без да намокри маншетите на костюма си. Робърт взимаше мокрите чинии от цедилката и ги избърсваше. Бе спокоен, нищо не го тревожеше. Грег беше без значение и дори му се струваше малко глупав. Той значеше толкова, колкото Джени смяташе, че значи, а тя просто го искаше да има нищо общо с него. Всъщност и двамата, и той, и Джени, бяха свободни. Погледна меката коса, която се спускаше от двете страни на лицето й, леко прихваната с шнола над ухото, и отново изпита желание да я целуне по бузата. Тя избърсваше мивката. След малко се изправи и развърза престилката, остави я на плота и протегна ръце към него. Устните им се допряха, прилепнаха, върхът на езика й се докосна до неговия и сякаш го разтърси ток. Притисна я към себе си и усети непознатото й, излъчващо топлина тяло. Беше по-висока и по-стройна от Ники, парфюмът й бе друг. Първото момиче, което прегръщаше след Ники. Изведнъж се дръпна и тръгна към хола. Усещаше върху себе си погледа й от кухнята. За около минута остана втренчен в огъня, след това се втурна към грамофона и пусна една плоча, първата, която му попадна.

Не искаше тя да остане да спи тук, но знаеше, че за нея оставането й се разбира от само себе си и нямаше как да й каже: „Джени, след всичко, което говорихме тази вечер…“ А още по-лошото бе, че той можеше да спи с нея, можеше съвсем спокойно да я покани в спалнята си. Щеше да бъде толкова лесно, толкова естествено, толкова очаквано. И може би нечестно. Ако се случеше тази вечер, той можеше да не го поиска никога повече. Ако се случеше тази вечер, тя можеше да остане разочарована — какви ли фантастични идеи и неосъществими илюзии се въртяха в главата й? — или пък можеше да реши, че трябва да се случва „абсолютно всяка вечер“, както се бе изразила в събота, когато му каза, че искала да се виждат колкото може по-често. Робърт не искаше да започва. Утре вечер тя нямаше да бъде тук и малко по малко онова, което изобщо не трябваше да започва, щеше да заглъхне.

Застанал прав, с ръце, стиснати в юмруци в джобовете на халата, Робърт гледаше Джени, която си бе легнала на червеното канапе — така бе стоял и я бе наблюдавал първата вечер, когато тя остана тук. С послушния вид на дете, което си знае режима, Джени бе отишла да се изкъпе преди лягане, но сега очите й бяха приковани в него с въпросителен, очакващ поглед.

— Лека нощ, Джени.

Тя се усмихна леко, сякаш намираше нещо смешно в него.

— Няма ли да ме целунеш по челото? Или по бузата?

Той се засмя и се обърна, за да си намери цигара.

— Няма. — Взе си цигара, запали я и се заизкачва нагоре към спалнята, спря и се обърна, за да й каже още един път „лека нощ“, но не успя, защото тя го извика.

— Искам… — започна тя и млъкна. Лежеше по гръб, скръстила ръце зад главата си, затворила очи, от време на време помръдваше, сякаш изпитваше болка. След продължителна пауза отвори очи и каза: — Толкова съм щастлива, Робърт. Какво да направя за теб?

— Нищо не ми идва наум. Благодаря ти все пак.

— Съвсем нищо? Не искаш ли поне да ти изплета пуловер?

Той поклати глава.

— Сетих се за нещо. Ако имаш лекар тук и можеш да ми намериш таблетки за сън… Предпочитам „Секонал“.

— Мога, разбира се. Изобщо не е проблем.

— Домързя ме да отида на лекар. Благодаря ти, Джени. А сега лека нощ.

— Лека нощ.

Изкачи се по стълбите, легна си и веднага изгаси лампата. Лампата на Джени остана да свети още около половин час. Робърт бе взел две таблетки от успокоителното, което купи от една аптека без рецепта, но те не му подействуваха. Тази нощ имаше нужда от нещо по-силно.