Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (12)

12

Робърт си подсвиркваше, докато се изкачваше по паянтовата стълба до островърхото таванско помещение. Хвана се с ръка за едно стъпало и отмести стълбата от гредата, на която тя беше подпряна, готов да я сграбчи, в случай че стълбата се подхлъзне, и вече си представяше как виси във въздуха метър и половина над земята. Стълбата не се подхлъзна. Робърт се качи на тавана, където бяха куфарите му. Отвори ги и ги прегледа набързо, тъй като не искаше да мисли за реликвите, които те съдържаха: чифт забравени чорапи, износена риза, програмата на едно представление, което бяха гледали с Ники. Спомняше си вечерта, но защо ли беше запазил програмата? В другия куфар видя летен костюм, който в най-скоро време щеше да облече. Хвърли куфарите върху червеното канапе. До отпътуването му оставаха цели шестнадесет дни; още не беше ходил до Филаделфия, за да си потърси квартира, но искаше куфарите да бъдат пред очите му, за да му напомнят, че заминава.

Прибра стълбата в ниския шкаф зад канапето. След това извади писалката си, шишенце туш и скицника с дървета и сложи шишенцето на перваза на прозореца. Беше си запазил върбата до прозореца за накрая, тъй като тя бе най-лесна за рисуване. Тридесет секунди за рисуване на дърво. В горната част на дясната страница над рисунката записваше името на дървото и рода, към който принадлежеше. Върбата беше Salix nigra. Когато я нарисува, извади от чекмеджето на писалището си пощенска картичка и нарисува дебела усмихната птичка с куфар под крилото, застанала на изтривалката пред една врата. В горния десен ъгъл написа със ситни печатни букви:

УПОРИТ НЕПОКЛАТИВЕЦ (Stat Semper)

РОДИНА: богаташки къщи.

ЦВЯТ: бели гърди, весело изпъстрени с червено; червени крила със сини краища; черна опашка, която се разделя на две.

КРЯСЪК: наподобява: „Тук съм! Тук съм!“

Това му беше десетата или дванадесетата птичка. Джени се радваше, когато получаваше картичките по пощата, и ги събираше в малък албум със синя копринена корица. Вече не помнеше какво й беше изпратил. Спомняше си само среброшиестата ласка, кривокракия търчивец и нейния любимец — просторничето.

Сепна се, когато видя, че е шест и петнадесет. В седем и половина имаше среща с Джени в „Джасерин Чейнс“, където не бяха ходили от първата им среща. Изкъпа се и си изми косата, облече панталона от костюма, който бе взел от химическо чистене същия ден, бяла риза и седна на машината да напише писмо на майка си. Започна със заминаването за Филаделфия — когато й писа за последен път, преместването още не беше сигурно. Сега й писа, че това е един вид повишение с по-висока заплата. Беше й споменал за Джени само веднъж, спомняше си го ясно, и то като за момиче от малкия кръг хора, с които се бе сприятелил. Сега написа: „Донякъде съжалявам, че напускам Лангли, тъй като със семейство Нилсън и някои други колеги станахме добри приятели; Джени Тийролф също ще ми липсва. Привързах се към нея, макар че е доста по-млада от мен. Всъщност е на двадесет и три години. Не е изискана, но в никакъв случай не е простовата — момиче като нея не се среща всеки ден.“ Стори му се неестествено, недовършено и не в негов стил, но не можеше да пише повече за Джени. Започна нов ред и написа, че се чувствува „много по-добре и, общо взето, с по-висок дух“.

Робърт избра лъкатушния път покрай реката, който водеше до Кромуел. Имаше и по-пряк път, но беше тръгнал рано и времето му беше предостатъчно, за да измине седемте или осемте мили. Обичаше тъмнината на крайречния път, макар от зимните студове асфалтът да бе покрит с дупки; обичаше сиво-черния рисунък на клоните, който се открояваше за миг пред погледа му, когато фаровете осветяваха дърветата. Видя зад себе си фарове и намали скоростта, за да може колата да го задмине. Колата зад него също намали. Робърт отново увеличи скоростта до тридесет и пет мили в час, погледна часовника си — седем и пет — и запали цигара.

Колата пак се доближи до него и Робърт отново намали. Тогава се изравни с неговата и Робърт видя цвета й — беше бледозеленият плимут на Грег. Видя, че Грег му направи някакъв знак с ръка и чу гласа му, но не разбра какво му каза. Грег искаше да го накара да спре и го избутваше надясно, към реката. Робърт спря отчасти защото колата на Грег почти се беше допряла до неговата, отчасти защото се ядоса на грубостта му и искаше да се срещне с него лице в лице. Грег спря пред Робърт и дръпна силно ръчната спирачка. Робърт отвори вратата и излезе от колата. Хвърли цигарата си и сви юмруци.

— Мистър Форестър? — каза Грег. — На среща с Джени ли отивате? — Приближи се до Робърт, след това спря и застана срещу него с разкрачени крака. Беше изгасил фаровете си, но Робърт бе оставил своите и сега те осветяваха лицето на Грег с черните му гъсти вежди.

Робърт се отмести, за да избегне удара, и юмрукът на Грег го улучи само по рамото, но успя да го повали, защото склонът, на който стоеше, беше стръмен и той загуби равновесие. Претърколи се няколко пъти и се изправи веднага, преди Грег да успее да го настигне. Юмрукът на Грег се стовари върху лицето му. Робърт сграбчи ръката на Грег, изкачи склона и блъсна Грег към едно дърво отзад. Разярен, Грег се хвърли срещу него и замахна с опакото на ръката си към устата му последва още един удар, този път в лявото око, и Робърт се свлече на колене; стори му се, че измина цяла минута, преди Грег да направи крачката, която беше необходима, за да стигне до върха на склона и да се опита да го ритне в десния си крак по лицето. Робърт хвана крака му и се изправи. Грег политна назад в тъмнината и храстите изпращяха. Робърт се приближи до Грег, видя безформената черна маса на главата, му точно срещу себе си и с всичка сила стовари десния си юмрук върху нея. Чу се продължително пращене, докато Грег се търкаляше надолу към брега. Робърт слезе бавно към реката, като очакваше, че Грег ще се заизкачва към него, но единственият звук беше слабото пращене на храсталака, а то идваше изпод краката му. Беше тъмно. Робърт не виждаше реката, но я чуваше.

Изведнъж Грег се появи от лявата му страна и сграбчи реверите на палтото му с две ръце. Блъсна го силно към реката и Робърт усети, че това вече не е бой, а опит за убийство. Едно тънко дръвче, наклонено над реката, го спаси да не падне, но още не беше успял да стъпи здраво, когато видя как Грег се хвърли към него и чу дишането му — въздухът се процеждаше през зъбите му със съскащ звук, подобен на този, който чуваше зад гърба си, където водата се разплискваше върху скалите. Робърт приклекна, макар че това едва ли щеше да го спаси, тъй като Грег се беше прицелил в краката му, но в последния момент той, изглежда, се подхлъзна. Тъмният му силует се стрелна покрай Робърт, после се чу плисък.

Робърт се спусна към него, придържайки се за храстите. Склонът стана по-стръмен. Тогава чу още един по-слаб плисък, последван от стенание. Наведе се, хвана Грег направо за глезена и го дръпна. Стоеше с единия крак в калта, с другия беше стъпил на един речен камък и се опитваше да изтегли Грег за реверите на палтото. Мократа коса на Грег докосна лицето му. Робърт го блъсна на земята и се изкачи един метър нагоре.

Грег седеше на склона и пъшкаше.

Робърт изтегли юмрука си назад и в този момент усети, че желанието да удари Грег се е изпарило. Обърна се и с учудваща лекота изкачи склона. Сякаш прелетя по пътя. Моторът на колата му продължаваше да работи. Включи на задна скорост, заобиколи колата на Грег и потегли напред. Усети, че левият му кучешки зъб го боли и че от ъгълчето на устата му се стича струйка топла кръв. Спря колата и извади носната си кърпа. Проклетият зъб беше счупен. С езика си усети неприятна нащърбеност. Болеше го и лявото око и след малко почувствува, че се затваря. Хубаво се бе подредил, чак му стана смешно. Още по-смешно беше, че излезе в известен смисъл победител. Грег можеше да се удави, ако не го бе издърпал от водата, тъй като едва се държеше на краката си. Защо ли не го остави да лежи в проклетата река? Горната му устна кървеше; усети, че се е цепнала точно над кучешкия зъб. Запали мотора. Просто да се чудиш как можеш да пострадаш само за няколко секунди.

Пристигна в „Джасерин Чейнс“ и тръгна да търси място в слабо осветения паркинг. Една възрастна жена, която излизаше от ресторанта, се дръпна леко назад, когато го видя, след това го подмина. Във фоайето оберкелнерът го изгледа и го попита с какво може да му услужи.

— Имам запазена маса. Робърт Форестър. Закъснял съм с пет минути.

Келнерът кимна стъписан.

— Да, разбира се, мистър Форестър. Да не би да сте претърпели злополука, сър?

— Не. Само за минутка — каза Робърт и хукна по застланите с килим стъпала към тоалетната на горния етаж.

Изчисти лицето си и охлузените стави на китката със салфетка, среса се и си оправи връзката. Сега видът му беше много по-приличен, въпреки че окото му бързо се затваряше. Слезе долу, даде палтото си на гардероб, помъчи се да изглежда самоуверен и влезе в бара, където имаше среща с Джени. Тя седеше в огромен фотьойл до камината и го чакаше. Подскочи, като го видя.

— Няма нищо, не се притеснявай. Ела да седнем на тази маса. — Държа й стола, за да седне.

— Но какво се е случило?

— Срещнах Грег. Аз бих пийнал нещичко. — До него беше застанал келнер. Поръча „Манхатън“ за Джени и двойно уиски за себе си. След малко дойде оберкелнерът, за да им се извини, че масата им ще бъде готова чак след двадесет минути. Робърт нямаше нищо против да си изпият аперитива там, където вече бяха седнали.

— Грег? Но къде?

Робърт й разказа какво се беше случило.

— Не може да се каже, че той победи. Всъщност не знам кой победи. Не ме питай защо го извадих от водата. Бях толкова вбесен, че можех спокойно да го оставя вътре.

— Ти си му спасил живота.

Робърт се засмя.

— Не бих казал. Мисля, че там е много плитко. Има и много скали. — Наведе се и приглади мокрите маншети на панталона си. Окото му се беше затворило, пареше го, сякаш някой натискаше клепачите му с горещи пръсти. Видя как Джени взе чашата си от кръглата маса и сам вдигна своята.

— Наздраве! Знаеш ли, струва ми се, че няма да имаме повече неприятности с Грег. Освен ако не му се иска да опита втори път.

— Според мен трябва да го арестуват.

Робърт изпита някакво странно чувство от забележката й.

— Роклята ти е чудесна — каза той. Тя знаеше, че той я харесва в черно, и му беше казала, че за тази вечер ще си купи някаква рокля, която видяла в Ритърсвил.

— Наистина ли ти харесва? — Лицето й грейна от комплимента, тя докосна ханша си срамежливо, след това погледна Робърт и отново стана сериозна.

— Счупил ти е един зъб.

Едва сега Робърт забеляза, че е сменила прическата си — косата й бе прибрана отзад и образуваше нещо като светлокестеняв облак, който се спускаше до средата на ушите. Вече не я носеше свободно пусната по раменете. Изглеждаше с три или четири години по-възрастна.

— Е, само един зъб — каза Робърт.

Поръчаха си по още един аперитив. Робърт се поотпусна. Усещаше приятна умора, която го накара да се отпусне. Вече нищо не го болеше и се чувствуваше едва ли не победител. Джени бе толкова красива — гладката й коса лъщеше, ноктите й бяха лакирани в хубав червен цвят, на устните си беше сложила червило така, че горната устна да изглежда по-пълна — винаги го правеше в по-специални случаи. Джени се притесняваше от тънката си горна устна, което Робърт намираше за смешно. При цялото й очарование и топлотата, която се излъчваше от нея, му се струваше наивно и детинско да се притеснява заради тънката си горна устна. Когато влизаха в трапезарията, Робърт остана зад Джени и забеляза, че е отслабнала, но реши да не го споменава. Джени можеше да го изтълкува като упрек към външността й.

Когато седнаха на масата, Джени каза:

— Тази вечер е може би последната, когато вечеряме заедно.

Робърт се намръщи.

— Защо трябва да е последната? Аз ще идвам от време на време. Ти също можеш да идваш във Филаделфия.

— Чудя се дали да не се преместя и аз във Филаделфия. Ще имаш ли нещо против?

Робърт помълча.

— Не, но…

— В края на краищата тук няма нищо интересно. Един ужасно малък град. Във Филаделфия ще мога да си намеря по-хубава работа. Като секретарка ще получавам повече, отколкото тук. Знам и малко стенография, не много, но достатъчно. А и къщата, в която живея сега… — Млъкна.

— Нали ти харесваше?

— Едва ли ще ми харесва, когато ти заминеш. Искам да кажа, когато ти няма да си наблизо и няма да ми идваш на гости от време на време.

Разговорът ставаше мъчителен. Беше безполезно да се опитва да оправи нещата с някаква глуповата забележка. Бяха поръчали предястието и сега пред Робърт стоеше листата с вината. Прегледа я и избра „Шато О-Брион“. Джени си беше поръчала филе миньон. Изведнъж Робърт видя нещата в различна светлина: ако двамата с Джени заминат, Грег ще остане тук самичък, защото Филаделфия беше извън района, в който той работеше. Щеше да му бъде по-трудно да ги безпокои. А може би и чувствата му към Джени щяха да се променят и след три-четири месеца той щеше да се влюби в нея така, както тя беше влюбена в него. Не беше невъзможно.

— За какво мислиш? — попита го Джени.

— Мислех си, че може би наистина няма да е толкова лошо, ако и ти дойдеш във Филаделфия. Ако наистина го искаш. Трябва обаче хубаво да си помислиш. В края на краищата аз ще остана две години там.

— Вече съм си помислила. Достатъчно.

Робърт се загледа в сериозните й сивосини очи. В погледа им сега нямаше нищо детинско. Може би заради прическата, може би и заради елегантната рокля, но Джени приличаше на зряла жена.

— Имаш ли нещо против да дойда да живея близо до теб?

— Ами… — Това вече не искаше. — И двамата имаме коли… смяташ ли, че е нужно?

Отговорът му я разстрои. Изглеждаше наскърбена, ъгълчетата на устните й увиснаха, въпреки че остатъкът от вечерта мина добре и, Робърт беше доста приказлив — разказа й за Албукърк и Сан Франциско, за военната си служба, която бе изкарал във Флорида и Аляска. Но разочарованият израз не слезе от лицето й. То вече не излъчваше щастие от това, че са заедно.

— Робърт, ти не вярваш, че някога ще се влюбиш в мен достатъчно, за да поискаш да се оженим, нали?

Робърт дръпна от цигарата си толкова силно, че димът почти го задуши.

— Не знам, Джени. Страхувам се от обещания. И не искам да разчиташ на това и да ме чакаш.

— Добре. Разбрах.

— Казвам ти го сериозно. Не искам да чакаш.

Когато излязоха от ресторанта, Робърт видя пощенска кутия и пресече улицата, за да пусне писмото до майка си и картичката с птичето до Джени. Следващата събота двамата с Джени щяха да отидат във Филаделфия, за да потърсят квартира за него. Или за нея.