Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cry of the Owl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

8

През следващите пет дни Грег й се обаждаше всяка вечер и я молеше да се видят. Всеки път Джени му отказваше — твърдо, но учтиво и повече не си размениха нито една неприятна дума. Каза му, че иска да бъде сама известно време и тъй като вече бе започнала да си вярва, успя да го убеди. Радваше се, че банката му е в Ритърсвил, а не в Хъмбърт Корнърс — не искаше да го вижда дори през стъклото на гишето си. Минаха десет дни, включително и рожденият ден на Грег, и по този случай Джени му изпрати картичка с приятелски, но не насърчителен текст. Чудеше се и благодареше на бога, че колата му не се появи нито един път на алеята й. Предполагаше, че той изчаква тя да се почувствува все по-самотна и по-самотна в отдалечената си къща и след няколко седмици да го приеме с отворени обятия. Винаги когато си спомнеше за Робърт, усещаше мъничка остра болка, която отзвучаваше почти моментално, но биваше последвана от навързани една за друга сцени: Робърт, с лице, осветено от свещите на масата в ресторанта — образец на добро възпитание; Робърт, застанал колебливо пред пистата; Робърт се разхожда от единия до другия край на хола й по риза; и накрая — когато се видяха за последен път у тях — крачещ нервно из хола. Но най-много се вълнуваше, когато си го спомнеше застанал в светлината на огъня навън — тогава все още непознат. Този спомен изобщо не я плашеше и й се струваше много странно и отегчително, че повечето хора биха се изплашили. Повечето хора не знаеха какво всъщност представлява животът. Не смяташе, че тя самата има пълна и вярна представа за него, но чувствуваше, че се движи в правилна посока. Не се отнасяше отрицателно към хиляди неща като повечето хора. Може би връзката й с Робърт беше приключила и ако действително беше така — е, какво да се прави; но може би предстоеше нещо друго, което също е било предопределено, хубаво или лошо. И може би бе прекалено пасивна, като не се опитваше да се свърже с него.

Една вечер около девет часа позвъни на стария номер на Робърт в Лангли. Ще се обади телефонистката, помисли си Джени, и ще каже, че постът е откачен. Или пък ще се обади някой непознат, комуто са дали номера.

— Номерът, на който се обаждате, с откачен — каза телефонистката. — Искате ли новия номер?

— Да — каза Джени.

— О, съжалявам, но не можем да ви го дадем. Не е вписан в указателя.

— Номерът в Лангли ли е? На името на Робърт Форестър?

— Да, номерът е в Лангли, но не е вписан.

— Благодаря ви.

Грег не знае, че Робърт продължава да живее в Лангли, помисли си Джени. Преди две седмици й се беше обадил, за да й съобщи победоносно, че Робърт е напуснал града, като очевидно е изхождал от факта, че старият му номер не работи. Може би телефонистката, на която е попаднал Грег, не му е съобщила, че новият номер на Робърт не е вписан. Тя можеше да му се обади в службата, тъй като беше много вероятно той все още да работи там. Легна си, като не преставаше да мисли за това, макар да знаеше, че когато дойде утрото, може би щеше да размисли и да реши, че не е разумно да го търси.

Обади му се в единадесет часа на следващата сутрин, като измисли някакъв претекст, за да излезе от банката по време на почивката. Обади се един мъж, после някаква жена и накрая я свързаха с Робърт.

— Здравей, Робърт. Как си? — попита тя.

— Благодаря, добре съм. А ти, Джени?

— До снощи не знаех, че си все още тук. — Притисна слушалката силно към ухото си. — Позвънях на стария ти телефон. — Непринудените и весели неща, които бе намислила да му каже, изхвръкнаха от главата й.

— Да, преместих се. В къща.

— Наистина ли всичко при теб е наред?

— Да, разбира се. Струва ми се, много по-добре от последния път, когато се видяхме.

— А с развода какво стана?

— Получих го.

— Робърт, толкова съжалявам, че Грег те е безпокоил. Непрекъснато трябва да ти се извинявам заради него.

— Е, това беше отдавна, преди месец, ако не се лъжа. Не е трябвало само да се обажда в Ню Йорк.

— Направих го на нищо. Не съм го виждала от онзи път, когато нахълта по време на вечерята ни. — Млъкна, искаше да го попита дали не могат да се срещнат, след като вече е получил развод. Но си спомни какво й бе казал — че не иска повече да се срещат и че му било приятно само да я гледа през прозореца на кухнята. Същото чувствуваше и тя — просто искаше да го види.

— Мисля, че трябва да вървя вече, Джени. Благодаря ти, че ми се обади.

Затвори, преди тя да се усети. Укори се, че бе изтърсила репликата за развода — та откъде е научила за него? Робърт се бе почувствувал неудобно, не се съмняваше в това. А и не прояви никакъв интерес към факта, че не е виждала Грег.

Когато излезе от работа в четири и тридесет и пет, Джени тръгна за Лангли. Слънцето залязваше и здрачът почти бе паднал. Предполагаше, че служителите в самолетостроителното предприятие излизат в пет, и знаеше, че вероятността да открие колата на Робърт сред стотиците други коли е нищожна, но той ще е някъде там, може би на четвърт миля от нея, може би и по-близо. Паркингът на самолетостроителното предприятие приличаше на магазина за употребявани автомобили, покрай който бе минала на идване. Имаше дори полицай, който регулираше потока от излизащи коли. Телените врати, през които те минаваха, бяха поне три. Колата на Робърт беше черна, с подвижен покрив, отстрани с хромови скоби — нямаше много като нея, но пък наоколо бе истинско море от автомобили. Джени обикаля бавно покрай трите изхода, докато в паркинга останаха двадесетина коли, но не видя колата на Робърт. Накрая потегли към къщи. Беше канена на вечеря в семейство Тесър, а не изпитваше особено желание да отиде. Те мислеха, че е потисната заради раздялата с Грег — причината за която не можеха да разберат, — и непрекъснато се опитваха да я развеселят. Не им беше казала за Робърт. Но тази вечер можеше и да го направи. Изпитваше нужда да каже някому.

Когато отвори вратата на къщата, телефонът звънеше и тя го вдигна с надеждата, че е Робърт. Беше Грег. В Голямата зала в Лангли имало концерт по случай годишнина от раждането на Джордж Вашингтон и Грег искал да отидат заедно. Тя му благодари и отказа.

— Докога ще продължава това, Джени? Дадох ти повече от месец. Май здравата си хлътнала, а? Да не мислиш да го последваш в Ню Йорк?

— Грег, моля те, просто искам да бъда оставена на мира.

— С кого имаш среща? Със Сузи? Или с някой неин приятел?

— Не!

— Добре, момиченцето ми. Обичам те, но понякога си мисля, че имаш нужда от един хубав пердах. Пак ще ти се обадя.

Това беше в четвъртък вечерта и той се обади пак в събота с писмо. Писмото беше четири машинописни страници и излиянията му достигаха до кресчендо на четвърта страница, където той говореше за коравосърдечния й отказ да се вижда с него и за свръхчовешкото търпение, с което го понасял, търпение, на каквото много малко мъже са способни.

Следващия вторник вечерта след четири или пет неуспешни опита да открие колата на Робърт в паркинга на завода Джени най-сетне я забеляза. Когато излезе, той тръгна на север и макар че между тях имаше шест коли, половин миля по-нататък тя го видя да завива надясно. По този път се излизаше извън града и се стигаше до фермите в покрайнините. Движеше се на значително разстояние зад него, тъй като помежду им нямаше вече други коли. Искаше само да види къщата му, да разбере къде се намира. Червените стопове на колата му завиха надясно и спряха, а фаровете осветиха малка къща с островърх покрив. Джени намали, видя как Робърт излезе от колата, без да изключва светлините, и тръгна към къщата. Когато стигна почти до алеята му, намали още скоростта — искаше да бъде видяна, искаше да бъде спряна. Алеята беше къса.

— Джени! — извика той.

Джени зави в алеята и спря, гледаше го как идва към нея. Той се усмихваше и бе ясно, че е изненадан, но лицето му беше приветливо, без следа от досада.

— А, това си била ти — каза той. — Случило ли се е нещо?

— Не.

— Няма ли да слезеш? Да влезем вътре.

Тя изключи мотора, слезе от колата и тръгна с него. Вратата бе встрани от алеята и горната й част беше от релефно стъкло на ромбове. Колоните, на които се подпираше малкият покрив на верандата, бяха украсени с издълбани спираловидни фигури. Верандата беше в черно и кафяво и това беше единственото, което тя можа да възприеме, и то отчасти, тъй като в този момент не осъзнаваше нищо друго освен факта, че Робърт е до нея, а тя не е в състояние да каже нищо — нито да се извини, нито да се пошегува.

Робърт отвори вратата и запали лампата.

— Влез. Почакай ме за минутка. — Отиде да изгаси светлините на колата.

Холът приличаше на трапезария в средновековен замък от лявата страна имаше огромна камина, чиято полица бе на три метра от пода и поради тази причина напълно неизползваема, а до една от стените бе разположено канапе с червен калъф, взето сякаш от пиеса на Шекспир. От вътрешния балкон на втория етаж се влизаше очевидно в спалнята, тъй като холът заемаше почти целия долен етаж.

— Странна къща, нали? — каза Робърт и се усмихна. — На мен ми харесва.

— Малко като в приказките.

— Дай си палтото.

Закачи палтото й в гардероба заедно със своето, след това отиде при камината. Дървата бяха вече наредени в купчинка, смешно малка на фона на огромната камина.

Робърт драсна кибрита, с горящата клечка запали хартията под дървата, сетне отвори вратичката на комина. После запали лампата върху масата, която се намираше в центъра на хола, и изгаси горното осветление. Масата беше покрита с чертежи на различни машини, направени с молив и туш.

— Сядай. Искаш ли нещо за пиене?

Тя седна в един кожен фотьойл близо до камината.

— Май не си много разговорлива тази вечер. — Тръгна към вратата, откъдето се виждаше кухнята, цялата в синьо.

Джени го последва. Кухнята беше малка, но подредена и много чиста. Той извади лед, отмери по петдесетина грама уиски и го изсипа в чашите. На два пъти я погледна през рамо и тя си спомни вечерта, когато го видя за пръв път, и как тогава го гледаше — трябваше да си го признае — с известен страх. Сега той се усмихваше и изглеждаше щастлив. Подаде й чашата, после се върнаха в хола. Тя забеляза, че си е купил грамофон, под който имаше етажерка с плочи.

— Добре си се настанил. За дълго ли нае къщата? — попита го тя и в същия момент се намрази за баналната тема, която беше подхванала. Отпи три големи глътки от уискито си.

— Да, за една година. Сто двадесет и пет долара на месец и това включва отоплението. Не е лошо, нали? — Погледна я с усмихнати очи. Беше седнал на една възглавница близо до камината.

— Не е много просторно — каза тя критично и погледна към тавана — висок, но силно скосен от двете страни.

— На мен ми стига. Радвам се, че дойде тази вечер. Чувствувам се малко самотен тук. Не е като в апартамент.

Не изглежда никак самотен, помисли си тя. След това си спомни за развода му.

— Съжалявам, че споменах за развода. Научих го от Грег.

Усмивката му изчезна, после се появи отново.

— Няма нищо. Радвам се, че се разведох. Хубаво е, че и Ники сигурно е щастлива, така че всичко е за добро. Как е Грег? Виждате ли се?

— Казах ти — отговори Джени, — че не съм го виждала от онази неделя, когато бяхме на ски.

— Разбирам. — Робърт сложи още една цепеница в огъня.

Джени се загледа в етажерката с книги до камината. Обложките на повечето от тях бяха нови. Имаше доста исторически и биографични книги. Робърт взе чашата от ръката й.

— Ще ти сипя още. Или не искаш?

— Искам.

От алкохола главата й се завъртя, тя се отпусна и й стана тъжно. Страх я беше да не каже или направи нещо, с което да му стане неприятна, да го отблъсне и никога повече да не го види. Забеляза, че Робърт започна да се притеснява от мълчаливостта й, след малко я покани да остане на вечеря, защото имал достатъчно месо за двама и щял да го изпече на огъня. Изведнъж осъзна, че с примитивното си практично мислене е започнала да се чуди дали месото се е размразило, и малко след това видя как Робърт, коленичил пред огъня, увива картофи в станиол, а месото беше сложено на грила, готово за печене и очевидно напълно размразено.

— Да направя ли салата? Правя много хубави салати. — Изправи се и тръгна с несигурна крачка, като усещаше как лицето й се разтегля в глупава усмивка; имаше чувството, че видът и поведението й биха подхождали повече на шестнадесетгодишно момиче, и изпита омраза към себе си. Освободи се от неловкото чувство, когато влезе в кухнята и започна да приготвя заливка за салатата в купата от тъмно дърво, която Робърт й даде. Той имаше чесън, лук и всякакви подправки. Беше й завързал дочена престилка, подобна на онези, които носят дърводелците, и тя си спомни как ръцете му бяха докоснали за миг талията й. Салатата отне доста време и когато най-сетне свърши, месото и картофите бяха готови и Робърт бе наредил масата в единия край на хола, макар Джени да смяташе, че това е нейна работа. На масата имаше и бутилка вино с френски етикет.

Докато вечеряха, Робърт й разказа за работата си и спомена за възможността да се прехвърли във Филаделфия, където се намираше най-големият завод на самолетостроителното предприятие. В момента работеше върху комбинирането на два детайла от някаква част на хеликоптерен двигател и чертежите на масата изобразяваха именно тази част. Показа й един от тях и Джени се опита да го разбере, но всичко й се виждаше двойно. Сигурно защото не каза почти нищо, Робърт извади папка с рисунки на насекоми — от всички, които й показа, бе чувала само за богомолката, а на рисунката тя изглеждаше ужасяващо. Робърт й обясни, че рисунките са за някаква книга и в скоро време ще ги изпрати в Ню Йорк. След това Джени се разстрои, защото Робърт престана да говори за работата си и я попита дали е била на концерта в Лангли, където свирили Моцарт и Стравински, и тя призна, че не е била, но не спомена, че Грег я бе поканил. Беше започнала вечерята си с апетит, но изведнъж почувствува, че не може да яде. Докато се мъчеше със салатата, й се доплака.

— Робърт, обичам те — прекъсна го тя, докато той й обясняваше нещо.

Той отвори уста и издаде някакъв звук, но не можеше да се каже дали се бе засмял, или бе възкликнал от изненада. В следващия момент Джени седеше на червеното канапе, облегната на няколко възглавници. Робърт й казваше със съвсем спокоен глас:

— … малко кафе. Пийни. Хубаво и силно еспресо. Не трябваше да ти сипвам второ уиски. Но не си пила много. Ей сега ще ти мине.

В главата й се въртяха много думи, но тя не можеше да изрече нито една.

Робърт крачеше из хола с цигара в ръка, от време на време спираше при кръглата масичка, за да отпие от кафето си. Тя си мислеше: „Ние сме женени, аз съм свикнала да си лягам в едно легло с Робърт и той също е свикнал с мен.“ Наблюдаваше фигурата му, която се завърташе един път, още един път и после се придвижваше с безшумни стъпки по килима. Той не гледаше към нея. Хвърли цигарата си в камината. Докато наблюдаваше движещата се фигура в бяла риза, тя заспа. Събуди се от допира на пръстите му върху рамото й. Беше я завил с карирано одеялце и сега седеше до нея на канапето.

— По-добре ли си? Още е единадесет и половина. Помислих си, че може би ще искаш да се прибереш.

— Не искам да се прибирам.

— Ами… добре тогава. Остани тук. На канапето няма чаршафи, но мога да сложа веднага. — Малко объркан, той отиде до стола, на който бе оставена обърната надолу книга. Затвори я и я сложи на масата. Огънят в камината се бе превърнал в постеля от оранжевочервена жарава. Обърна се към Джени и я погледна, сякаш очакваше тя да си промени решението, да се разбуди и да каже, че все пак ще се прибере вкъщи.

— Можеш ли да ми дадеш една пижама? — попита го тя.

— Мога, но ще ти е голяма.

Тя се изкъпа, изпра машинално чорапите си и ги окачи на релсата над душа, изтри зъбите си с пръст и паста за зъби — искаше й се да използува една от двете му четки, но не посмя. Срамуваше се, че се бе самопоканила, но постепенно това чувство премина в нещо друго: продължителен акт на дързост, който трябваше да бъде доведен докрай, постъпка, от която по-късно може би щеше да се срамува. Когато излезе от банята, Робърт я чакаше по пижама и халат и с чаша мляко в ръка.

— Реших, че може да ти се допие мляко.

— Не, благодаря. Но бих искала още една чаша вино.

Той отиде до кухнята. Джени го гледаше как сипва вино в една от чашите с високи столчета, от които бяха пили на вечеря. Кухнята отново бе чиста. Беше измил чиниите. Тя постави чашата на масичката, която той беше придърпал, пъхна се в леглото и отпи от виното. Робърт сложи още едно дърво върху жаравата.

— Не че ще ти бъде студено, но така е по-приятно — каза и той. — В колко часа искаш да станеш?

— В седем и половина.

— Чудесно. И аз ставам в толкова. Лека нощ, Джени.

— Лека нощ.

Застанал срещу нея, той я гледаше с леко приведена на една страна глава, с усмихнато лице, пъхнал ръце в джобовете на халата. Джени изпитваше блаженство и никак не я интересуваше дали той ще поиска да я целуне, или не — стигаше й, че лежи в неговото легло, че се намира в къщата, в която спи и той, че дишат един и същ въздух. Затвори очи. Лежеше по корем, опряла буза о едната си ръка, и искаше да отвори очи, за да го види още един път, застанал срещу нея в синия си раиран халат. Когато обаче отвори очи, в стаята беше тъмно, той си бе отишъл и само от вътрешния балкон на горния етаж идваше слаба светлина. Имаше чувството, че са минали не повече от пет минути, но времето бе спряло. Може би щеше да стои будна цяла нощ, но може би щеше да заспи. И двете възможности бяха приятни. Не беше нито нощ, нито ден. Чувствуваше само, че съществува. Най-подходящата дума беше „вечност“.