Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cry of the Owl, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сашка Георгиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Патриша Хайсмит
Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88
Рецензент: Юлия Гешакова
Редактор: Юлия Гешакова
Рисунка: Георги Младенов
Оформление: Веселин Дамянов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.
Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16
Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Patricia Highsmith
Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950
Penguin Books, New York, 1974
Deep Water © Patricia Highsmith, 1957
Harper & Bros, New York, 1966
The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962
Penguin Books, New York, 1983
Предговор: © Миглена Николчина
Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева
Ч 820–3
История
- — Добавяне
23
— Нещо ново за доктора? — попита Джак Нилсън.
— Нищо. Продължава да е в кома — каза Робърт.
Джак отказа да седне. Стърчеше прав и непохватен в средата на хола, по шлифер, със скръстени отпред ръце. Робърт крачеше бавно из хола, заобикаляйки куфари и кашони. От единия кашон стърчеше стъблото на свекървиния език — подарък от Джени. Беше десет и двадесет и пет, събота. Робърт поглеждаше часовника си всеки пет минути. В единадесет щеше отново да позвъни в болницата.
— Сигурен ли си, че не искаш кафе? — попита Робърт. Не помнеше друг път Джак да е отказвал кафе.
Джак поклати глава.
— Не ми се пие. Боб, дойдох да ти кажа, че… не знам как да се изразя… с Бети доста поспорихме. Малко я е страх. Страх я е да дойдеш у нас. Нали помниш, че те поканих.
— Не е необходимо, Джак. Вече ти благодарих. — Робърт крачеше бавно и гледаше в земята.
— Мисля, че най-много я изплаши историята с надничането през прозорците. На мен не ми прави такова впечатление, защото я чух от теб. Казах й, че ако поговори с теб, ще си промени мнението. Но нали ги знаеш жените, а и тия куршуми…
Робърт започна да се дразни.
— Напълно те разбирам, Джак, и през ум не би ми минало да отида в чиято и да било къща и съзнавам, че постъпих идиотски, като отидох у доктора. Той настояваше. Нали беше лекар, а аз имах рана от куршум в ръката си. — Робърт хвърли цигарата си в камината. Тя остана да тлее върху чисто изметената каменна плоча — грозна и неприятна гледка. — Докторът може да умре и вината за това ще е моя — добави той.
Джак не каза нищо. Мълчеше сякаш от уважение към някой, който вече е покойник.
Робърт хвърли поглед към него.
— Е, ще тръгвам, Боб.
След като Джак си тръгна, Робърт осъзна, че не го беше попитал къде и как ще прекара тази нощ, не беше казал, че ще се противопостави на жена си и ще го скрие на тавана или в мазето за тази нощ. Рано или късно Джак ще възприеме, и то напълно, отношението на жена си, помисли си Робърт, Може би още днес следобед или довечера. Снощи Липенхолц му каза, че очакват зъболекарят да пристигне днес по обед. Робърт вдигна телефона и се обади в болницата в Ритърсвил.
— Засега няма промяна в състоянието на доктор Нот — каза гласът на сестрата.
— Благодаря ви.
А той какво очакваше? Бе излязъл от болницата само два часа преди това.
Робърт изсипа изстиналото си кафе в мивката. Взе недовършеното писмо до родителите на Джени. Беше го свалил от пишещата машина, когато се прибра късно снощи, беше го сгънал и сложил на писалището. Сега го смачка и го хвърли в плика за боклук в кухнята. Адресът им беше Франклин Авеню, номер 4751, Скрантън. Помнеше го от вестниците. Взе душ и се облече.
Пристигна в Скрантън малко преди един часа. По пътя се чудеше дали да се обади най-напред по телефона, или направо да звънне на вратата, но сега беше също толкова далеч от някакво окончателно решение, както и в началото. Спря обаче пред една дрогерия и влезе в телефонната будка. Обади се на полицията в Ритърсвил. Липенхолц не беше там, но служителят, с когото го свързаха, му даде исканата информация.
— Доктор Макуин идва тук с рентгеновата снимка. Имал само една рентгенова снимка на долната челюст. Каза, че никога не е работил върху горната челюст на Уинкуп, и затова не може да каже със сигурност… Не, не можа да определи.
— Да… разбирам. — Робърт благодари и затвори. Обиколи с блуждаещ, невиждащ поглед отрупаните рафтове в дрогерията.
— Мога ли да ви услужа с нещо, господине? — Пред него беше застанало русо момиче в бяла престилка.
Робърт поклати глава.
— Не, благодаря.
Излезе и се качи в колата си. Един полицай му обясни как да стигне до Франклин Авеню, но след малко му се наложи да попита отново в една бензиностанция. Улицата се намираше в голям и гъсто застроен квартал; от двете й страни досами платното бяха засадени дървета и нямаше тротоар, къщите бяха двуетажни, отпред с морава. Номер 4751 бе червена тухлена къща с бяла врата и бели первази. Пред вратата нямаше венец. Джени никога не му бе описвала как изглежда къщата й, но при вида й нещо го прободе, сякаш му бе позната, сякаш бе живял там с нея. Робърт паркира колата си съвсем близо до алеята, излезе и тръгна нагоре по правата каменна пътека. Чу се детски смях, Робърт се поколеба за секунда, след това продължи нагоре. Почука с чукалото от черно желязо.
На вратата се показа усмихната жена с дете, което се притискаше към краката й.
— Да?
— Мисис… тук ли живее семейство Тийролф?
Усмивката изчезна от лицето на жената.
— О, не, те са до нас — каза тя и му посочи с ръка. — На номер 4753.
— Благодаря ви. Извинявайте. — Робърт се обърна под втренчения й поглед и слезе обратно по пътеката. Вестниците очевидно бяха сбъркали.
Съседната къща беше изцяло тухлена, по-светла на цвят, по-голяма и по-солидна от предишната. И видът й изобщо не му подействува. Почувствува се обаче отпаднал и за момент си помисли, че не може да го направи. Но си го наложи.
Вратата отвори мъж с посивяла коса и увиснали бузи, по които бяха започнали да се образуват, торбички.
— Добро утро. Тоест добър ден — поправи се бързо Робърт. — Казвам се Робърт Форестър. — Човекът срещу него явно се сепна.
— Да. Какво…
— Дойдох да се видя с вас… исках да ви видя, защото…
— Кой е, Уолтър? — обади се женски глас.
Без да снема поглед от Робърт, мъжът се отмести, за да направи място на жена си.
— Това… този човек е Робърт Форестър.
Слисана, жената го погледна с отворена уста. Имаше същото лице като на Джени — продълговато и овално, и същите тънки устни. Русата й коса със сиви кичури беше опъната назад в кок.
— Добър ден, мисис Тийролф — каза Робърт. — Надявам се, ще ме извините, че дойдох така. Исках да се видя с вас.
— Ами… — промълви жената със същото смущение и болка, каквото изпитваше и Робърт. — Да… Джени много ни е говорила за вас. — Очите й се напълниха със сълзи.
— Влез вътре, мила — кимна мъжът към жена си. — Аз ще говоря с него.
— А, защо? — Беше се овладяла. — Видът ви… изглеждате по-иначе, отколкото смятахме.
Напрегнат, Робърт стоеше съвсем неподвижно.
— Исках да ви изкажа лично… да ви кажа, че много съжалявам за това, което…
Жената въздъхна дълбоко.
— Ще влезете ли? — попита с усилие тя.
— Не е необходимо, благодаря. — Робърт погледна лицето на съпруга й, което беше все още мрачно. Очите му бяха същите като на Джени. — Разбирам много добре, че каквото и да кажа…
— Влезте — прекъсна го жената.
Робърт влезе и последва жената в спретнат хол. Килимът и тапицерията на мебелите бяха осеяни с цветя. Сърцето му подскочи при вида на снимката над камината — стори му се, че е на Джени, но се оказа, че е на млад мъж. По всяка вероятност брат й, който беше в университета.
— Ще седнете ли?
Робърт й благодари, но остана прав. Мистър Тийролф застана между Робърт и вратата на хола. Майката на Джени седна на малкото канапе.
— Още не можем да повярваме, макар да съзнавам, че е станало — каза тя и докосна с бърз жест очите си. Но сега не плачеше. Вдигна глава и погледна Робърт. — Не ви ли каза нещо? Нещо, което да ви подскаже защо го е направила?
Робърт поклати глава.
— Нищо определено. Видях я в понеделник вечерта. Миналия понеделник. Тогава ми каза, че не искала повече да се виждаме. Попитах я защо. Не ми каза. Помислих си, естествено, помислих си, защото е смятала, че аз съм виновен за смъртта на Грег. Което не е вярно. Но реших, че това е причината. Никога не ми е минавало през ум, не може да поиска да се самоубие, че може дори да си го помисли — искам да кажа, сериозно. — Погледна бащата на Джени, които слушаше внимателно и с намръщено лице. — Въпреки че…
— Да? — каза мисис Тийролф.
Робърт облиза пресъхналите си устни.
— Доста често говореше за смърт и за умиране. Може би го знаете.
— О, да, знаем — каза мисис Тийролф с отчаян тон. — Малкото ни Зайче, да говори за смъртта!
— Не казвам, че това обяснява нещата, защото няма да е вярно. Но говореше за смъртта като за нещо, което нямаше търпение да опознае. Не знам как да се изразя.
Мисис Тийролф наведе глава. Съпругът и отиде при нея.
— Съжалявам — обърна се Робърт към двамата. — Говорих повече, отколкото трябва. Ще си вървя.
Бащата на Джени го погледна. Продължаваше да стои наведен над жена си, с ръка на рамото й.
— Разбрах, че днес ще определят самоличността на трупа, който намериха в реката. — В гласа му се усещаше характерната за германските езици отсеченост, въпреки че нямаше акцент.
— Преди малко говорих с полицията — каза Робърт. — Зъболекарят — доктор Макуин от Хъмбърт Корнърс, не могъл да каже със сигурност. Работил е само по долните зъби на Грег и… с една дума, огледът се е оказал безрезултатен. Не е била определена самоличността на трупа.
Мистър Тийролф кимна, без да каже нищо.
— Мистър Тийролф, искам да ви кажа още нещо — аз не бутнах Грег в реката. Сигурен съм, че той е жив. От това, което Джени ми е разказвала, знам, че и двамата много сте го харесвали.
— А, аз не го харесвах чак толкова — каза мистър Тийролф. — Той не беше… — Сви рамене, сякаш искаше да каже, че въпросът е вече без значение.
Мисис Тийролф въздъхна.
— Загубихме две деца — каза тя и погледна Робърт, — но ни остана още едно — Дон. — Посочи с глава снимката на полицата над камината и на устните й се появи нещо като усмивка. — След един месец завършва. Седнете.
Робърт седна, подчинявайки се на мекия й глас като на заповед. Остана още десетина минути. Мистър Тийролф най-сетне седна на канапето до жена си. Попитаха Робърт за работата му и дали смята да остане в Лангли. Той им каза, че може би ще отиде в Ню Мексико при майка си. С откровеност и непринуденост, които му напомниха за Джени, мисис Тийролф му каза, че десетина дни преди да се самоубие, Джени започнала да подозира Робърт в убийството на Грег. Приятелите й я били настроили. Двамата с мъжа й не знаели какво да мислят. Робърт долови нещо нередно в това, което чу, и се почувствува неловко — изведнъж Джени започна да изглежда някак глупава. Думите на родителите й го смутиха и той изпита желание да я защити и същевременно се засрами от себе си. Те дори не го попитаха за чувствата му към нея — сякаш знаеха бездруго, че Джени е държала на него повече, отколкото той на нея. Когато стана да си върви и мисис Тийролф предложи да му направи чай „за из път“, Робърт най-напред се трогна, след това, без да знае защо, се подразни. Отказа учтиво чая. Имаше чувството, че хем бяха установили контакт, хем не бяха. Към края на разговора им мистър Тийролф се държеше определено по-дружелюбно с него, отколкото в началото. Отношението на жена му беше отношение на добър по своята същност човек, чиято скръб е толкова голяма, че измества всяка ненавист и враждебност. Струпаше му се също, че мисис Тийролф го беше приела, без да се опитва да го съди, защото знаеше, че Джени го бе харесвала, дори обичала.
Дълго след като си тръгна, Робърт караше все така бавно и в главата му продължаваше да се върти разговорът, придружен от странно и необяснимо чувство на неудовлетвореност. Не съжаляваше, че отиде да се запознае с тях. Но и да не бе отишъл, щеше ли това да направи някому впечатление? Единствената разлика беше, че ако не го бе сторил, щеше да постъпи невъзпитано и малко като страхливец, но целта на посещението му не бе просто да получи удовлетворение, че е постъпил както трябва. Очевидно озадачеността, която изпитваше, идваше оттам, че мистър и мисис Тийролф не го познаваха, не познаваха напълно и собствената си дъщеря и следователно не можеха да преценят какво се е получило от тяхната връзка.
Минаваше пет, когато се прибра. Влезе в оголената къща и пред него се изправи тъжната гледка на куфарите и кашоните, които създаваха впечатлението, че задръстват хола поне от няколко седмици. Обади се в болницата. Отново му казаха, че „няма промяна“, а когато Робърт поиска да говори с лекаря на доктор Нот — доктор Пърсел, се оказа, че той не е там. Беше се видял с доктор Пърсел в болницата рано тази сутрин. Имаше чувството, че той не вярва доктор Нот да се оправи, но просто не го казва. В състоянието на доктор Нот действително нямаше промяна. Очите му го гледаха по същия начин както вечерта, когато Робърт хукна надолу по стълбите и го намери на пода.
Робърт си сипа уиски с вода, изпи половината и заспа на червеното канапе. Когато се събуди, вече се беше стъмнило и навън се чуваше цвъртене на скакалци. Все още беше рано за скакалци и появата им означаваше, че лятото ще е сухо. Запали лампата, отвори входната врата и излезе навън. Скакалците продължаваха да цвърчат и Робърт имаше чувството, че го обвиняват. Представи си стотици очи на скакалци огромни, кръгли, впити в него. Слезе от малката веранда. Лунният сърп се беше изкачил немного високо от дясната му страна и блестеше на фона на черното небе. Робърт ритна с крак някаква пръчка, вдигна я от земята и несъзнателно я хвана така, сякаш щеше да се бие с нея. Приближи се към храста с хортензиите и бавно го заобиколи. Нищо, разбира се. Защо изобщо си направи труда да погледне? Когато търсеше нещо, никога не го намираше. Особено ако му беше нужно. На около стотина метра избръмча кола, която сви в алеята на Колби. Само един прозорец светеше в къщата на Колби, но след минута светна още един на долния етаж и още един на горния. Колби беше високият мъж, който дотича пръв в къщата на Робърт след петте изстрела в четвъртък вечерта. Колби беше този, който обяви пред тълпата съседи същата вечер, че „младото момиче, дето се самоуби“ е оставало да спи у Робърт. Може би трябваше да се постарае да се сприятели с Колби още когато дойде да живее тук. Тогава Колби може би нямаше да се държи толкова враждебно с него. Само че не се беше постарал. Но Робърт си спомни, че малко след като се нанесе тук през февруари, на два пъти помогна на Колби да изчисти снега пред пощенската си кутия. Собствениците на кутии, до които не можеше да се достигне от прозореца на колата, не получаваха поща, тъй като пощенските служители не бяха длъжни да слизат от колите си, когато я разнасят. Но Колби се държеше така, сякаш беше забравил тази малка услуга и вероятно наистина я беше забравил.
Изведнъж Робърт чу нещо, което приличаше на стъпки по чакълестия път. Застана зад хортензиите. Беше тихо и спокойно, но след няколко секунди дочу бавни стъпки — нямаше съмнение, че бяха стъпки, — чийто звук се смесваше с цвъртенето на скакалците. Дали това беше полицейска охрана? Най-сетне? Едва ли, помисли си Робърт. В полицията надали знаеха, че той си е вкъщи тази вечер. Целият в слух, Робърт се наведе и стисна здраво дървото.
Пред погледа му се появи висока тъмна фигура — стоеше точно до алеята, там, където свършваше неговият парцел. Беше Грег. Грег се движеше към къщата: огледа се отляво и отдясно, след това отново се обърна към къщата и страничния прозорец откъм пътя — спуснатите транспаранти образуваха черен квадрат, ограден от тънки ивици светлина. Стъпвайки на пръсти, Грег се приближи към вратата. И двата пъти Грег беше стрелял през прозореца вляво от вратата.
Робърт прецени, че разстоянието между тях е пет-шест метра. За да стигне до прозореца, Грег трябваше да извърви още два-три метра, а тогава щеше да се скрие зад ъгъла на къщата и да излезе извън полезрението на Робърт. Точно сега, когато цвъртенето им му беше толкова нужно, скакалците бяха притихнали, сякаш, изпълнени с почуда и интерес, очакваха да видят какво ще стане.
Видя профила на Грег. Грег имаше съсредоточен вид, беше оставил пистолета между ръцете си върху ниския перваз и с палци се опитваше да повдигне прозореца. Робърт видя, че прозорецът се повдигна, но знаеше, че транспарантите покриват и перваза. Грег взе пистолета. Робърт хукна, пробяга разстоянието между тях и точно когато Грег се обърна към него, стовари дървото върху главата му.
Пистолетът гръмна.
Проснат на земята, Грег пъшкаше и се опитваше да се повдигне.
Робърт беше захвърлил дървото. Понечи да удари Грег с юмрук, но се въздържа. Грег не можеше да стане. Робърт взе черния пистолет, който лежеше до коленете на Грег. Грег изпсува, без да вдига поглед от земята. Робърт чу как някой тича по пътя — стъпките идваха откъм къщата на Колби.
— Вие ли сте, мистър Колби? — извика Робърт.
Колби беше с ловна пушка.
— Какво става тук?
Грег се опитваше да се изправи и на няколко пъти се бутна в къщата, като че ли беше пиян.
— Копеле — промърмори задъхан той. — Копелета…
— Това е Уинкуп — каза Робърт.
— Какво правите с този пистолет? — попита Колби тихо, без да снема поглед от пистолета в дясната ръка на Робърт.
— Взех го от Уинкуп — каза Робърт. — Бихте ли останали при него, докато намеря нещо да го вържа? — Робърт остави слисания Колби и влезе вътре.
Пластмасовото въже, което търсеше, не беше нито в първия, нито във втория кашон. Най-сетне го намери в кашона, където бе прибрал галошите и по-голямата част от обувките си. Докато вървеше към вратата, размота розовото въже. Колби стоеше в светлината близо до предната веранда и го гледаше; държеше пушката напряко на тялото си, готов да я насочи и да започне да стреля. Грег беше на няколко метра от него.
— Къде му е пистолетът, мистър Форестър? — попита Колби.
— Вътре — каза Робърт и направи жест с глава.
— Бихте ли му го донесли? — каза Колби.
На Робърт му трябваха няколко секунди, за да разбере какво говори Колби.
— А, не, не бих — каза Робърт и тръгна с въжето към Грег, който отстъпи назад. Грег сви ръцете си в юмруци, готов да се бие. Робърт сви на свой ред десния си юмрук, но точно преди да го стовари върху Грег, чу гласа на Колби:
— Не мърдайте, Форестър!
Робърт се обърна към Колби и направи няколко крачки назад, за да може да вижда и него, и Грег.
— Може би не ме разбрахте, мистър Колби? Това е Грег Уинкуп, този, който стреля по мен. Сега косата му е по-къса, но…
— Така значи — каза Колби. — И да е Уинкуп, и да не е, вие кой сте, че да го връзвате? — Свъси посивелите си рунтави вежди. — Ще влезете вътре и ще му донесете пистолета, за да не почна аз да стрелям.
Робърт се опита да каже нещо, но само изпъшка. Колби направи рязък жест с пушката си, като продължаваше да я държи напряко.
— Защо не ме оставите да се обадя на полицията? — попита го Робърт. — Нека те решат. Съгласен ли сте?
Устата на Колби се изкриви в странна усмивка. Погледът му беше колеблив като на човек, който крие нещо.
— Донесете пистолета, Форестър. Той казва, че не е Уинкуп. Защо трябва да вярвам на вас? — Тежката фигура на Колби се завъртя и се приближи към къщата. Пушката беше все още насочена срещу Робърт. — Хайде!
Робърт се изкачи по стъпалата и влезе вътре. Пистолетът лежеше върху масата.
— Чакам ви. Хванете го за цевта и го вдигнете — изръмжа Колби.
Робърт се усмихна неспокойно. Какъв беше смисълът да го хване за дръжката и да го насочи срещу Колби? Колби ще изпразни пушката си в него, той ще стреля срещу Колби и каква ще е ползата от това? Робърт хвана пистолета за цевта.
— Сега излезте навън и му го дайте.
Робърт излезе. Грег продължаваше да стои на същото място или може би се беше отдалечил на няколко крачки от къщата. Когато застана между него и къщата, Робърт спря.
— Вървете — заповяда му Колби.
Грег направи няколко крачки, за да си вземе пистолета — пристъпваше така, сякаш се страхуваше от Робърт. Долната му устна беше увиснала.
— Убиец! — каза той и грабна пистолета.
Робърт отпусна празната си дясна ръка. Видя как Грег прибра пистолета в джоба на черната си мушама. След това се обърна и тръгна надолу с бързи и малко несигурни стъпки. Няколко секунди по-късно изчезна в тъмнината. Робърт се обърна към Колби, погледна пушката и мина покрай него, за да се изкачи по стъпалата. Колби го последва заплашително и стъпи пръв на верандата. Робърт спря.
— Мога ли да се обадя на полицията? Или имате нещо против полицията?
— А, защо, нямам — изсумтя глуповато Колби.
— Радвам се. — Но в края на краищата, помисли си Робърт, защо пък да няма нищо против полицията? Да не би полицията да бе помогнала?
Колби не влезе вътре. Остана на верандата, откъдето наблюдаваше Робърт през отворения прозорец.
Робърт си помисли, че той остана само за да разбере дали полицията ще дойде, или не. Или може би се чудеше как да се оправдае пред тях. Сигурно щеше да им каже нещо като: „Ами на мен не ми приличаше на Уинкуп, а и той каза, че не е Уинкуп… Когато дойдох тук, Форестър му беше взел пистолета.“
Робърт сложи ръка на слушалката и в този момент телефонът иззвъня. Вдигна го.
— Обаждаме ви се от болницата в Ритърсвил — каза женски глас. — С мистър Форестър ли говоря?
— Да.
— Искаме да ви съобщим, че състоянието на доктор Нот се влоши през последния час. Пулсът му отслабна значително. Сложиха му кислородна маска, но лекарите смятат, че шансовете му са не повече от петдесет процента… — Гласът продължаваше — гладко и спокойно.
Робърт затвори очи.
— Да… да, благодаря ви. — Постави обратно слушалката и погледна Колби, който беше влязъл вътре и стоеше на вратата; погледна високата му тромава фигура, грубоватото червендалесто лице, очите, нямащи и половината от интелигентността на кучето, което застреляха миналата вечер.
— Какво беше това? — Колби имаше предвид телефонния разговор.
— Нищо — каза Робърт и вдигна телефона, за да се обади на полицията в Ритърсвил. Промени решението си и вместо това набра номера на полицията в Лангли.
— Обажда се Робърт Форестър, улица Гърсетър. Няма нужда да го записвате. Грегори Уинкуп беше тук преди малко и сега сигурно е… всъщност след няколко минути може би ще бъде в Лангли, за да вземе автобус или такси. С черна мушама и късо подстригана коса. Носи пистолет. — Робърт затвори телефона и отново погледна Колби. Колби не беше мръднал от мястото си. Не изпускаше Робърт от поглед, сякаш се страхуваше, че може да се опита да офейка или пък да му направи нещо.
— Защо не седнете, мистър Колби?
— Не ми се седи. Благодаря.
Робърт пак погледна телефона и — с чувството, че върши нещо безполезно — го вдигна, набра централата и даде на телефонистката номера на полицията в Ритърсвил. Този път си го спомни. Поиска да говори с Липенхолц, но той не беше там.
— Какво има, мистър Форестър? — запита го мъжки глас.
— Грегори Уинкуп беше преди малко тук и изчезна — каза Робърт. — Преди няколко минути се обадих на полицията в Лангли, защото по всяка вероятност се е отправил натам.
— Сигурен ли сте, че беше Уинкуп? Добре ли го видяхте?
— Да, много добре.
— Кога се случи това?
— Преди две или три минути.
— Хм, добре, в такъв случай ще сигнализираме. Ще пратим и човек да поговори с вас — добави той.
Робърт затвори. След колко ли време ще пратят някого, чудеше се той. Веднага? След час?
— Ще дойдат от полицията — каза той на Колби. — От Ритърсвил.
— Хубаво — отвърна Колби.
Робърт смяташе, че след като ще идват от полицията, Колби ще отслаби бдителността си, но той продължаваше да стои пред вратата като гвардеец, хванал пушката си на оръжие.
— Нещо за пиене? — попита го Робърт и взе чашата си: беше полупразна и вътре нямаше лед.
— Не пия — каза Колби.
Робърт придърпа стола, седна и запали цигара.
— Неди! Тук ли си, Неди? — извика женски глас.
— Тук съм, Луиз! — отвърна Колби през рамо.
По верандата се чуха тежките стъпки на жената. Тя се показа на вратата, отворила широко очи — едра и пълна жена на около петдесет години, с кръгло белезникаво лице и ръце, пъхнати в джобовете на овехтяла жилетка.
— Какво става, Неди?
— Ей този беше с пистолет, когато дойдох — каза Колби. — Разправя, че един друг, дето беше тук, бил Уинкуп — оня, дето го търсят.
— Я гледай — промърмори жената и се вторачи в Робърт, сякаш го виждаше за пръв път, въпреки че си бяха казвали „добър ден“ или „добър вечер“ десетина пъти, откакто той живееше тук.
Робърт продължаваше да пуши мълчаливо.
— Че и пияница отгоре на всичкото — каза Колби.