Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (15)

15

Робърт замина за Ню Йорк в неделя вечерта. Смяташе да отложи пътуването си за понеделник вечерта, тъй като забраната включваше и неделята, но разговорът с хазяйката на Грег в неделя на обед го вбеси. Когато Джейн му звънна в три часа следобед, Робърт не й каза, че мисис Ван Влийт му се е обадила. Джени се пообиди, защото той не искаше да се видят в неделя. Обади му се, за да го покани на гости, предишния ден пак го беше поканила, когато се срещнаха в една закусвалня близо до гаража, където Робърт бе оставил колата си за гресиране. Срещата им беше мъчителна. През цялото време Джени го гледаше, сякаш бе на стотици километри от нея, сякаш го беше изгубила и може би от нейна гледна точка това наистина бе така. Разговорът им не потръгна и Робърт мечтаеше да си отиде вкъщи, където всяка минута можеха да му звъннат по телефона или на вратата и да му съобщят някаква новина — добра или лоша. Или пък да чуе неприятни гласове като този на мисис Ван Влийт. Вероятно му се беше обадила, за да му каже какво мисли за него, но това, което го учуди най-много, беше, че тя разговаря толкова продължително и самоуверено с човек, когото смяташе за убиец. Нали хората се страхуват от убийци? Ако наистина го смяташе за убиец, не я ли беше страх, че може да го разсърди и да стане следващата му жертва? Попита го дали все още работи в самолетостроителното предприятие „Лангли“ и когато Робърт каза „да“, тя възкликна: „Учудвам се, че още не са ви уволнили! Учудвам се, че можете да гледате хората в очите! Това е наистина… Такъв чудесен младеж като Грег… да си играете с момичето му… чудесно момиче като нея. Чувам, че дори не искате да се ожените за нея. И слава богу! Вие сте убиец или поне не сте много по-добър от един убиец!“ И Робърт през цялото време отговаряше: „Да… не“, с учтив глас, опитваше се да реагира на думите й с усмивка, но не успяваше, не успяваше да изрече повече от четири думи наведнъж, без тя да го прекъсне. Какъв беше смисълът? Но той знаеше, че когато живееш в малко градче, едно дребно, но кресливо малцинство, съставено от хора като мисис Ван Влийт, ще успее да те качи на въжето в буквален и преносен смисъл.

Робърт се движеше бързо по магистралата „Пуласки“ към тунела „Линкълн“. В края на краищата, спомни си той, последните два пъти, когато Тесърови му се обадиха, дружелюбният им тон му подействува много успокоително. Втория път Дик бе леко пийнал и му каза: „Разбрах, че си го оставил седнал на брега, но ако той е станал и е паднал вътре, никой не му е виновен, нали така?“

Робърт спря в една закусвалия на Девето Авеню и позвъни на стария им номер с Ники. В указателя от миналата година, който стоеше пред него, старият им телефон с Ники беше записан на моминското й име — Вероника Грейс. За негово учудване Ники вдигна телефона още след първото позвъняване.

— Гледай ти! И какво те води насам?… Да, миличък, но в момента вечеряме. След около, да речем, четиридесет и пет минути?… Девет и половина, чудесно.

Робърт се върна бавно при колата си — имаше повече от половин час на разположение и се чудеше дали да не се обади на Камбълови или на Вик Макбейн, докато чака. Миналата седмица бе получил писмо от Една Камбъл, която му пишеше, че искали да го видят, и го канеше да им гостува в Ню Йорк; надявали се, че неприятностите му в Лангли скоро ще свършат, и какво всъщност се е случило? Робърт още не беше отговорил на писмото й. Реши да не се обажда никому, преди да се види с Ники.

Беше му дала адреса си в източната част на Осемдесет и втора улица. Робърт караше бавно, при светофарите се мъчеше да улучи червена светлина, остави колата си в един подземен паркинг на Трето Авеню и измина пеш трите или четири преки, които оставаха до дома на Ники. Той се намираше в една пететажна сграда с мраморно фоайе, в което влезе, след като отгоре освободиха вратата. Качи се по стълбите, макар че имаше асансьор. Семейство Юрген живееха на третия етаж.

— Точно навреме — каза тя, отваряйки широко вратата.

Беше облечена в кремава вечерна рокля, която стигаше почти до земята, и изведнъж той си помисли, че може би имат гости, но вътре беше тихо. Окачи палтото му в малкото предно антре.

— Изглеждаш много добре — каза й той.

— Не мога да кажа същото за теб. Грег май добре те е понатупал. А и си отслабнал.

Да, и видът му е болнав, косата е оредяла, бенката е още по-ужасна и така нататък, помисли си Робърт, усмихна се и остра болка парна незаздравялата му устна. Последва Ники в хола, чийто под бе застлан с килим от единия край до другия и навсякъде се виждаха големи саксии с лъскави растения. Скъп апартамент в скъп квартал. Ралф Юрген изкарваше много пари. Единствената следа от Ралф беше една лула на страничната масичка. Повечето мебели му бяха познати — бяха ги купували заедно с Ники, затова сега се мъчеше да не гледа към тях. Над камината от черен и бял камък висеше някаква нова картина, която Робърт не беше виждал — аленочервено на черен фон. Яркото петно приличаше на обърната надолу бананова кора с разперени краища. В долния десен ъгъл се бе подписала в бяло и със замах — АМАТ. Той обича, тя обича, то обича. Амат беше третият или четвъртият псевдоним на Ники. Тя сменяше името си с всяка промяна в стила и смяташе, че по този начин навлиза в нов период от творчеството си; само че във всяка нова картина личеше приемственост с предишния стил. „Като рисуваш такъв боклук, как ще искаш под него да виси истинското ти име?“ Робърт беше чул някакъв човек да казва на една от колективните изложби на Десета улица, в която Ники бе участвувала; спомни си, че бе изпитал желание да се завърти и да го удари, но дори не се бе извърнал да го погледне.

Срещу камината бяха окачени три-четири големи акварела, обърнати наопаки. Робърт наклони глава, за да прочете името: Огъстъс Джон.

Ники седна, направо се хвърли в ъгъла на канапето, чийто цвят беше почти същият като на роклята й. Тя не беше отслабнала, може би бе и понапълняла. Погледът му се премести върху лицето й. Усмихваше му се, в кафявите й очи се четеше веселие, дори смях. Черната й коса беше по-къса и по-пухкава, пълните й устни — по-тъмночервени.

— Значи си имаш нова приятелка. Сядай.

Той седна на най-близкия стол, също бял, и извади цигарите си.

— Не съм дошъл тук, за да си говорим за това.

— А за какво дойде да си говорим? — И веднага извика: — Ралф! Ралфи! Не искаш ли да седнеш при нас? За какво дойде? Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря. Едно кафе би свършило по-добра работа.

— Каква работа? — попита тя. Беше се привела напред, неспокойните й ръце се подпираха на притиснатите колене. Усмихна му се закачливо. Беше се напръскала обилно с добре познатия му парфюм. — Ралфи май е задрямал.

Притеснена е, помисли си Робърт.

— Налей ми нещо — каза Робърт. — Кафето ще те затрудни.

— Ами! Нали знаеш, миличък, че за теб съм готова на всичко. Само че ти никога не си имал високо мнение за кафето ми. — Стана, отиде до количката с напитките, където сред десетината бутилки се виждаше сребърна кофичка за лед. — Ще ти правя компания — каза Ники. Ледът издрънча в чашите. — Разкажи ми сега за новата си приятелка. Доколкото разбрах, току-що е излязла от университета. Или от гимназията? Няма ли да ти пусне още някой от тежката категория, за да го пребиеш? Ще трябва да започнеш да тренираш. Всъщност не ми се слуша за нея. Познавам вкуса ти и той е ужасен. Само аз бях изключение.

Робърт дръпна от цигарата си.

— Не съм дошъл да си говорим за теб, нито за нея. Дойдох да те попитам дали случайно не знаеш къде е Грег.

Тя го стрелна с поглед и очите й, когато се задържаха върху него, не бяха нито усмихнати, нито съвсем сериозни. Стори му се, че иска да разбере той какво знае. Напълно възможно бе и да греши. Ники можеше да се престори, че знае повече, отколкото в действителност.

— И защо смяташ, че знам къде е Грег?

— Помислих си, че може да ти се е обаждал. Доколкото разбрах, доста често сте си говорили по телефона.

— Говорихме си. Преди да го бутнеш в реката. — Тя му подаде чашата.

Вратата, към която Ники бе извикала, се отвори и Ралф влезе в хола по халат и панталони. Беше разрошен и поруменял — или бе сънен, или пийнал. Имаше рядка руса коса и сини очи. Усмихна се сковано на Робърт и стисна сърдечно ръката му. Робърт бе станал.

— Здравей, Боб, как си?

— Благодаря, добре, а ти?

— Защо не си сложиш риза, миличък? Или пък пъхни една кърпа под халата си като боксьорите. Нали знаеш, че ми е неприятно да гледам косматите ти гърди. — Ники посочи с небрежен жест гърдите му.

Не се виждаше нито един косъм над фланелката, която едва се подаваше изпод халата му.

Лицето на Ралф стана още по-червено.

— Извинявай — промърмори той. Изглежда, нямаше желание да се върне в спалнята или поне се колебаеше, но накрая се обърна и се запъти към вратата, откъдето беше влязъл.

— Семейният живот май те изтощава — извика Ники след него.

След малко, когато Ралф затвори вратата, Робърт каза:

— Не ми отговори на въпроса.

Тя се обърна към него.

— На кой въпрос? За Грег ли?

— Да.

Ралф се върна, наметнат със сгъната хавлиена кърпа; опитваше се да напъха краищата й в копринения си халат на черни и сиви шарки. Отиде до количката с напитките.

— Да, за Грег — повтори Робърт и забеляза как Ралф вдигна заинтригуван глава.

— През живота си не съм го виждала — каза Ники.

— Това не означава, че нямаш представа къде се намира.

— Напротив, означава. Нямам представа. — Ники се обърна с предизвикателен израз и с усмивка към Ралф и в този момент Робърт разбра, че тя лъже. Ники го погледна.

— Боби, миличък, откажи се от момичето. Остави я на по-добър човек. При положение, че той е жив.

— Въпросът не е в момичето. Грег ме интересува.

— Виж ти! Въпросът не бил в момичето! — каза Ники подигравателно.

Робърт погледна Ралф. Слабоватото му четиридесетгодишно лице беше просто сериозно и безизразно. Малко прекалено и умишлено безизразно, помисли си Робърт.

— Знаеш ли за какво става въпрос, Ралф?

— Недей да разпитваш Ралф! — извика Ники.

— Нали той нищо не знае?

Робърт видя как очите й почти се затвориха, което значеше, че се готви да го нападне, и се обърна към Ралф. — Мисля, че знаеш за неприятностите ми, Ралф. Трябва да разбера къде е Грег Уинкуп, ако изобщо е някъде. Могат да ме обвинят в непредумишлено убийство. Могат да ме уволнят…

Лицето на Ралф продължаваше да е безизразно и спокойно, но на Робърт му се стори, че той чака знак от Ники.

— И защо дойде тук? — попита Ники. — Може би искаш да претърсиш апартамента. Хайде, започвай! — Неочаквано и с ясно удоволствие тя се засмя — главата й беше отметната назад, тъмните й очи искряха.

— Говорех с Ралф, Ники — каза Робърт.

— Но доколкото виждам, той не говори с теб.

— Мисля, че си чувал за онзи бой в Пенсилвания — продължи Робърт.

— Да, да, чух. — Ралф си търкаше носа. С чаша в ръка направи няколко крачки към средата на хола и заобиколи голямата кръгла маса. След това надигна високата си кехлибареножълта чаша и изпи наведнъж половината от съдържанието й.

— Ралфи, нали не искаш да имаш нищо общо с тази глупост? — каза Ники. — Напомня ми за безкрайните идиотски разговори, които водех едно време с мистър Форестър. Този разговор също се очертава безкраен.

— Ралф още не ми е дал ясен отговор. Имаш ли представа къде се намира Грег, Ралф?

— Ух, че досадник! — възкликна Ники, завъртя се рязко и полата на роклята й се разпери. Взе запалката, запали си цигарата и захвърли запалката обратно на масата.

— Не — отговори Ралф.

— Видя ли? — каза Ники. — Сега доволен ли си?

Робърт не беше никак доволен. Но Ралф отново се бе запътил към спалнята. Затвори вратата.

— Да търсиш Грег у нас? Ти си мухльо, който си намира момичета, като дебне около къщите им. Да, да. Грег знае как сте се запознали. Или знаеше. А и тя сигурно също не е в ред. Може би сте си лика-прилика.

Гърлото на Робърт беше сухо.

— Какво друго ти каза Грег?

Ники изсумтя и вирна глава.

— Това не е твоя работа. Наистина, Боби, съвсем си се побъркал. Погледни се на какво приличаш. Насинено око, разцепена устна. Направо на нищо не приличаш! — Когато Робърт не отговори, тя продължи: — Хубаво си помисли, Боби, и ще видиш, че ще си спомниш как си му държал главата под водата, докато се удави. — Изкикоти се. — Не си ли спомняш, миличък?

Робърт допи бавно чашата си и стана. Също като едно време — порой от лъжи и обиди и нищо повече. Нямаше смисъл да остава тук. Имаше чувството, че Грег е в Ню Йорк и че Ники го знае. Той щеше да направи всичко по силите си, т.е. ще каже на полицията да го потърсят тук, но дали ще го сторят?

— Къде си тръгнал, Боби? Още не сме си поговорили както трябва — каза Ники. — Да не мислиш да се жениш за тази Джени? Ще й погодиш мръсен номер, дори и тя да не е в ред.

— Въпросът не е в момичето — каза Робърт. — Да не си оглушала тази вечер?

— Съвсем не.

Ралф се бе върнал в хола. Беше си сложил сако, риза и връзка. Погледна Ники, след това отиде при вградения гардероб до вратата и извади палтото си.

— Излизаш ли? — попита го Ники.

— Само за малко. Довиждане, Боб, всичко хубаво — каза той и устните му се разтеглиха в нещо като усмивка. Отвори вратата.

Секунди преди вратата да се затвори, Робърт се втурна към него. Излезе на площадката и вратата зад гърба му хлопна.

Ралф се обърна.

— Какво има, Боб?

— Ти знаеш къде е Грег, нали?

Ралф хвърли поглед към затворената врата на апартамента.

— Не мога да кажа нищо, Боб — каза тихо той. — Извинявай, не мога.

— Това означава ли, че знаеш нещо, но не можеш да го кажеш? Ако знаеш нещо… — Робърт спря, защото Ралф се беше загледал в бузата му или в цепнатината на устната.

— Значи това е бенката — каза Ралф. — Не е чак толкова голяма.

— Не ме виждаш за пръв път — каза Робърт смутено. — Ралф, ако знаеш… — Чу как вратата на апартамента се отвори.

Вратата на асансьора също се отвори и Ралф влезе в него. Робърт се обърна към Ники. Тя стоеше облегната на касата на вратата, поставила едната си ръка на извивката на ханша.

— Да не би да искаш да останеш отвън? Е, сега ще бъдем сами.

— Колко хубаво! — Робърт мина покрай нея и влезе вътре. Палтото му беше метнато върху един стол от бяла кожа близо до гардероба.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Защо не поостанеш, Боби? Знаеш ли, липсваше ми. И как няма да ми липсваш? Най-добрият любовник, който някога съм имала и сигурно някога ще имам.

— Ники, престани. — Той се отдалечи от приближаващите устни и за момент тя също се дръпна назад, за да може по-добре да изучи лицето му. Той се отмести встрани и тръгна към вратата.

— Ела да си легнем, миличък. Ралф ще се забави поне един час. Познавам го. А и на вратата има резе. Имаме и задно стълбище — добави тя с усмивка.

— Ники, престани! — Робърт се пресегна и хвана дръжката, но тя му препречи пътя и застана с гръб към вратата.

— Нали знаеш, че ще бъде страхотно. Не бъди толкова целомъдрен. Да не искаш да кажеш, че онова момиченце в Пенсилвания е по-добро от мен в леглото?

Робърт се пресегна през нея и за да стигне до дръжката, трябваше да докосне кръста й. Тя се облегна на ръката му и започна да се смее с гукащия си смях, без да отваря уста. Робърт познаваше този смях — беше го чувал както в моментите, когато бе най-отвратителна, така и в онези, когато бе най-нежна. Сега бе просто подигравателен. Робърт отвори вратата толкова рязко, че я удари по главата.

— Само не ми казвай, че не искаш.

— Не съм в настроение. Довиждане, Ники.

— Ти ли? Ти винаги си в настроение, винаги искаш — извика тя след него.

Робърт тръгна пеш по стълбите.

— Страхливец! — изкрещя тя. — Страхливец!

Робърт заслиза бързо надолу, като държеше едната си ръка точно над лъскавите перила, готов да се хване, в случай че се подхлъзне.

— Страхливец! Ти си ненормален! — чу той гласа й. — Не-нор-ма-лен!