Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово (25)

25

Балабаница го посрещна на пруста — усмихната, весела, със запретнати ръкави.

— Хайде бе, човече божи, изнадах ти се — каза тя, като го гледаше с предани очи. — Къде си скитал днеска?

— Обикалях — отвърна Авакум. — Нали това ми е работата — да обикалям пътищата и да търся старини!

— Старини — Балабаница от все гърло се изсмя. — Намерил какво да гони! Че старини си имаш и тук, досами тебе. Аз защо съм?

Тя стоеше на пруста и закачливо го гледаше.

— От такава старост като твоята аз се боя като от огън — каза Авакум. — Току-виж, че ми подпалила чергата!

— Че аз съм ти леля бе, как тъй? — прихна Балабаница и сложи ръце на кръста си.

— Лелчице, зелчице — усмихна й се Авакум и отпусна ръка на рамото й, — намери някаква черга, за да покрием машината, че нощес, както изглежда, пак ще вали.

— Ти не бери грижа за туй — каза Балабаница, като се правеше, че не забелязва ръката му. — Ами влез в собата да се огрееш и изсушиш, че целият си мокър като плъх. Вдовица с шест сукалчета ли смяташ да оставиш?

— Да ме поживи господ! — въздъхна Авакум. — А за поканата ти, лельо Балабанице, аз от сърце съм ти благодарен, но първо ще ида да се обадя на бай Гроздан, че тъй сме се уговорили с него.

Тя се отдръпна настрана и начумери вежди.

— Вчера приятелите, днеска — бай Гроздан, а утре — кой знае какво! — И му се закани с пръст.

От собата излиташе миризма на погача, печена в подница. Авакум преглътна.

— Тъкмо ще огладнея — каза Авакум, като тръгна към вратницата. — Сега нямам апетит!

Нощта беше ветровита и непрогледна, студена.

Той се движеше по крайните улички и на няколко пъти едва не се подхлъзна в лепкавата кал. До Илязовия дом имаше по-малко от километър, но той измина тоя път за около четиридесет минути. Когато най-после се добра до високата порта, фосфорните стрелки на часовника му показваха десет часа.

Пое въздух, прекара ръка по лицето си и постоя някое време неподвижен. Кръвта блъскаше в слепите му очи и земята като че ли бягаше изпод краката му.

После си помисли: „Дали са сменили старшините?“

Той се прокашля тихо и отвори портата. На няколко крачки пред него избоботи глас:

— Кой?

Този глас не му беше познат.

— Искам да си сверя часовника — каза Авакум. — Колко е часът?

— Минавай — отвърна по-меко дежурният.

Трябваше да работи без светлина, затова външната ключалка го забави много — стори му се вечност.

После, когато влезе в каменния хол, той се отпусна на пода и реши да си почине за минута-две. С безкрайно блаженство опря главата си на стената и затвори очи. „Колко е хубаво!“ — помисли той и въздъхна. И в същия миг усети, че се понася в едно спокойно и тихо море от тъмнина, оцветена тук и там със зелени и лилави петна.

Когато отвори очи, той се уплаши: нима беше проспал най-хубавото работно време? Имаше чувството, че е прекарал в сън дълги часове — толкова много видения бяха се изнизали пред очите му.

Погледна часовника си беше десет часът и двадесет минути.

Както и предполагаше, огромната ключалка на Илязовата къща само плашеше окото с размерите си — всъщност тя беше една наивна ключалка с твърде прост механизъм. Авакум, който не изпитваше удоволствие от леките победи, дори се понамръщи.

Най-напред той затули прозореца със сакото си, а после метна отгоре и шлифера си. Сетне светна с фенерчето, намери две безопасни игли в джобовете си и с тях прободе дрехите към дъсчената рамка, за да не може светлината да намери пролуки.

После запали осветлението.

В средата на стаята бяха натрупани какви ли не инструменти — големи и малки пикели, триножници с уреди за измерване на нивелацията, секстанти, ролетки, отвеси; кутии с чертожнически прибори, тушове, логаритмични линийки и всякакъв вид други инженерски линии. Срещу прозореца имаше дъсчен рафт с открити лавици. Върху средната лавица бяха поставени няколко папки и към тия папки именно насочи вниманието си Авакум. Той посегна към най-дългата и не сгреши, това беше маршрутният дневник на групата. Авакум приседна на пода и започна да прелиства страниците. На осми август геолозите заедно с капитан Калудиев бяха предприели четвъртото си поредно изследване на местността югоизточно от Карабаир. Бяха нанесени координатите на няколко пункта. Последният пункт и в дължина, и в ширина беше в съседство с няколко десетки части от градуса с пункта, в който пеленгаторчиците бяха засекли емисията на тайната ултракъсовълнова станция.

Авакум се усмихна, бръкна за цигарите си, но се сети, че не бива да пуши. Той погледна датата под последната скица — наново под подписа на майор Инджов беше написано с червен молив — десети август.

И така на десети август в защрихования сектор, където групата е провеждала проучванията си, или по-точно — на източната граница на този сектор тайна ултракъсовълнова радиостанция беше предала в етера шифрована радиограма.

Авакум се облегна на лакти и започна да следи с пръст милиметър по милиметър картографската скица. Мястото на радиостанцията граничеше с източната граница на защрихования сектор. От тази граница беше означен с пунктирана линия в посока север-северозапад обратният път на групата: той завършваше в котловината между Момчилово и село Лъките.

Авакум затвори папката и я постави на предишното й място. Сега той знаеше, че лицето X от състава на групата, като е следвало по петите другарите си, е изостанало от тях с около тридесетина минути и през това време е успяло да се свърже със задграничния център и да предаде по ефира шифрованата си радиограма. Като имаше и тази подробност, че емисията се е провеждала нощно време, Авакум знаеше с положителност, че лицето X или е владеело шифъра наизуст, или го е ползувало донякъде с помощта на фенерче, или пък самият шифър е имал своя светлина.

Той угаси осветлението и докато се обличаше, изведнъж почувствува, че е ужасно уморен.

Пред вратата си намери столче, а върху столчето крайшник изстинала погача с бучка сирене отгоре и всичко това увито в бяла конопена кърпа.

Остави храната върху масата, без да си отчупи дори залче от нея. Сетне извади малката си радиостанция, угаси светлината и като си подсвиркваше с уста, за да заглушава почукването, предаде до свръзката си в София една къса зашифрована радиограма: „Проверете дали измежду българите в Англия е имало или има лице от фамилията Ичеренски. Чакам информация за него и семейството му. Ултра бързо. Край.“

Заключи радиостанцията и поседна на кревата, за да си състави план за утрешната работа.

Навън виеше вятър и клоните на чепатия бор почукваха тихо по стъклата.

Събуди се в същото положение — облечен, с обувки, както беше се облегнал на стената. Погледна часовника си — наближаваше два часът след полунощ.

Опипом намери шлифера си, разтвори двете крила на прозореца и внимателно се прехвърли върху дебелите клони на бора. После, като притвори отново прозореца и като пазеше очите си от бодлите, полека заслиза надолу.

Той не мина през пътната врата, а пое по пътеката, която водеше към прелеза на бодливия плет.

Излезе на уличката и някое време стоя неподвижен и се ослушваше. Само вятърът бучеше и виеше покрай плетищата и смълчаните къщурки.

Като си припомни онова, което бай Марко Крумов му беше споменал за къщата, в която живееше Боян Ичеренски, Авакум тръгна в южна посока и след двадесетина крачки стигна широката напречна улица, която избикаляше Илчовата механа и се вливаше в пътя, който водеше за село Лъките. Той отброи четири къщи от дясната си страна и наближи петата. В петата къща зад висок кирпичен стобор живееше Боян Ичеренски. Марко Крумов му беше казал, че геологът държи сам това жилище, тъй като стопаните му бяха се пренесли още миналата година в Мадан.

Авакум наближи петата къща и изведнъж се стъписа. Досами оградата изплава из тъмното, пръкнала сякаш изпод земята, една лека кола. Наоколо се носеше едва доловимо миризма на загрети гуми и бензин.

Авакум едва не прехапа долната си устна. Той доближи колата на пръсти и почти без да диша. Това беше една открита джипка, четириместен вилис.

Сред кирпичения зид зееше празно място — човекът с вилиса беше оставил вратата отворена.

„Изпревариха ме“ — простена в себе си Авакум. В същия миг се промъкна в двора и за втори път се стъписа — на горния кат зад ниския чардак светеше прозорец.

После си спомни, че беше доловил на улицата миризма на затоплени гуми и бензин. „Този приятел току-що е влязъл“ — помисли си той.

Пак така, като стъпваше на пръсти и задържаше дъха си, той се промъкна до входната врата. Полека натисна дръжката и за пръв път в живота си изруга, макар и наум. Вратата беше заключена със секретна брава.

Той отстъпи няколко крачки назад и безпомощно скръцна със зъби. Впи пръсти в дланите си и почувствува, че сърцето му ще се пръсне — като че ли някоя огромна ръка го притискаше с коравата си длан.

Но това продължи само миг-два. В следната секунда той бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и извади оттам петметровото въже със стоманената кука. Изтича към края на чардака и подхвърли куката нагоре — скобата захапа тънкото дърво на перваза и не помръдна. Тогава Авакум изхлузи обувките си, улови се за въжето и като се опираше с крака на стената, покатери се нагоре и изскочи на чардака. Наведе се, пролази до прозореца и погледна в стъклото.

Тази нощ беше наистина нощ на големи изненади.

Вътре, облечена в зелена винтяга и с кърпа на изрусените си коси, стоеше Виктория Ичеренска. Всъщност тя не стоеше неподвижна, а трескаво бъркаше и търсеше нещо в централното чекмедже на една дъсчена кухненска маса. Тя извади купчинка вилици, ножове, захвърли ги на пода, сетне бръкна още по-дълбоко навътре. Когато измъкна ръката си навън, в пръстите й блестеше една голяма сребърна чаша. Тя примъкна стола, който беше до нея, седна пред масата и като постави чашата в скута си, започна с нея някаква чудна игра. Като че лъскаше горния й край. Но Авакум не можеше да види какво по-точно прави, защото тя седеше гърбом към него. Сетне взе от масата лист и писалка и като топеше писалката в едно малко стъкълце и заничаше в скута си, написа няколко реда. Захвърли писалката, а съдържанието на стъкълцето изсипа на пода. После взе един молив и написа върху същото листче още няколко реда. Това листче тя пъхна в една дебела книга, която лежеше на масата. И пак захвана да лъска горния край на чашата.

Всичко това стана за не повече от пет минути.

Виктория Ичеренска се изправи, свали кърпата от главата си, просна я на пода и наслага отгоре й захвърлените вилици и ножове. Към тази купчина тя прибави и сребърната чаша. Завърза купчината като бохчичка и я напъха в кожената чанта, която Авакум едва сега забеляза на пода до масата. Взе чантата в лявата си ръка, а дясната протегна към електрическия ключ.

В същия миг Авакум отскочи към перилата на чардака, преметна се през тях, увисна и тупна на земята. Усети остра болка в стъпалата и глезените си, но не се застоя, а хукна през двора и излезе на улицата. Огледа се, помисли и пак се огледа. Откъм двора се зачуха стъпки. Тогава той мина зад колата и се мушна под нея.

Вятърът продължаваше да вие, клоните на овошките стенеха, като да молеха някого за милост.

Виктория Ичеренска намести чантата си между двете седалки, зае мястото си пред кормилото и натисна стартера. Електромоторът изхърка и замря. Това се повтори няколко пъти — моторът мълчеше. Тя скочи на земята, повдигна капака и Авакум се досети по шума, че налива в карбуратора бензин.

Докато тя работеше с буталцето, Авакум изпълзя назад, коленичи и обгърна с ръце резервната гума.

Виктория Ичеренска пак натисна стартера и този път моторът тутакси забумтя. Докато отпускаше съединителя и подаваше газ, Авакум се изправи, а когато колата потегли, той легна по корем върху задните седалки, протегна ръка и сграбчи кожената чанта. Виктория Ичеренска превключи на втора скорост и Авакум благоразумно се отдръпна назад. Падна по очи, лицето му се завря в калта, но кожената чанта не изпусна от ръката си.

Вилисът отмина в тъмнината.

Той се изправи, разбит и кален, но с весело сърце.