Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово (21)

21

Днешният обяд беше много весел: бай Марко ни поднесе петел, печен под връшник, топла пита със сирене и лютиви чушки. Виното беше тежко, черно, издаваше дъх на напечена от слънцето янтарена смола.

Боян Ичеренски покани Авакум до себе си, чукна чашата си с неговата чаша, потупа го много покровителствено по рамото и запита:

— Как прекара първата си нощ на момчиловска земя, любезни историко? Спокоен ли беше сънят ти, не смути ли нещо твоя покой?

— Благодаря! — кимна Авакум и отпи полека от виното си. — Общо взето, прекарах добре. Само едно произшествие се случи: някаква личност — вероятно по погрешка — насмалко не се вмъкна в моята стая. Аз полюбопитствувах да разбера кое е това лице, за да го осведомя по-подробно върху местоположението на стаите, но не успях да го видя, защото то излезе по-бързо и по-пъргаво от мен.

Ичеренски и капитанът прихнаха да се смеят. После Ичеренски каза:

— Не е трябвало да гониш нещастния човек. Аз те уверявам, че той не е имал лоши намерения. Той просто е бил някакъв непоправим ревнивец — решил е да провери дали възлюблената му не е останала случайно на по-дълъг разговор с новопристигналия квартирант. Отеловци има навсякъде — и в Момчилово се намират. Трябва да свикнеш с тия неща!

— Господи, но аз имам жена и дребни дечица — въздъхна Авакум. — Какво ще стане с тях!

— Води добродетелен живот! — посъветва го наставнически геологът.

— Глупости! — каза капитанът. Той се извърна към Авакум: — Натупай ревнивеца, както се следва, и той ще миряса. Балабаница си заслужава такъв труд!

Те продължиха да се шегуват в тоя дух, но бай Гроздан прекъсна разговора им.

— Момчета — намръщи се той, — вие прекалявате, а туй не ми харесва. Балабаница, макар и да е бездетна и вдовица, е една почтена жена. Тя си гледа работата в мандрата и ние сме доволни от нея. Тя е сериозен човек.

— Любовта ходи навсякъде! — отсече философски капитанът.

И понеже заговорихме за любовта, Ичеренски отново взе думата.

— Любовта е много интересно явление — каза той. — Ето например за негова милост — той посочи капитана — това благородно чувство е нещо като „добър ден“ и „довиждане“. За моя приятел Кузман Наумов тя е едно староегипетско писмо. Хич и не помисля да си троши главата с него! За другаря ветеринар любовта е въздишка и безсъние. Но безсъние в собственото легло! Бай Гроздан е по-практичен — за него любовта означава къщичка със здрави деца и вярна жена. Това схващане е здравословно и полезно за обществото. А за моя милост любовта означава грижа. Но грижа, в която има и радост, и мъка, и голямо удоволствие, и всякакъв вид тревоги.

Вие знаете, че аз пътувам всеки съботен следобед до Пловдив. Ако мислите, че в тия пътувания има някаква романтика, вие дълбоко се мамите. Съдете сами! В Пловдив пристигам привечер. Намирам свободна стая в някой от хотелите и звъня на жена си. Тя живее, горкичката, при леля си, сложили са я в стаята на децата и вие разбирате, че да се нощува там е крайно неудобно.

Една вечер — струва ми се, че беше същата вечер, когато тук станало това произшествие с Методи Парашкевов — аз едва не се сбих с дежурния чиновник от „Тримонциум“. Този тип искаше да ме прати в една мизерна стаичка на четвъртия етаж! Представете си — двеста километра път, за да прекарам любовната си нощ на четвъртия етаж! Но аз бях упорит и получих апартаментче два етажа по-долу. С баня и с всичките други удобства, които се полагат за случай като нашия: та ние с моята жена имаме в седмицата само няколко часа за себе си.

Ето, значи, каква романтика съдържат тия мои пътувания до Пловдив. Но аз не се оплаквам. Аз пътувам и ще пътувам, докато съм в Момчилово. А после пак ще бъде същото, защото такава е професията ми — да скитам по гори и планини. И си мисля понякога — щях ли да бъда щастлив, ако водех заседнал живот и се намирах, така да се каже, всеки път до фустата на жена си? Едва ли. Това щеше да бъде съществование без грижи и без тревоги. А такова съществование прилича на къща, в която не гори огън. Грижите и тревогите — без тия неща, приятели, няма истинско щастие в този живот!

Той отпи от чашата си и помълча някое време. Като че ли сянка легна на лицето му. После тръсна глава, изгледа ни и тихо се усмихна.

— Ние заговорихме за това — като какво нещо е любовта. Позволете ми по този случаи да ви разкажа една историйка, свързана с личността на нашия несретен даскал Методи. Той може би ще бъде обесен, както предрича моят нов съсед по маса, и сигурно ще бъде заслужено обесен, но ние няма да забравим покрай лошото и доброто, което носеше в душата си тоя човек.

За добрините, които сторил Методи на Момчиловци, за това, как ги научил на пчеларство и овощарство и как да правят сиренето си по-мазно — за тия неща може да ви разправи по-подробно бай Гроздан, тъй като те спадат към неговата сфера на интереси. Аз ще ви разправя един случай от по-интимен характер. Трябва да ви кажа най-напред, че Методи ме имаше за свой приятел, защото аз много му помагах в неговите микрологични и кристалографни занимания. Той си беше наумил да състави голяма сбирка за училището, но не му достигаше достатъчно опит за тая работа, затова търсеше и моята скромна помощ. От гледище на науката той беше просто един дилетант и до известна степен маниак. Но и в дилетантството, и в манията му за велики открития имаше нещо много благородно и възвишено и това ме караше да му съчувствувам и да си затварям очите за смешното. А той ме мислеше за свой приятел и макар да си беше по природа неразговорлив човек, понякога ми доверяваше, особено след чаша, вино, някои свои дребни тайни.

Та случаят, за който става дума, е следният. Както ще видите, той има пряка връзка с нашия разговор за любовта.

Преди три години в Момчилово пристигна на местоназначение участъков горски надзирател. Горският надзирател е голям ловец и между него и Методи се установява едно чудно приятелство. Хората мислят, че ги свързва ловната страст. Но това е едната половина на истината и тя се отнася до чувствата на горския надзирател към Методи. В другата половина на истината цъфти една закъсняла любов: вие се досещате вероятно — става дума за съпругата на горския и нашия стар ерген.

Съпругата е с десет години по-млада от мъжа си. Тя има момиченце, но то живее при баба си, защото Момчилово е някъде на края на света, пък и горският не мисли да остава по за дълго тук. Съпругата е едно крехко същество, русокосо, миловидно, твърде неподходящо за огрубелия даскал. Затова и любовта им е особена — тя е само в очите им, в гласа им, в несмелите ръкостискания, когато си казват „довиждане“ и „добър ден“.

И ето, за голямо огорчение на Балабаница Методи започва все по-често да ходи на гости при горския, там носи зайците и дивите петли, там пие кафе и изстуден айран.

Веднъж — това било през зимата — двамата приятели решават да отидат на лов за вълци. Вече били излезли на двора, когато Методи забелязва, че си е забравил вълненото шалче. Връща се да си вземе шалчето, как го е взел — един господ знае, защото, като настигнал горския, той бил някак смутен и все гледал в краката си. Нищо лошо не трябва да се мисли, той се забавил в къщата на горския не повече от една минута. За толкова време хората не могат дори да се целунат, както трябва! Но той вървял подир горския и все гледал в краката си.

Вие сигурно знаете как завърши този лов — горският бил изяден от вълци сред долищата на Змеица. Паднала гъста мъгла, разделила двамата приятели, а от това се възползувала глутницата — наскочила върху горския и докато Методи да му се притече на помощ — зверовете разкъсали врата му и оглозгали лицето и ръцете.

Какво станало по-нататък?

По-нататък Методи ял хляб и сол, но спестил пари и купил на вехто една плетачна машина за вдовицата. Тя прибрала момиченцето си и го записала да учи в момчиловското училище. Всеки месец Методи отделял по една трета част от заплатата си и я внасял в пощата на името на детето.

И всичко това заради тази чудна любовна минута, когато се върнал от двора, за да вземе шалчето си, което бил забравил върху миндера.

Може би си мислите, че като минало време от трагичната кончина на горския, чудната минута разцъфнала в някаква взаимна любов?

Тук е гвоздеят на това, за което почнахме разговора си: какво е любовта. За моя приятел Кузман Наумов тя е някакво си йероглифно писмо. За ветеринарния доктор — въздишка насаме. А за Методи Парашкевов — половин час разговор с вдовицата, съпроводен с чашка кафе, но непременно в двора, под открити небеса. Ако вали дъжд или вие фъртуна — мястото на разговора е в кухнята, до бумтящата печка, но винаги в присъствието на малката дъщеря.

Ето какво нещо е любовта и какъв човек беше Методи Парашкевов. Аз говоря за него в минало време, защото моят красив съсед твърди, че той ще бъде обесен. Но ако туй пророкуване излезе фалшиво — и дай боже, — аз отново ще му сторя място надясно от себе си, а негова милост ще изпратя до вратата — да слуша там като наказан ученик.

Ичеренски завърши разказа си и се умълча.

Ние всички мълчахме. И Авакум. А капитанът се беше много натъжил и гледаше настрана.

Геолозите тръгнаха за пункта. Авакум се позавъртя около мотоциклетите на Ичеренски и на капитана и прояви голямо любопитство към машините. Той дори ги попипа с ръка.

Пък аз никога не съм имал слабост към тоя доста опасен вид транспорт: слушал съм, че мотористите хващали ревматизъм в коленете си.

Небето отново се беше заоблачило, гъста сива мъгла покриваше темето на Карабаир. Улиците бяха пусти. Започна да ръми.

— Е, Анастаси — попита ме Авакум, — научи ли нещо?

Аз се поколебах, посъбрах сили и споменах името на геолога.

Предполагах, че Авакум ще се изненада и ще ме обсипе с купища въпроси. Но той само се прозина уморено и с ужасно безразличие ми подаде ръка.