Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово (20)

20

Аз пак ще взема думата, но то ще е за късо, защото не искам за нищо в света да подчертавам ролята си в тази интересна история.

Голошиестият вампир ме събуди много рано — страда от безсъние, проклетникът, а мен много ми се спеше: снощи до късно четох един интересен роман. Аз нямам вкус към романите, защото съм човек на положителната наука, затова ги чета вечер, в леглото си в извънработно време.

Много ми се спеше, но се облякох набързо и прескочих до кравефермата. Доячката току-що вадеше ведрото изпод вимето на Рашка. Като ме видя, тя силно се смути — все пак аз съм ветеринарен лекар и по отношение на хигиената съм извънредно строг.

Като излизах от кравефермата, забелязах една нередност, по-скоро небрежност в тоалета си. Изчервих се, макар че доячката не беше насреща ми. Тя си стоеше при Рашка, смутена още от сутрешната ми визитация.

После се върнах в къщи и започнах да попълвам седмичната ведомост. Работата не спореше особено, защото често си спомнях за романа и мислех за разни неща. Пък и вятър духаше, и облачета се гонеха по небето като ладийки, а тия неща обикновено разсейват вниманието и на най-съсредоточения човек.

Ето в каква обстановка ме завари Авакум.

Той изглеждаше весел, жизнен, в добро настроение. Изглежда, че този приятел беше се наспал хубавичко и сънят му ще да е бил сън на безгрижен младенец. Тайно му завидях в себе си, макар и да съзнавах редица свои предимства пред него.

Аз се смутих като онази доячка — сигурно съм бил ядосан, задето прекъсна работата ми върху ведомостта.

А той ме потупа по рамото много приятелски и въпреки че ведомостта лежеше пред очите му, доста безочливо ме запита:

— Стихове ли съчиняваш, поете?

— Не — казах аз, — попълвам седмичната ведомост. — И му показах с ръка.

— А как я попълваш — римувано или в бели стихове?

Повдигнах рамене. Не ми беше до шеги.

Той седна срещу мен, извади папироса и запуши съвсем безгрижно. Държеше се така, като че ли бяхме приятели от незапомнени времена. Може би трябваше да се разсърдя, да му кажа, че нямам време за губене и че ако иска някакъв съвет, да заповяда в амбулаторията: там аз приемах посетители всеки ден от десет часа, та чак до следобед. Но колкото и да се мъчех, не успях да ожесточа сърцето си — тъй или иначе, напук на всичките ми схващания за ред и дисциплина беше ми приятно и дори страшно приятно, че е дошъл. Това чувство, че имам до рамото си един силен човек, отново ме завладя.

Но ето как се представи този силен човек.

— Докторе — каза ми той, — ти нали познаваш Балабаница?

Аз го зяпнах с отворена уста.

— Тя е много интересна жена продължи Авакум.

— Да — опомних се аз. И го запитах злъчно: — Кога успя да разбереш това?

— Там е работата — разсмя се Авакум, — че аз още нищо не съм разбрал.

— Чакай — казах аз и се зарадвах, че ми се удава възможност да го притисна до стената. — Тогава как си разбрал, че тя е една интересна жена?

— Това е само предположение — отстъпи от позицията си Авакум.

Почувствувах се удовлетворен от отговора му и си замълчах.

Авакум изпусна клъбце дим и внимателно ме изгледа.

— Все пак ти би могъл да ми дадеш някои сведения за тази жена — каза той. — Лични впечатления или каквото си чул например от други хора. Това много ме интересува.

Аз повдигнах рамене.

— Съжалявам — казах аз, — но тази личност не влиза в кръга на моите по-специални интереси. Зная някои очевидни неща, които не са тайна за никого. Тя е хубавица, макар и в зряла възраст, отлична работничка е и съществува голяма възможност да стане първи майстор на момчиловската мандра. Лично аз съм се възхищавал, и то неведнъж от образцовата хигиена, която тя поддържа на работното си място. Нейната престилка е винаги снежнобяла, ноктите на ръцете — изрязани, държи косата си прибрана под безукорно чиста забрадка.

— Има ли любовници? — попита Авакум.

Аз погледнах в краката си, замълчах. Нямах сведения по този въпрос.

— А някой не прескача ли нощем оградата й?

Този въпрос беше доста вулгарен и аз имах доста основания да се обидя, защото бях ветеринарен лекар, а не някакъв си жалък съгледвач на чуждите дворове. Пак погледнах в краката си и не отроних нито дума.

— Искаш ли да бъдем приятели? — попита ме съвсем внезапно Авакум.

— О — казах аз и седнах на кревата, защото не беше учтиво да стоя прав срещу него. Въпросът му беше много внезапен.

— Имам нужда от такъв приятел — продължи усмихнато Авакум, — който да ми вярва и да не ме мисли за лош човек.

— Е, добре — казах аз и усетих горещина по страните си, — на мен ми се струва, че ти не си лош човек.

Тогава нямах особени основания да вярвам в добродетелите му и затова изрекох тия няколко думи така, по инстинкт.

Той ми подаде ръка и ние се усмихнахме един на друг.

Ето как започна нашата дружба.

После Авакум ме помоли да узная някои по-интимни нещица от житието-битието на Балабаница.

— Аз съм научен работник — каза Авакум — и в никакъв случай не бих искал да изложа престижа на института, който представлявам. Ако Балабаница поддържа някакви съмнителни връзки от любовен характер, моето място, разбира се, не е в нейната къща. Заинтересованият човек ще започне да ме гледа накриво и току-виж, че и някакви клюки скроил — на какво ли не е способна ревността? А всичко това, естествено, няма да бъде в мой интерес.

След този увод, от който аз се учудих безкрайно много поради пуританския му характер, Авакум побърза да уточни:

— Като добър приятел ти ще трябва да научиш дали тя има по-близки отношения с някого и ако има — кой е този човек. Тия неща ти ще разбереш най-лесно от съседките й, защото всички съседки по света имат набито око и носовете им подушват много отдалеч. Но внимавай, когато разпитваш — съседките са честолюбив свят! Ти иди при съседката заради самата нея, а отвориш ли дума за Балабаница — показвай се безразличен и не особено благоразположен. Пазил те господ да взимаш страната й — от това няма да се получи нищо добро!

Когато излязох да го изпратя на улицата, Авакум ми прошепна:

— Постарай се да научиш кое що до обед. А като свършим обяда при бай Марко, ще излезем заедно и ти насаме ще ми кажеш каквото си събрал!

Да казвам ли, че се чувствувах едновременно и поласкан, и смутен от задачата, която ми беше възложена? Във всеки случай аз пристъпих към изпълнението й с повишено самочувствие и много самоуверено. Само една слабост усетих в коленете си, когато наближавах Надкиния двор — Надка беше съседка на Балабаница. Тази слабост се дължеше сигурно на бързото ми ходене.

Тя седеше на двора и чукаше пипер. Поздравих много любезно.

— Другарко — казах аз, — имате ли известие от вашия мъж? Как е той, добре ли е със здравето?

Нейният мъж работеше в Мадан.

Тя извърна бялото си личице към мен и се усмихна.

— Добре е — каза тя — слава богу.

— Много се радвам — отвърнах аз. Постоях някое време пред отворената вратница и пак запитах: — А свинята как е, има ли апетит?

— И ушите ми ще изяде отгоре! — засмя се отново Надка. Сетне въздъхна и добави загрижено: — Ама слабичка ми се вижда, не едрее нещо като хората.

Тя отмести чутурата и се надигна от столчето си. Беше дребничка, бяла, бузеста като месечина.

— Де влез вътре — покани ме тя. — Може пък и да й предпишеш нещо.

Аз тозчас се съгласих.

Ние отидохме до кочината. Надкиният шопар лежеше по корем и тежко грухтеше. Той беше много дебел, приличаше на подута гигантска гайда с очи и крачка.

— Не е зле — казах аз. — Ще напълнее до Коледа.

Надка ме погледна с очи, в които имаше много вяра, и пак въздъхна, но този път въздишката й не беше тъжна.

— Радвам се — казах аз.

Ние стояхме до кочината и гледахме шопара. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

Надка мълчеше.

— Радвам се — отговорих аз. И попитах: — А как е свинята на стринка Балабаница, има ли апетит?

Тя сложи ръце на хълбоците си и прихна да се смее.

— Докторе, как можа да го измислиш? — рече тя. — Защо й е на Балабаница свиня?

— Е — казах аз, — може пък и да се омъжи жената, всичко става!

— Тя ли! — В очите на Надка блеснаха недобри пламъчета. — Защо й е мъж на нея, докато има таквиз, дето нощем ще й прескачат плета?

Аз наистина се учудих.

— Надке — казах аз, — вие сериозно ли говорите това?

А тя като че ли се разсърди:

— Та мигар ще го измислям? Докато даскалът не се увъртя по онази, вдовицата на горския, тя не си развяваше фустата твърде, защото се надяваше на нещо. Пък и с даскала й беше добре.

— А сега? — попитах аз и преглътнах.

— Сега ли? — Тя дойде много близко до мене, така че аз почти усетих дъха й. — Балабаница не е от тез, дето хвърлят око на дребните рибки — каза тя.

— Сигурно тъй ти се струва — подразних я аз. Заговорих й на „ти“, защото тя стоеше съвсем близо до мен.

— Как ще ми се струва — понадигна гласеца си Надка, — нали с тия си очи видях как веднъж помощникът на майора й дойде на гости? — Тя помълча. — А защо той й ходи на гости?

Сърцето ми затуптя от радост.

Ние бяхме сами. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

— Надке — казах й аз и се поотместих настрана, — твоят шопар непременно ще наедрее до Коледа. Дори няма да е зле, ако му понамалиш дневната дажба, иначе у него няма да остане месо дори за един тас кебап!

Така й казах, а тя ме гледаше и като че ли не вярваше твърде на думите ми. Лицето й имаше учуден и донякъде недоволен израз. По всичко личеше, че тя не хареса прогнозата ми за нейния шопар.