Глен Кук
Надвисналата сянка (8)

8.
Еша — отблизо

Върхът на меча ми натежа към пода на кръчмата. Прегърбих се от изтощение и вяло изкашлях дима. Изругах, докато мъчително опипвах за опора ръба на преобърнатата маса. Заведението постепенно утихваше. Сигурен бях, че този път е настъпил краят ни. Ако те самите не бяха принудени да угасят пламъците…

Брестака пресече стаята и ме прегърна братски.

— Ранен ли си, Знахар? Искаш ли да потърся Едноокия?

— Не, нищо ми няма. Просто се поопарих малко. Доста време мина, откакто съм се плашил така, Брестак! Помислих, че съм пътник!

Той изправи с крак един стол и ме настани на него. Беше ми най-близкият приятел — войнствен, стар твърдоглавец, който рядко се поддаваше на емоциите. По левия му ръкав червенееше прясна кръв. Помъчих се да стана.

— Сядай долу! — нареди ми той. — Джебчията ще се погрижи за всички!

Джебчията ми беше чираче, хлапе на двайсет и три години. Отрядът ни застаряваше — поне в сърцевината си. Добре де, моите съвременници старееха. Брестака минаваше петдесетте. Капитана и Лейтенанта също бяха преминали отвъд тази граница. А и моите четиридесет лазарника потънаха безвъзвратно в миналото.

— Натупахте ли ги добре?

— Бива — Брестака се настани на друг стол. — Едноокия, Гоблин и Мълчаливия тръгнаха след онези, които побягнаха… — говореше разсеяно. — Половината Бунтовници в тази област, и то още с първия изстрел.

— Прекалено стари сме за тази работа!

Нашите хора започнаха да вкарват пленниците вътре, като търсеха помежду им герои, които да ни бъдат полезни с нещо.

— Трябва да оставим това забавление за дечицата! — допълних.

— Те няма да се справят! — Брестака се взираше в нищото, или по-скоро в нещо, започнало твърде отдавна и твърде далеч оттук.

— Проблеми ли има?

Той тръсна глава и риторично попита:

— Какво правим, Знахар? Няма ли да му се види краят?

Почаках. Брестака не се доизказа. Не говореше много, особено пък за чувствата си. Влязох му в тона.

— Какво имаш предвид?

— Ами това все продължава и продължава. Гоним бунтовници — край нямат! Даже още когато работехме за Синдика в Берил. Тогава гонехме дисиденти. А преди Берил… Тридесет и шест години все същата работа. До безкрай. И никога не съм сигурен, че върша правилното нещо. Особено пък сега.

На Брестака много му подобаваше осем години да си къта подозренията в тайна и да повдигне въпроса чак накрая.

— Няма как да променим хода на събитията. Господарката не би се отнесла любезно, ако внезапно й съобщим, че сме готови само на това и това, пък другото няма да го правим…

Службата при Господарката всъщност не е чак толкова лоша. Получаваме най-тежките мисии, но никога не ни се налага да вършим мръсната работа. Редовната армия се занимава с нея. Е, от време на време предприемаме изпреварващи удари. Случва се по някое клане, но то си е в реда на нещата. Военна необходимост. Никога не сме се забърквали в зверства. Капитанът не би позволил подобно нещо.

— Не става въпрос за морала, Знахар. Какво значи моралът на война? Силово превъзходство. Не, не — просто съм уморен.

— Вече не ти изглежда като приключение, а?

— Отдавна престана да ми се струва забавно. Превърна се в работа. Нещо, което върша, защото не умея да правя каквото и да е друго.

— Да, но си вършиш работата много добре!

Похвалата не помогна, а не се сещах за по-добър начин да изразя мнението си.

Капитана влезе — тромав мечок, който огледа хладнокръвно съсипията в заведението. Приближи се.

— Колцина получихме, Знахар?

— Още не съм ги преброил. По-голямата част от командната им структура, струва ми се.

Той кимна.

— Ранен ли си?

— Просто съм изтощен, физически и емоционално. Доста време мина, откакто съм се плашил така!

Капитана изправи една маса, придърпа си стол и извади кутия с карти на околностите. Лейтенанта се присъедини към него. По-късно Шекера докара и Шилото. Неясно как, нашият съдържател бе успял да оцелее.

— Приятелят ни ти е приготвил малко имена, Знахар!

Разгънах листа си, като задрасках хората, които Шилото ми посочи. Командирите на Отряда започнаха да набират пленници за изкопаването на гробовете. Безцелно се запитах дали те осъзнават, че ще подготвят собствените си убежища за вечен покой. Не пускаме и един Бунтовник, освен ако не можем твърдо да го запишем в служба на Господарката. Е, Шилото го записахме. Измислихме му версия, с която да обясни оцеляването си, и елиминирахме всички, които биха могли да му противоречат. Обхванат от необичайно благодушие, Шекера дори нареди да извадят телата от кладенеца.

Мълчаливия се върна, придружен от Гоблин и Едноокия — по стар навик двамата дребни магьосници се дърлеха. Както винаги. Не си спомням за какво, пък и е без значение. Те вечно се караха за нещо и тази им вражда датира от десетилетия.

Капитана ги огледа кисело и попита Лейтенанта:

— Сърцеград или Книгоград?

Двете селища бяха единствените съществени градове в Еша. В Сърцеград е седалището на краля, който е съюзник на Господарката. Тя го коронова преди две години, след като Шепота закла предшественика му. Не е особено популярен сред местните. По мое мнение — не че някой ме е питал — Тя трябва да се отърве от него, преди да е нанесъл по-сериозни щети.

Гоблин запали огън. Утринните часове бяха студени. Коленичи пред огнището, сякаш възнамеряваше да изпече пръстите си. Едноокия се намърда зад тезгяха на Шилото и — о, чудо! — намери гърненце бира, останало недокоснато от разгрома. Пресуши го на една глътка, обърса си устата, огледа стаята и ми смигна.

— Ето, започва се — промърморих. На безмълвния въпрос на Капитана отговорих: — Пак Едноокия и Гоблин.

— А! — Той отново сведе глава и повече не се отклони от работата си.

В пламъците пред жабешката муцуна на Гоблин започна да се очертава образ. Той не го забеляза. Беше затворил очи. Обърнах се към Едноокия. И неговото око мижеше, а физиономията му приличаше досущ на хармоника — бръчка върху бръчка — под сенките от полите на сплесканата му шапка. Лицето в пламъците придоби по-ясни черти.

— Хей! — За момент чак се стреснах.

Гледано от моето място, то досущ приличаше на Господарката. Добре де, поне на лицето, което тя носеше навремето, когато се срещнах с нея лично. Случи се по време на битката за Чар. Тя ме повика, за да прерови съзнанието ми за подозрения относно заговор сред Десетте, Които Били Покорени… Страховито преживяване. Носех този спомен години наред. Ако Тя отново реши да ме разпитва, Черният отряд ще остане без старши-лечител и Хроникьор едновременно. Днес разполагам със знания, заради които Тя е готова да изравни със земята цели кралства.

Лицето в огъня изплези език като на саламандър. Гоблин изквича. Отскочи, стиснал опарения си нос.

Едноокия пресушаваше нова бира, обърнал гръб на жертвата си. Гоблин се намръщи, потри носа си и отново седна удобно. Съперникът му се извърна, точно колкото да го наблюдава с периферното си зрение. Изчака неизменният му враг да позадреме. Това щеше да продължи цяла вечност. И двамата бяха тръгнали с Братството още преди аз да се присъединя. Едноокия вървеше с нас поне от век. Стар е вече, но е по-чевръст и от човек на моята възраст.

Определено е по-чевръст. Напоследък все по-силно и по-силно усещам теглото на годините, а и твърде често ми се случва да скърбя за всичко, което съм пропуснал. Вярно, че се надсмивам над селяните и гражданчетата, които са приковали живота си към някое малко ъгълче от света, докато аз скитам по земята и се наслаждавам на чудесата й. Но когато падна, няма да има дете да продължи рода ми, семейство, което да скърби за мен — изключая събратята ми. Никой не ще си спомня кой съм, нито пък ще вдигне плоча над студеното късче земя, където съм положен. Вярно, видял съм велики събития, но няма да оставя никакво наследство зад гърба си, като изключим тези Анали.

Каква самонадеяност! Пиша собствената си епитафия, маскирана като история на Отряда! Започнал съм да развивам вкус към смъртта. Трябва да внимавам какви ги върша!

Едноокия положи длани на тезгяха, промърмори нещо и разтвори пръсти. В шепите му стоеше гнусен паяк колкото юмрук, на всичкото отгоре с рошава катерича опашка. Не си и помисляйте, че нашият вълшебник няма чувство за хумор! Паякът забърза по пода, зави към мен, ухили ми се с личицето на черния магьосник, но без превръзката на окото му и се понесе към Гоблин.

Същността на магията, дори за онези, които наистина я практикуват сериозно, е погрешното насочване. Та тъй и с опашатия паяк.

Гоблин не дремеше. Всъщност бе залегнал в засада. Когато паякът се приближи, той светкавично се раздвижи и метна една цепеница. Гадинката се изплъзна. Магьосникът удари по пода. Напразно. Мишената му се защура наоколо, кискайки се с гласа на Едноокия.

Лицето отново се очерта в пламъците. Езикът му се стрелна напред. Дъното на панталоните на жабешкия ни приятел започна да пуши.

— Проклет да съм! — промърморих.

— Какво? — попита Капитана, без да вдигне поглед.

С Лейтенанта съвестно си бяха поделили страните в спора дали Сърцеград, или пък Книгоград ще представлява по-добра база за операциите ни.

По един или друг начин, но вестите в Отряда се разпространяваха, и то бързо. Нашите се събираха за последния рунд от дуела. Отбелязах:

— Мисля, че Едноокия ще спечели точка!

— Сериозно? — Старият сив мечок дори се заинтригува за миг. Едноокия не беше побеждавал Гоблин от години. Другият магьосник подхвана стреснато, гневно ръмжене. Отупа дъното на гащите си с две ръце и поде странен танц. Разпищя се:

— Ти, малка змия! Ще те удуша! Ще ти изрежа сърцето и ще го изям! Ще… Ще…

Забележително. Направо изумително! Гоблин никога не се ядосва. Винаги е спокоен. Точно това кара Едноокия да размърда извратените си мозъчни гънки. Ако противникът му запази самообладание, то черното старче смята, че губи точка.

— Най-добре ги спрете, преди да са полудели съвсем! — нареди Капитана.

С Брестака застанахме между вечните противници. Този път изпълнението им беше притеснително. Заплахите на Гоблин бяха сериозни. Едноокия го хващаше в лош момент — първия, откакто изобщо го познаваме.

— Карай по-кротко — казах на чернокожия магьосник.

И той спря! Подушваше неприятности — досущ като мен.

Неколцина заръмжаха. Разиграваха се големи залози. По принцип никой не залага и пукнат грош на Едноокия. Победата на Гоблин му е в кърпа вързана, но този път нещата изглеждаха различно. Гоблин не искаше да се отказва. Не искаше и да играе по обичайните правила. Грабна един забравен меч и хукна към Едноокия. Не можах да сдържа усмивката си. Този меч беше хем голям, хем счупен, а Гоблин беше такъв дребосък, но пък толкова бесен… Как да не се разсмееш? Смешен беше, но жадуваше за кръв. Брестака не успя да го удържи. Призовах помощ. Някой бързомислещ плисна вода върху гърба на Гоблин. Той стремително се обърна с проклятия на уста и подхвана смъртоносно заклинание.

Сигурни неприятности! Поне дузина от нас наскачаха да се включат в успокояването на страстите. Някой плисна още една кофа вода. Това вече охлади нрава на Гоблин. Докато го отървавахме от острието, започна да се озърта сконфузено. Доста гордо, но все пак сконфузено.

Заведох го обратно при огнището и се настаних до него.

— Какъв е проблемът? Какво става?

Хвърлих многозначителен поглед към Капитана. Едноокия стоеше пред него и явно му четяха сериозно конско.

— Не знам, Знахар! — Гоблин се прегърби и се втренчи в огъня. — Внезапно просто ми дойде в повече. Засадата тази вечер. Все същата стара история. Винаги има още някоя провинция, винаги — нови и нови бунтовници. Въдят се като червеи по кравешка фъшкия. Остарявам все повече и повече, а не съм свършил нищо, с което светът да стане по-добър. Всъщност, ако не се гнусиш да погледнеш назад, успели сме само да го направим още по-лош! — Той поклати глава. — Не е хубаво така. Но не това исках да кажа. Само че не знам как да го обясня по-добре…

— Сигурно е епидемия!

— Какво?

— Нищо. Говоря си сам.

Брестака. Аз самият. Гоблин. Сума от нашите, ако се съди по мрачното им настроение напоследък. В Черния отряд нещо не вървеше на добре. Имах си подозрения, но не бях готов да вадя заключения. Твърде депресиран се чувствах.

— Нуждаем се от провокация — предположих. — Не сме се пораздвижвали от Чар насам!

Което беше половината истина. Една операция, в която главното предизвикателство ще е да останем живи, сигурно щеше да се окаже добро лекарство за симптомите, но нямаше да излекува самата болест. Като лечител не обичах да провеждам симптоматично лечение. Болестта често повтаря до безкрай. Трябва да се атакува самата й същност.

— Това, от което имаме нужда — отвърна ми Гоблин с толкова тих глас, че припукването на огъня почти го заглушаваше, — е кауза, в която да повярваме!

— Аха — съгласих се. — И това също!

Отвън се разнесоха сепнатите, оскърбени викове на пленниците, открили, че лично ще запълват гробовете, които сами са изкопали.