Глен Кук
Надвисналата сянка (43)

43.
Порт Медовина — гореща следа

Не спах добре след посещението на кораба на Гарвана. Нощта беше изпълнена със сънища. Или по-скоро с кошмари. С ужаси, които не посмях да спомена след събуждането си. И другите си имаха предостатъчно проблеми и страхове.

Тя ме навести в съня ми, както не бе правила от времето на мрачното ни отстъпление, когато Бунтът приближаваше към Чар — преди много години. Тя дойде — златен блясък, който може би изобщо не беше сън. Стори ми се, че присъства в стаята, която делях с още петима от нашите и озаряваше тях и помещението, докато лежах с разтуптяно сърце, и гледах в невяра. Другите не реагираха. Така и не разбрах дали съм си въобразил цялото представление. Точно по същия начин протичаха посещенията й и преди това.

— Защо ме изостави, лечителю? Нима не се отнасях добре с теб?

Озадачен и объркан, аз изхриптях:

— Трябваше да избираме между бягството и смъртта. Не бихме избягали, ако имахме шанс. Служихме ти вярно, преминахме през рискове и ужаси, по-страховити от всичко, преживяно от Отряда ни досега. За теб вървяхме и до края на земята, без да се оплакваме. А когато дойдохме в Хвойноград и загубихме половината си сила, щурмувайки Черния замък, научихме, че ще ни възнаградят за това с разрушението ни…

Прелестно лице се образува в златния облак. То бе озарено от печал.

— Шепота го планира така. Шепота и Перото. По техни собствени причини. Но едната е мъртва, а на другата се скарах. Пък и не бих позволила подобно престъпление. Вие бяхте моите избрани инструменти. Не бих допуснала интригите на Покорените да ви навредят. Върнете се!

— Твърде късно е, Господарке! Заровете са хвърлени. Твърде много добри мъже загинаха — сърцевината на Отряда. Остаряхме. Единственото, което желаем, е да се върнем на Юг, да почиваме под топлото слънце и да забравим.

— Върнете се! Остава още много работа. Вие сте моите избрани инструменти! Ще ви възнаградя така, както никой войник не е бил възнаграждаван!

Не долових и следа от измама. Но какво значение имаше това? Тя беше древна. Беше съумяла да излъже дори съпруга си, а той е далеч по-трудна хапка от мен.

— Твърде късно е, Господарке!

— Върни се, лечителю! Поне ти, ако не другите! Нуждая се от твоето изкуство!

Не знам защо казах онова, което направих след това. Не беше най-умното, ако Тя изпитваше поне лека благосклонност към нас и поне отчасти се колебаеше да тръгне по петите ни.

— Ще сторим само още едно нещо за теб — заявих. — Понеже сме уморени и остарели, и искаме да приключим с войната. Няма да се изправим срещу теб, ако и ти не се изправяш срещу нас!

От сиянието бликна тъга.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Бяхте сред любимците ми. Еднодневка, която ме интригуваше. Не, лечителю, невъзможно е! Не може да останете неутрални. Не сте могли и преди. Трябва да сте с мен или срещу мен. Няма средно положение!

След тези думи златното сияние избледня и аз потънах в дълбок сън — ако изобщо съм се будил. Събудих се отпочинал, но притеснен. В началото дори не си спомнях посещението Й. После то се върна обратно в съзнанието ми. Облякох се набързо и изтичах при Лейтенанта.

— Лейтенант, трябва да се раздвижим по-бързичко! Тя е спечелила и ще тръгне да ни преследва!

Той ме погледна стреснато. Разказах му за нощното видение. Прие го малко недоверчиво, докато не му споменах, че същото се е случвало и преди. По време на тежкото отстъпление и серията битки, които бяха довели основните сили на Бунта пред портите на Чар. Не му се искаше да ми повярва, но не посмя да ми противоречи.

— Тогава върви и намери Аса — нареди ми той. — Шекер, местим се на кораба довечера. Знахар, ти кажи на момчетата. Потегляме след четири дни, все едно дали сте успели да намерите Гарвана или не.

Изломотих някакво възражение. Най-важното беше да намерим Глезанка. Тя бе единствената ни надежда. Попитах:

— А защо четири дни?

— Толкова ни трябваха, за да стигнем от Хвойноград дотук, с попътен вятър и благоприятно течение. Ако Господарката е тръгнала, когато си й отказал, не може да пристигне по-бързо. Така че ви отпускам само толкова време, а после излизаме в морето. Ако трябва, ще си пробиваме път с бой!

— Добре!

Това не ми хареса, но той беше човекът, който взимаше решенията. Бяхме го избрали с тази цел.

— Хагоп, намери Кеглата. Тръгваме да търсим Аса!

Хагоп се разбърза, сякаш му гори под опашката. Докара Кеглата за броени минути — той мрънкаше, че не бил закусвал още, нито пък си е получил осемте часа сън.

— Млъквай, Кегла! Под пара сме! — обясних му, макар че не беше нужно. — Взимай някоя студена мръвка и ще хапваш по пътя. Трябва да намерим Аса!

С Хагоп, Кеглата и Едноокия тръгнахме по улиците. Както винаги, привличахме вниманието на сутрешните търговци не само защото идвахме от Хвойноград, но и защото Едноокия е куриоз. Тук, в Порт Медовина, никога не са виждали чернокожи. Повечето местни дори не са чували за такъв цвят на кожата.

Кеглата ни преведе на километър-два по криволичещите улички.

— Предполагам, че се е окопал на същото място, както и преди. Познава го. Пък и не е най-умният човек, тъй че няма да се сети да го смени, само защото ние сме дошли в града. Вероятно планира да се крие, докато не си тръгнем. Със сигурност е предположил, че няма да останем тук за вечни времена.

Разсъжденията му ми се сториха логични. Така и се оказа. Той разпита неколцина, които го бяха срещали по време на предишните му обиколки и бързо откри, че Аса наистина се крие някъде тук. Никой не знаеше къде точно.

— Ей сегичка ще се погрижим за това! — заяви Едноокия.

Настани се на прага на една къща и изпълни няколко евтини магически номера, които бяха само дим в очите на публиката. Това привлече вниманието на най-близките хлапета. Улиците на Порт Медовина гъмжат от дечица през цялото време.

— Да се махаме — казах на останалите. Сигурно изглеждахме подозрителни в очите на малчуганите. Преместихме се нагоре по улицата и оставихме Едноокия да събере зрителите си.

Той осигури на хлапетата първокласно забавление. Разбира се! И след петнадесет минути се присъедини към нас с антураж от улични дрипльовци.

— Намерих го — заяви. — Приятелчетата ми ще ни покажат къде е!

Понякога ме изумява. Бях готов да се обзаложа, че мрази деца. Така де, когато изобщо говори за тях — примерно веднъж годишно — ги споменава в контекст, че са по-вкусни печени или варени.

Аса се беше покрил в типичен бордей, каквито ги има навсякъде по света. Истински капан за плъхове, който щеше да пламне при първа искра. Предполагам, че внезапното забогатяване не е променило навиците му. За разлика от стария Скубльо, който полудяваше, щом му попаднеха пари за харчене.

Имаше само един изход — входът, откъдето влязохме. Децата ни последваха. Това не ми хареса, но какво можех да направя?

Нахлухме в стаята, която Аса наричаше свой дом. Той лежеше на един нар в ъгъла. Още някакъв мъж, лъхащ на вино, беше проснат наблизо в локва повърнато. Свит на топка, дребосъкът хъркаше.

— Време е да ставаш, сладурче! — разтърсих го лекичко.

Той се вкочани под ръката ми. Очите му се отвориха стреснато. Заля го ужас. Натиснах го надолу, когато се опита да скочи.

— Пак те хванах! — заявих. Той се бореше за въздух, толкова уплашен, че не успя да издаде и звук. — По-кротко, Аса! Никой няма да те нарани! Просто искаме да ни покажеш къде е умрял Гарвана! — и дръпнах ръката си.

Той бавно се претъркули, гледаше ни като оградена от кучета котка.

— Вие, момчета, винаги с това почвате — че просто искате нещо…

— Бъди по-любезен, Аса! Не сме дошли да играем грубо! Но ако се наложи, така ще стане… Разполагаме с четири дни, преди Господарката да се добере дотук. Трябва да намерим Глезанка — и ти ще ни помогнеш. Какво ще правиш после, си е твоя лична работа!

Едноокия изсумтя тихичко. Явно виждаше Аса с прерязано гърло. Преценил беше, че дребосъкът не заслужава друго.

— Ами просто тръгвате по Посоления път. Завивате наляво по първия черен път след двайсет и четвъртия километричен камък. Продължавате на изток, докато стигнете. На примерно дузина километра е. Пътят се превръща в пътека, но това да не ви притеснява. Просто продължавайте напред и ще стигнете! — Той затвори очи, претъркули се на другата страна и се престори на заспал.

Посочих Хагоп и Кеглата:

— Вдигнете го!

— Хей! — изпищя Аса. — Нали ви казах! Какво още искате?

— Искам да дойдеш с нас. За всеки случай.

— Какъв по-точно?

— За в случай, че лъжеш и искам бързичко да те докопам.

Едноокия добави:

— Не вярваме, че Гарвана е умрял!

— Видях го!

— Видял си нечия смърт — възразих. — Не мисля, че е бил Гарвана. Да вървим!

Сграбчихме го за ръцете. Казах на Хагоп да се погрижи за намирането на коне и провизии. Пратих Кеглата да съобщи на Лейтенанта, че няма да се върнем до утре. Хагоп извади шепа сребро от сандъка на Гарвана и очите на Аса се разшириха лекичко. Разпозна монетите, ако не и прекия им източник.

— Вие, момчета, не може да се отнасяте така с мен — заяви. — С нищо не сте по-добри! Излезем ли на улицата, само трябва да се развикам и…

— И ще ти се прииска да не си го правил! — довърши мисълта му Едноокия. Изпълни сложен жест и около пръстите му засия бледа виолетова паяжина, която се сплете в нещо подобно на змия, плъзгаща се безкрай по ръцете му. — Този приятел тук може да се вмъкне в ухото ти и да ти изяде очите изотзад. Не си в състояние да викаш достатъчно силно или достатъчно бързо, че да ме спреш да не го насъскам!

Аса преглътна и бързо утихна.

— От теб искаме само да ни покажеш мястото — заявих. — Бързо, че нямаме много време.

Той се предаде. Очакваше от нас най-лошото, разбира се. Беше прекарал прекалено дълго в компанията на далеч по-лоши от нас злодеи.

Хагоп се върна с конете след половин час. На Кеглата му отне още толкова да се присъедини към групата. Понеже си е такъв, какъвто е — мотаеше се. Когато се появи, Едноокия го огледа така, че той пребледня и посегна към меча си.

— Да се размърдаме! — изръмжах.

Не ми харесваше как Отрядът налита сам на себе си като ранено животно, което си прегризва крайника. Наложих бързо темпо с надеждата всички да бъдат прекалено уморени и твърде заети, че да се карат.

Насоките на Аса се оказаха правилни и лесни за следване. Бях доволен и когато той го разбра, помоли за разрешение да обърне назад.

— Защо ти се иска да стоиш далеч от това място? Какво толкова те е уплашило?

Наложи се да приложим малко натиск, а Едноокия да сплете отново виолетовата си змия, за да отворим устата на Ара.

— Върнах се веднага, щом се прибрах от Хвойноград. Понеже вие, момчета, не ми повярвахте за Гарвана. Мислех си, че може да сте прави и той да ме е измамил някак си. Та исках да видя възможно ли е да го е сторил. И…

— И?

Той ни огледа внимателно, като преценяваше в какво настроение сме.

— Там има още едно такова нещо. Нямаше го, когато той умря. Но сега го има.

— Нещо ли? — попитах. — Какво по-точно?

— Като Черния замък. Има едно точно там, където е умрял. Право в средата на поляната.

— Хубав номер! — изръмжа Едноокия. — Опита се да ни навреш в копието на замъка, а? Смятам да го резна този тук, Знахар!

— Не, няма да го пипаш. Остави го на мира!

През следващите няколко километра разпитах Аса щателно. Не ми каза нищо, което да е важно.

Хагоп яздеше отпред като превъзходен разузнавач. Вдигна ръка. Приближих се към него и той ми посочи леки вдлъбнатини по пътеката.

— Следваме някого и не сме изостанали много! — Скочи от седлото, побутна вдлъбнатините с пръчка и, приклекнал, измина няколко крачки. — Язди голямо животно. Муле или впрегатен кон.

— Аса!

Дребосъкът изписка сепнато.

— Какво има пред нас? Накъде е тръгнал този тип?

— Няма нищо, нищичко! Поне доколкото знам. Може да е ловец. Те продават доста плячка на пазара…

— Може и да е…

— Да бе! — обади се Едноокия саркастично. Играеше си с виолетовата си змия.

— А какво ще кажеш да ни заглушиш малко, Едноок? Не! Имам предвид така, че никой да не чуе приближаването ни. Аса, колко остава още?

— Няколко километра, тъй или иначе. Момчета, защо не ме пуснете да си ходя? Все още мога да се добера до града преди смрачаване!

— Не, не. Отиваш там, където и ние! — Погледнах към Едноокия. Правеше това, което го бях помолил. Щяхме да се чуваме само един друг, когато говорим. Това беше всичко. — На седлото, Хагоп! Човекът е самичък!

— Да, но кой е той, Знахар? Ами ако е някоя от онези ужасни твари? Тъй де, ако в онова чудо в Хвойноград имаше цял батальон, който идваше от нищото, защо и тук да си нямат такива?

Аса издаде звуци, които подсказваха, че и на него са му хрумнали сходни мисли. Което обясни защо толкова настоява да се върне в града.

— Видя ли нещо, когато беше там, Аса?

— Не. Но видях къде тревата е утъпкана, сякаш някой идва и си тръгва…

— Когато стигнем, бъди нащрек, Едноок! Не искам никакви изненади!

Двадесет минути по-късно Аса се обади:

— Почти пристигнахме! На около двеста метра по течението на потока е! Може ли да остана тук?

— Престани да задаваш глупави въпроси! — Погледнах към Хагоп, който посочи към следата. Онзи тип все още се движеше пред нас. — Слизайте от конете. И стига сте приказвали. Оттук нататък ще използваме езика на знаците. Ти, Аса, не си отваряй устата, каквото ще да става. Разбра ли?

Слязохме от седлата, извадихме оръжията си и тръгнахме напред, прикривани от заклинанието на Едноокия. С Хагоп първи стигнахме до поляната. Ухилих се, махнах на Едноокия да се приближи и посочих с ръка. Той също се ухили.

Изчаках няколко минути — да настъпи подходящият момент — пристъпих напред, застанах точно зад гърба на мъжа и го хванах за рамото.

— Кестеняв Скубльо!

Той изпищя, помъчи се да извади нож и същевременно се опита да побегне. Кеглата и Хагоп му отрязаха пътя и го върнаха при нас. Вече бях коленичил там, където стоеше той преди това и оглеждах купчината кости.