Глен Кук
Надвисналата сянка (18)

18.
Хвойноград — димна завеса

Гоблин се беше облегнал на една фасада насред улицата и настоятелно ме гледаше. Намръщих се гневно. За какъв дявол беше излязъл от прикритие? Вола можеше да го познае и да разбере, че си играем игрички. Очевидно обаче искаше да ми съобщи нещо.

Инквизиторът тъкмо се канеше да влезе в поредния вертеп, така че му казах:

— Трябва да ида до едното място, нали се сещаш?

— Хубаво — той отвори вратата.

Пъхнах се в задната уличка и пуснах една вода. Гоблин се присъедини към мен.

— Какво има? — попитах.

— Това му има, Знахар, че си е самият той, Гарвана. Нашият Гарван. И не е сам, води си Глезанка. Тя сервира в едно заведение, наречено „Желязната лилия“.

— Боже мили! — промърморих.

— Гарвана живее там. Преструват се, че не се познават чак толкова добре, но той определено се грижи за нея.

— Проклятие! Просто нямаше как да не ни се изпречи на пътя! Сега какво ще правим?

— Предлагам да се наведем и да се целунем отзад за последно. Копелето най-вероятно е точно в основата на тази история с продажбата на трупове. Натам сочат всичките ни сведения.

— И как се добрахте до неща, до които Вола не успя?

— Имам умения, с каквито той не разполага.

Кимнах — така си беше. Понякога е добре да имаш магьосник наблизо. Понякога не е, особено ако става дума за някоя от онези две кучки в Дуретил.

— Давай нататък — подканих го. — Вола ще се чуди къде съм изчезнал!

— Гарвана си има собствена каруца и мулета. Държи ги отсреща, в града. Обикновено ги изкарва само късно нощем…

Кимнах. Вече бях стигнал до извода, че крадците на тела работят нощна смяна.

— Но — додаде той, — ето една подробност, която ужасно ще ти хареса, Знахар! Правил го е и дневно време, веднъж, неотдавна. По случайност е било същия ден, когато някой е нападнал Катакомбите…

— Ох, майко мила!

— Проверих тази каруца, Знахар, и по нея има кръв, при това доста прясна. Според мен е горе-долу от времето, когато са изчезнали онзи лихвар и приятелчетата му.

— О, леле майко! Кошмар! Значи и там сме загазили. Става все по-добре и по-добре! Сега ще трябва да измислям някаква версия и за пред Вола!

— Има време и за това.

В този момент бях готов да се предам. Облада ме отчаяние. Този проклет глупак Гарвана! Знаех точно какво прави той: събира хубава пачка пари за черни дни, като продава тела и ограбва гробници. Съвестта нямаше да го гризе — идваше от част на света, където такива престъпления не водеха до съществени последици. Пък и имаше кауза: Глезанка.

Не можах да се измъкна от Вола. Отчаяно ми се искаше да хукна към Брестака, но трябваше да се влача насам-натам и да задавам въпроси. Погледнах нагоре към северния склон и Черния замък. Този път си го представих като крепост, която Гарвана е построил със собствените си ръце. Подранявах с изводите, така си казах. Просто лошо предчувствие, та нали не разполагахме със сигурни доказателства… Но знаех, че са предостатъчно. Работодателите ми нямаше да чакат разни законови тънкости или твърди улики.

Брестака също остана потресен.

— Може да го убием. Така няма да рискуваме да издаде нещо!

— Стига де, Брестак!

— Е, не говорех сериозно. Но знаеш, че ще го направя, ако не ни остане друг избор.

Въздъхнах. Всички бяхме готови да му посегнем — или поне да опитаме. Естествено, Гарвана можеше и да не ни позволи. Той е най-коравият кучи син, когото съм срещал.

— Мен ако питаш, трябва да го намерим и просто да му кажем да се разкара от Хвойноград!

Брестака ме огледа изумено.

— Не обръщаш ли внимание какво става? Точно сега единственият начин да излезеш от града е пътят, по който дойдохме — летящо килимче. Заливът е замръзнал, проходите са затрупани със сняг. Как смяташ, можем ли да накараме Шепота да прехвърли някой цивилен заради нас?

— Двама цивилни. Гоблин твърди, че Глезанка още е с него.

Брестака се замисли по-сериозно. Започнах да съзирам очертанията на по-голяма история. Той ми махна с ръка да замълча, така че изчаках, докато сам не ме попита:

— Как според теб ще постъпи Гарвана, ако те види? Особено след като се мотае с онези от Ямата?

Цъкнах с език.

— Хм, да. За това не съм се сетил. Нека ида да проверя нещо.

Потърсих Вола.

— Дали ти или Дука имате внедрени в групата на Ямата хора?

Той ме изгледа озадачено.

— Може би. Защо?

— Нека си поприказваме с тях, просто се сетих за нещо. Пък току-виж ни помогнали да разчупим костеливия орех.

Погледа ме още няколко секунди. Може би беше по-умен, отколкото се показваше.

— Добре. Не че ще са научили кой знае колко. Единствената причина да не изгонят нашите хора е, че не ги притесняват особено. Онези от Ямата просто се събират и си приказват за добрите стари дни. И най-дребната схватка не са пропуснали!

— Нека все пак ги проверим. Може хората ви да са по-осведомени, отколкото ти изглежда!

— Дай ми половин час.

Дадох му. А когато времето изтече, седнахме да си поговорим с двама от тайната полиция. С Вола се редувахме да задаваме въпроси — всеки, преследвайки своята собствена тайна цел.

Жертвите на усилията ни не познаваха Гарвана, поне не под това име. Което ме облекчи доста. Но имаше друго, което Вола надуши незабавно. Така че продължи да ги притиска, докато най-накрая не узна нещо, за което да се захване.

— Смятам да ида при началника си — казах му. — Тя ще иска да научи за това!

Бях измислил диверсия, която според мен щеше да отвлече и вниманието на Вола.

— Аз ще се погрижа за Харгадон — заяви той. — Не ми беше хрумнало, че може да са чужденци. Политически работи. Това сигурно е и причината да не бъдат похарчени парите. Нищо чудно именно те да продават и телата?

— Всеки бунт се нуждае от пари — отбелязах.

Потеглихме на следващата вечер по настояване на Шепота и въпреки възраженията на Дука, но пък с подкрепата на Главния Попечител. Дукът все още не искаше да ни виждат. Попечителите изобщо не се интересуваха от политическите тънкости, просто искаха да спасят репутацията си.

Брестака се плъзна потайно откъм вечерните сенки.

— Готови ли сте? — прошепна.

Погледнах към четиримата, които бяха с мен.

— Готови сме!

Присъстваха всички членове на Отряда в Хвойноград. За подкрепление водехме тайната полиция на Дука и дузина от хората на Вола. Вярно, че мислех професията му за идиотска, но сега с изумление открих и колко малко хора в действителност служат за Попечители. Всички бяха тук освен един. А той, горкият, беше болен — наистина и доста сериозно при това. Брестака измуча като крава, повтори го три пъти. Някогашните бунтовници се бяха събрали за редовните си сладки приказки. Изсумтях като се сетих за изненадата, която ще получат!

Те си мислеха, че са в безопасност, щом са на три хиляди километра и седем години от Господарката! Отне ни по-малко от минута и никой не пострада. Те просто ни гледаха глупаво с отпуснати ръце. После дори един ни разпозна и простена:

— Черният отряд! В Хвойноград!

След това друг се обади:

— Всичко свърши! Това е краят. Тя наистина спечели!

Май не ги беше грижа кой знае колко. Неколцина всъщност дори изглеждаха облекчени. Прибрахме ги толкова гладко, че очевидно никой от съседите не забеляза. Беше най-изкусното нападение, което съм виждал някога. Заведохме ги до Дуретил, където Шепота и Перото се хванаха на работа.

Просто се надявах никой от пленниците да не знае нищо съществено. Залагах, че Гарвана не би им споменал коя е Глезанка. Ако беше разкрил тази тайна, значи сами си забивахме кол в сърцето, вместо да отвличаме вниманието.

Шепота не ме извика, тъй че очевидно спечелих облога.