Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (9) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Девета глава
Крез и Касандра

„Изисква се смелост да се страхуваш.“

Монтен, „Опити“, III, 6 (1588)

Аполон, един от олимпийските богове, бил повелител на слънцето. Той освен това бил натоварен и с други дейности, една от които била пророкуването. На практика всички олимпийски богове виждали по малко в бъдещето, но Аполон бил единственият, който систематично предлагал тази дарба и на смъртните. Той основавал светилища с оракули или прорицалища, най-известното от които било в Делфи, където обявил жрицата за свята. Наричала се Пития — на питона, който се явявал едно от нейните превъплъщения. Царе и аристократи, а понякога и обикновени хора идвали в Делфи и искали да им бъде предсказано бъдещето.

Един от молителите бил и лидийският цар Крез. Познат ни е от израза „богат като Крез“, който все още се употребява сравнително често. Може би името му е станало синоним на богатство, тъй като именно в неговото царство и по негово време за първи път са изобретени монетите — Крез сече първите емисии през VII в. пр.Хр. (Лидия се е намирала в Анатолия, в днешните турски земи.) Много по-рано шумерите измислили глинените пари. Амбициите на Крез не можели да се задоволят с границите на неговия малък народ. И така — както се разказва в „Историята“ на Херодот — той решил, че няма да е лошо да нападне и покори Персия, тогавашната суперсила на Западна Азия. Кир бил обединил персите и медите и по този начин бил създал могъщата Персийска империя. При това положение не бива да се учудваме от това, че Крез изпитвал определени колебания.

За да прецени в каква степен инвазията е разумна идея, той проводил пратеници, които да се допитат до Делфийския оракул. Можете да си ги представите — натоварени с пищни дарове (които по една случайност още били изложени в светилището около един век по-късно, по времето на Херодот). Въпросът, който пратениците задали от името на Крез, бил следният: „Какво ще стане, ако Крез започне война срещу Персия?“

Без да се колебае, Пития отговорила: „Ще разруши едно могъщо царство.“

„Боговете са с нас — нещо такова трябва да си е помислил Крез. И решил — време е да нападнем!“

Точейки зъби и пресмятайки поданиците на своите сатрапии, той събрал войска от наемници. Крез нахлул в Персия — и претърпял унизително поражение. Не само че унищожил мощта на Лидия, но сам той до края на живота останал един емоционално настроен чиновник в персийския двор, като давал малки съвети на често пъти безразличните сановници — един паразитиращ бивш монарх. Това е все едно да си представим как император Хирохито прекарва остатъка от дните си като консултант по строежа на околовръстния път на Вашингтон, окръг Колумбия.

Крез възприел случилото се като вопиюща несправедливост. В крайна сметка той бил играл по правилата. Поискал съвет от Пития, платил си повече от подобаващо, а пък тя го излъгала. Затова проводил ново пратеничество до пророчицата (този път с много по-скромни дарове, отговарящи на промененото му положение), и запитал: „Как можа да ми причиниш това?“ Ето какво според Херодот гласял отговорът:

„Крез не е прав да недоволства от направеното прорицание, защото [Аполон] му предрекъл, че ако тръгне на война срещу персите, ще унищожи едно голямо царство. Затова Крез е трябвало, ако искал да получи добър съвет, да изпрати хора да попитат кое от двете царства — това на Кир или неговото собствено — е имал предвид богът. Като не схванал предреченото и не задал втори въпрос, нека сега вини себе си.“^[1]

И ако Делфийският оракул е бил само постановка за ограбването на лековерни монарси, то той със сигурност е имал нужда от извинения, които да обяснят неизбежните грешки. Негова стока били именно прикритите амбиции. Въпреки това, даденият от Пития урок е уместен — на оракулите трябва да задаваме въпроси, при това интелигентни въпроси, дори и когато ни се струва, че ни казват точно това, което искаме да чуем. Политиците не трябва да приемат нищо на сляпо, те трябва да подхождат с разбиране. И не трябва да оставят собствените им амбиции да застават на пътя на това разбиране. Превръщането на пророчества в политика трябва да се прави внимателно.

Този съвет е напълно приложим и за съвременните оракули — учени, мозъчни тръстове и университети, финансирани от индустрията институти и съвещателни комисии към националните академии на науките. Макар понякога и без желание политиците се допитват до някой оракул и получават съответния отговор. В наши дни оракулите често сами предлагат пророчествата си, дори и никой да не ги е питал. Обикновено отговорите им са много по-подробни от въпросите — те например включват метилов бромид, околополюсни вихри, хидрофлуороводородни съединения и Западния антарктически леден щит. Понякога преценките се представят като числови вероятности. Изглежда почти невъзможно един честен политик да получи в отговор едно просто „да“ или „не“. Съответно и хората, които определят политиката, трябва да решат, какво да се предприеме в отговор — ако въобще трябва да се предприеме нещо. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се разбере. И като се има предвид естеството на съвременните оракули и техните пророчества, политиците трябва — повече от когато и да било досега — да вникнат в науката и технологиите. (В отговор на тази нужда републиканският конгрес по един глупав начин разпусна собствената си Служба за технологични преценки. А сред членовете на Американския конгрес почти няма учени. Общо взето такова е състоянието и в останалите държави.)

* * *

Но има и още една легенда, в която се разказва за Аполон и неговите оракули. Тя е поне също толкова прочута и също толкова приложима към темата. Това е легендата за Троянската принцеса Касандра. (Тя започва малко преди микенските гърци да нападнат Троя и да поставят началото на Троянската война.) Касандра била най-красивата и най-умната от дъщерите на цар Приам. Аполон, който непрекъснато се оглеждал за привлекателни смъртни (нещо, което е валидно повече или по-малко за всички гръцки богове и богини), се влюбил в нея. Може и да ви се стори странно — тъй като това почти никога не се случва в гръцките митове, — но тя отклонила неговите предложения. Затова той решил да я подкупи. Но какво би могъл да й предложи? Касандра вече била принцеса. Била богата и красива. Била щастлива. И все пак Аполон имал с какво да я изкуши. Обещал й дарбата да вижда в бъдещето. Предложението било неустоимо и тя се съгласила. Quid pro quo^[2]. Аполон направил там каквото правят боговете, когато искат да превърнат някой смъртен в оракул, ясновидец или пророк. Тогава обаче станало нещо скандално — Касандра се отметнала. Тя просто отблъснала по-нататъшните усилия на божеството.

Аполон изпаднал в ярост. Но той не можел да си вземе обратно дарбата за виждане в бъдещето, защото в крайна сметка бил бог. (Каквото и да се говори за тях, боговете поне спазват обещанията си.) Вместо това, той я осъдил на жестока и твърде оригинална участ: никой да не вярва на нейните пророчества. (Това, което ви разказвам тук, следва най-вече представеното в Есхиловата трагедия „Агамемнон“.) Касандра предсказала на собствения си народ падането на Троя. Никой не й обърнал внимание. Тя предрекла смъртта на върховния сред гръцките царе нашественици. Отново никой не я чул. Тя дори видяла собствената си ранна смърт, но и това останало без резултат. Хората просто не искали да я чуят. Наричали я — както троянците, така и гърците — „господарката на многото скърби“. Днес може би биха я заклеймили като „пророчица на гибел и мрак“.

Има един хубав момент, в който тя не може да разбере как е възможно всички тези пророчества за надвиснали катастрофи — някои от които биха могли да бъдат предотвратени, стига само някой да й повярва — да остават неразбрани. Тя се обръща към гърците с думите: „Как е възможно да не ме разбирате? Нима не говоря добре езика ви?“ Но проблемът не е в гръцкото й произношение. Отговорът (предавам го със свои думи) звучи горе-долу така: „Виждаш ли, нещата стоят по този начин. Дори и Делфийският оракул понякога греши. Понякога пророчествата му са двусмислени. Не можем да бъдем сигурни. И ако не можем да сме сигурни в казаното от Делфи, как да бъдем сигурни в казаното от теб?“ Това е най-смисленият отговор, който тя някога получила.

Случаят с троянците е същият: „Предсказах на моите сънародници всичките им нещастия“, казва тя. Но те също пренебрегват ясновидската й дарба и срещат гибелта си. Малко по-късно тя също споделя съдбата им.

В наши дни можем да разпознаем същата тази съпротива, която срещат мрачните предсказания на Касандра. Ако бъдем изправени пред някое злокобно пророчество, в което са включени и могъщи сили, на които не е лесно да се въздейства, в нас се задейства естествената ни склонност да го игнорираме. Намаляването или предотвратяването на опасността ще изисква време, усилия, пари и кураж. Може да ни се наложи да променим своите приоритети. А не всяко предсказание за катастрофа, дори и да е направено от учени, се сбъдва. По-голямата част от животинския свят в океаните не стана жертва на инсектицидите; въпреки Етиопия и Сахел, глобалният глад не се превърна в символ на 80-те години на XX в.; производството на храни в Южна Азия не пострада драстично от пожарите в кувейтските нефтени полета през 1991 г.; свръхзвуковите самолети се оказаха безвредни за озоновия слой. А всички тези предупреждения бяха отправени от сериозни учени. Така че — когато бъдем изправени пред някое ново неудобно пророчество — може да се изкушим да си кажем „Малко вероятно“, или „Да бе, мрак и гибел“, или „Никога не се е случвало нищо, което дори малко да прилича на това“, или „Опитват се да ни изплашат“, или „Пагубно е за обществения морал“.

Нещо повече — ако факторите, които стоят в основата на надвисналата катастрофа, са налице вече от дълго време, тогава самото предсказание се превръща в едно непряко или неизказано обвинение. Защо ние, обикновените граждани, сме позволили опасността да надвисне над нас? Не е ли трябвало да разберем за нея по-рано? Дали самите ние не се превръщаме в съучастници, след като не сме предприели стъпки да накараме правителството да отстрани заплахата? И тъй като това са неприятни размишления — че нашето собствено невнимание и бездействие може да са изложили на опасност както нас, така и нашите близки, — се задейства една друга, този път пречеща на приспособяването ни реакция. Просто отричаме всичко. Казваме си, че се нуждаем от много по-сериозни доводи, преди да се замислим сериозно. Изкушени сме да омаловажаваме, да пренебрегваме, да забравяме. Психиатрите много добре познават това изкушение. Наричат го „отрицание“. Както се пее в една стара рокаджийска песен: „Отрицанието не е просто река в Египет.“

* * *

Историите на Крез и Касандра илюстрират двете крайности на политическите отговори на предсказанията за смъртоносна опасност. От една страна това на Крез, който символизира доверчивото и безкритично приемане (обикновено на твърдението, че всичко е наред), в чиято основа стои алчността или някакъв друг дефект на характера. На другия полюс са отговорите, които гърците и троянците дават на Касандра — ограничено и непоклатимо отричане на каквато и да било възможна опасност. Работата на политиците е да изберат предпазлив курс между тези две плитчини.

Да си представим, че група учени излизат с твърдението, че назрява голяма екологична катастрофа. Нека също така предположим, че това, което е необходимо, за да се предотврати или смекчи бедствието, е скъпо — скъпо не само като финансови и интелектуални ресурси, но също така и от гледна точка на това, че трябва да поставим под въпрос начина си на мислене, т.е. политически скъпо. В какъв момент политиците трябва да се отнесат сериозно към научното предсказание? Съществуват начини валидността на едно съвременно пророчество да бъде проверена — тъй като сред методите на науката присъства и процедура за поправяне на грешки, която многократно е доказвала ефикасността си и понякога е наричана „научният метод“. Има редица основни принципи (описал съм някои от тях в книгата си „Свят, населен с демони“): аргументите на авторитетите са с малка стойност („Защото аз казвам така“ не стига); квантитативното предсказание е изключително успешен начин да се пресеят добрите идеи от безсмислиците; използваните при анализа методи трябва да дадат и други резултати, които да са в пълно съгласие с всичко, което знаем за вселената; ожесточените дебати са добър знак; за да бъде взета една идея на сериозно, някаква друга, компетентна конкурентна научна група трябва независимо от нас да е стигнала до същото заключение и т.н. Има начини, по които политиците да решат, да намерят безопасния път между привързването и бездействието. За това обаче се изисква определена емоционална дисциплина и най-вече будно и грамотно от научна гледна точка гражданство, което само за себе си да може да реши колко голяма всъщност е опасността.