Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (12) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Дванадесета глава
Как да избегнем засадата

„Разбира се, никой не би се страхувал, ако не вярва, че може да му се случи нещо… Страхът е чувство, което е присъщо на тези, които вярват, че има вероятност да им се случи нещо… Хората не вярват в това, когато са — или си мислят, че са — насред голямо благоденствие, и впоследствие стават дръзки, надменни и безразсъдни… [Но ако] почувстват тревогата, на несигурността, трябва да има и някакво слабо очакване за спасение.“

Аристотел (384–322 г. пр.Хр.), „Реторика“, 1382^b29

Какво трябва да направим? Тъй като въглеродният диоксид, който днес вкарваме в атмосферата, ще остане там в продължение на десетилетия, дори и сериозни усилия на технологичен самоконтрол няма да дадат резултат преди следващото поколение (макар приносът на някои други газове за глобалното затопляне да може да бъде редуциран по-бързо). Трябва да правим разлика между краткотрайно смекчаване и дълготрайно решение, макар че в момента са ни нужни и двете. Изглежда, трябва колкото се може по-бързо да пуснем в експлоатация нова световна енергийна промишленост, която да генерира значително по-малко предизвикващи парников ефект газове и други замърсители. Но това „колкото се може по-бързо“ ще отнеме в най-добрия случай десетилетия, като междувременно ние ще трябва да ограничим пораженията и да направим всичко възможно преходът да причини колкото се може по-малко вреди на обществената и икономическа тъкан на света, както и да не доведе до спад на жизнения стандарт. Единственият въпрос, дали ние контролираме кризата, или тя контролира нас, остава.

Според едно проучване на „Галъп“ от 1995 г., почти всеки двама от трима американци се обявяват за еколози и заявяват, че биха дали предимство на опазването на околната среда пред икономическия растеж. Повечето биха се примирили с повишаването на данъците, ако събраните средства бъдат предназначени за опазване на околната среда. И все пак може да се окаже, че всичко това просто е невъзможно — че засегнатите промишлени интереси са толкова големи, а съпротивата на потребителя — толкова слаба, че всъщност в „ежедневния бизнес“ да не настъпят никакви съществени промени, преди да е станало твърде късно. Също така не е изключено да се окаже, че преходът към една цивилизация, която да не е задвижвана от изкопаеми горива, ще предизвика сътресения във вече и без друго крехката световна икономика и ще доведе до хаос. От всичко това следва, че ще трябва да изберем пътя си много внимателно. Имаме естествената склонност да изчакваме — това тук е непозната територия. Няма ли да е по-добре да намалим темпото? Тогава обаче поглеждаме към картата с прогнозираните климатични промени и установяваме, че нямаме време да се колебаем и че да напредваме бавно, ще бъде безразсъдно.

Съединените щати са най-големия източник на CO₂ на планетата. След тях се подреждат Русия и другите републики от бившия Съветски съюз. На трето място, ако ги представим като едно цяло, са всички развиващи се страни. Този факт има огромно значение. Не става дума за проблем единствено на високотехнологичните нации — чрез подсечното земеделие, използването на дървен материал за огрев и т.н. развиващите се страни също допринасят с много за глобалното затопляне. Освен това те имат и най-висок демографски прираст в света. Дори и да не успеят да се доближат до жизнения стандарт на Япония, на Тихоокеанския полумесец и Запада, тези нации ще продължават да бъдат все по-съществена част от проблема. Следваща по степента на своето съучастие е Западна Европа, след което идва Китай и чак след това Япония, която е една от най-енергийноефективните държави на планетата. Отново трябва да подчертаем, че също както глобалното затопляне обхваща целия свят, така и решението трябва да е в световен мащаб.

Парниковият ефект, предизвикан от изгарянето на въглища, нефт и природен газ, може да изложи на риск глобалната околна среда.

Парниковият ефект — рисунка на Патрик Макдонъл

Мащабите на промените, които трябва да се предприемат, ако искаме да засегнем проблема в неговата сърцевина, са обезсърчителни — особено за тези политици, които се интересуват най-вече от неща, които ще им донесат полза в рамките на техния мандат. Ако необходимите за подобряването на ситуацията действия могат да бъдат включени в рамките на две-, четири- или шестгодишна програма, тогава политиците вероятно ще бъдат по-склонни да сътрудничат, тъй като политическите им активи ще са нараснали, когато настъпи моментът за избори. Но програми с продължителност 20, 40 или 60 години, при които активите ще се увеличат във време, когато съответните политици не само вече няма да са на власт, а най-вероятно няма и да са между живите, изглеждат далеч по-непривлекателни.

Разбира се, трябва да внимаваме и да не се втурваме напред прибързано — подобно на Крез — и едва по-късно да разберем, че сме направили нещо ненужно, глупаво или опасно, при това на огромна цена. Още по-безотговорно ще бъде обаче да пренебрегнем надвисналата над нас катастрофа и наивно да се надяваме, че тя ще се размине от само себе си. Няма ли някаква средна възможност за политически отговор, която да е в съответствие със сериозността на проблема, но също така да няма негативни последствия, ако случайно се окаже, че — например поради някаква отрицателна обратна връзка — сме надценили тежестта на положението?

Да речем, че проектирате мост или небостъргач. В такива случаи е обичайно да се изиска и да се предвиди толеранс на устойчивост към катастрофални явления, който далеч да надминава мащабите на вероятните бедствия. Защо? Защото можете да бъдете сигурни, че последствията от срутването на един мост или небостъргач ще бъдат изключително сериозни. Трябва да имате всички възможни гаранции. Смятам, че същият подход трябва да бъде приложен и към локалните, регионалните и глобалните екологични проблеми. Както вече стана дума, в случая се натъкваме на ожесточена съпротива, тъй като от правителствата и индустрията се изисква да вложат големи средства. По тази причина ще станем свидетели на все по-чести опити за дискредитиране на глобалното затопляне. Но средства са необходими и за стягането на мостовете и за укрепването на небостъргачите. Това обаче се смята за нормална част от цената на това да строиш големи неща. Проектантите и строителите, които правят икономии и не вземат необходимите предпазни мерки, не си печелят име на предпазливи капиталисти, които не харчат излишни пари за малко вероятни непредвидени случаи. Напротив, те са разглеждани като престъпници. Тъй като има закони, които се грижат за това мостовете и небостъргачите да не падат. А дали също така не трябва да имаме закони и морални забрани, които да се занимават с потенциално много по-сериозните екологични опасности?

* * *

Тук бих искал да ви представя някои практически предложения относно политиката ни спрямо климатичните промени. Вярвам, че те изразяват консенсуса на голям брой специалисти, макар несъмнено не на всички. Тези мерки се явяват само начало, само опит проблемът да бъде смекчен. И все пак тяхното ниво на сериозност е подходящо за случая. Ще бъде много по-трудно да се прекрати действието на глобалното затопляне и да се върне климата към състоянието си през например 60-те години на XX в. Предложенията са скромни от още една гледна точка — всички тези промени имат напълно убедителни причини да бъдат направени, като причините са независими от темата за глобалното затопляне.

Ако провеждаме систематични наблюдения върху Слънцето, атмосферата, облаците, сушата и океана — чрез спътници, самолети, кораби и наземни станции, с прилагането на широк диапазон от сензорни системи, — ще можем да намалим степента на настоящата ни несигурност, да идентифицираме действието на обратните връзки, да регистрираме регионалните модели на замърсяване и техните последствия, да проследим изчезването на горите, разрастването на пустините, промените в полярните шапки, в ледниците и в нивото на океаните, да изследваме химията на озоновия слой, да наблюдаваме разпространението на вулканичната пепел и влиянието й върху климата, да направим изключително точни измервания върху колебанията в количеството постъпваща на Земята слънчева светлина. Никога по-рано не сме разполагали с толкова могъщи инструменти, с които да изучаваме и опазваме глобалната околна среда. И докато много нации подготвят космически апарати, които да участват в тези усилия, първият подобен инструмент е роботизираната Система за наблюдение на Земята, разработена от НАСА като част от нейната „Мисия до планетата Земя“.

Когато към атмосферата на Земята се прибавят още парникови газове, климатът не реагира мигновено. Вместо това, изглежда, са необходими около сто години, преди да се усетят две трети от цялостния ефект. По този начин, дори и още утре да спрем всички емисии на CO₂ и други газове, парниковият ефект ще продължи да се засилва най-малкото до края на следващото столетие. Това е още една изключително основателна причина да не се доверяваме на изчаквателния подход към проблема — това може да се окаже изключително опасно.

Какво направихме, когато в годините между 1973 и 1979 г. имаше петролна криза? Повишихме данъците, за да намалим потреблението, започнахме да правим по-малки автомобили и намалихме позволената скорост. Какво правим сега, когато има пресищане с петрол? Намаляваме данъците, произвеждаме по-големи автомобили и увеличаваме позволената скорост. Нито следа от мислене в дългосрочна перспектива.

За да предотврати засилването на парниковия ефект, светът трябва да намали с над 50% своята зависимост от изкопаемите горива. В краткосрочна перспектива, докато все още не можем да минем без тях, трябва да се научим да ги използваме много по-ефективно. Макар да са приютили само 5% от населението на планетата, Съединените щати използват почти 25% от световната енергия. Автомобилите са отговорни за почти една трета от американските емисии на CO₂. Въглеродният диоксид, който вашата кола изхвърля в атмосферата всяка година, тежи повече от нея. Съвсем ясно е, че ако можем да изминем повече километри с един галон бензин, съответно ще отделяме по-малко CO ₂ във въздуха. Почти всички специалисти са съгласни по въпроса, че са възможни огромни подобрения в енергийната ефективност. Защо ние — които твърдим, че сме еколози — сме доволни от колите си, които изминават едва 20 мили (32 км) с един галон гориво?^[1] Ако бихме могли с един галон да изминем 40 мили (64 км), ще отделяме във въздуха само половината CO₂; при 80 (128 км) мили за галон това количество ще бъде едва една четвърт. Този проблем е типичен за зараждащия се конфликт между краткосрочното увеличение на печалбите и дългосрочното намаляване на вредата върху околната среда.

Преди време от Детройт обясняваха, че никой няма да си купува икономични коли; че те ще трябва да бъдат по-малки и съответно по-опасни; че няма да ускоряват толкова бързо (макар че със сигурност ще могат да се движат по-бързо от ограниченията на скоростта); че освен всичко друго ще струват по-скъпо. И наистина е вярно, че в средата на 90-те години на XX в. американците караха все по-жадни за гориво коли и джипове, при това с все по-висока скорост — отчасти заради ниските цени на петрола. По този начин американската автомобилна промишленост се обяви срещу и продължава — макар и не толкова пряко — да се съпротивлява срещу всяка по-съществена промяна. През 1990 г. например — след голям натиск от страна на Детройт — Сенатът (макар и с много малко гласове) отхвърли законопроект, според който трябваше да се въведат значителни подобрения в енергийната ефективност на американските автомобили, а през 1995–1996 г. бяха облекчени ограниченията за енергийна ефективност, които вече бяха въведени в няколко щата.

Но не е необходимо да правим по-малки коли, а освен това има начини да направим дори малките коли достатъчно безопасни — например чрез поглъщащи силата на удара структури, чрез компоненти, които са еластични или се раздробяват при удар, или чрез въздушни възглавници за всички седалки. Като изключим младежите, обхванати от спазмите на дълбокото тестостероново опиянение, колко ще загубим, ако се откажем от възможността за няколко секунди да нарушим ограничението на скоростта? Сравнете го с това, което ще спечелим. В момента по пътищата се движат бързо ускоряващи бензинови коли, които могат да изминат 50 (80 км) и повече мили с един галон гориво. Първоначалната цена на тези автомобили може и да е по-висока, но за сметка на това поддръжката им струва по-малко — според едно изследване на американското правителство, разликата в цената ще се покрие само за три години. А що се отнася до твърдението, че никой не би си купил подобна кола, то подценява интелигентността на американския народ, както и загрижеността му за опазването на околната среда. То освен това не взема предвид и силата на рекламата, впрегната в една стойностна кауза.

Определили сме ограничения на скоростта, направили сме разрешителните временни, наложили сме най-различни забрани на водачите на автомобили — само и само да спасим повече човешки животи. Знаем, че автомобилите могат да бъдат толкова опасни, че правителствата са задължени да наложат някакви ограничения на начина, по който се произвеждат, поддържат и управляват. Всичко това ще стане още по-вярно, веднъж щом осъзнаем сериозността на глобалното затопляне. Извлекли сме много облаги от глобалната цивилизация. Дали все пак няма да можем така да променим поведението си, че да я спасим?

Проектирането на нов, безопасен, бърз, икономичен, чист и ограничаващ парниковия ефект клас автомобили ще даде тласък на множество нови технологии и ще спечели много пари за тези, които имат технологичен нюх. Най-голямата опасност за американската автомобилна индустрия се свежда до това, че ако се съпротивлява твърде дълго, необходимите нови технологии ще бъдат създадени (и патентовани) от чуждестранната конкуренция. Детройт има необходимата тясна мотивация да разработи нови, ограничаващи парниковия ефект модели — това е шансът му да оцелее. Не става дума за идеология или политически предразсъдъци. Вярвам, че това пряко следствие от парниковото затопляне.

Макар и бавно, трите големи производители на автомобили, базирани в Детройт — подтиквани и отчасти финансирани от федералното правителство — се опитват заедно да създадат автомобил, който ще може да изминава 80 мили (128 км) с един галон^[2], или някакво еквивалентно превозно средство с алтернативно захранване. Ако данъците върху горивата се повишат, това само ще засили натиска върху производителите да създават по-икономични автомобили.

В последно време отношението сякаш се променя. „Дженеръл Мотърс“ разработват електрически автомобил. „Необходимо е да инкорпорираме природозащитните насоки в бизнеса — това заяви през 1996 г. Денис Минано, вицепрезидент на корпорацията «Дженеръл Мотърс». — Корпоративна Америка започва да проумява, че това е добре за бизнеса… Съвременният пазар е по-сложен. Хората ви оценяват въз основа на това дали предприемате природозащитни инициативи и дали го правите, за да бъде бизнесът ви по-успешен. Те ще ви кажат: «Няма да ви наречем зелени, но ще кажем, че имате ниски емисии на вредни газове или добри рециклиращи програми. Ще кажем, че мислите за опазването на околната среда.»“ Макар и на ниво реторика, това все пак е нещо ново. И все пак още чакам да се появи новият седан на „Дженеръл Мотърс“, който ще изминава 80 мили (128 км) с един литър гориво.

Какво представлява електрическият автомобил? Включвате го в мрежата, зареждате акумулаторите и си заминавате. Най-добрите подобни коли, направени от композитни материали, стигат до 100 мили (около 160 км) пробег на едно зареждане и освен това са съобразени със стандартните изисквания за безопасност. Ако искат да бъдат екологично чисти, ще трябва да използват друг тип батерии, а не днешните тежки оловно-киселинни акумулатори. Оловото е смъртоносна отрова. И, разбира се, електрическият заряд, който задвижва колата, все трябва да дойде отнякъде. Ако например идва от някоя електрическа централа, която работи с въглища, всъщност няма да сме направили нищо за ограничаването на глобалното затопляне, независимо от приноса ни за намаленото замърсяване в градовете и по магистралите.

Подобни подобрения могат да бъдат направени навсякъде в зависещите от изкопаемите горива производства. Топлоцентралите могат да бъдат направени много по-икономични; големите въртящи се индустриални машини могат да бъдат проектирани така, че скоростта им да се регулира; флуоресцентните лампи биха могли да заменят обикновените крушки в много по-голям мащаб. В много случаи нововъведенията ще се окажат изгодни в дългосрочен план, като освен това ще ни освободят от нашата зависимост от презокеанския нефт. Има и други причини да започнем да използваме горивата по-ефективно — причини, които са напълно независими от притесненията ни относно глобалното затопляне.

* * *

Но повишаването на ефективността, с която извличаме енергия от изкопаемите горива, няма да бъде достатъчна мярка в дългосрочен план. С течение на времето хората на Земята ще стават все повече, с което ще се увеличават и енергийните нужди. Не можем ли да открием някакви алтернативи на фосилните горива — начини да произвеждаме енергия, без да отделяме предизвикващи парников ефект газове, които допълнително да затоплят планетата? Една такава алтернатива е добре известна — ядрения разпад, при който се освобождава не затворената в изкопаемите горива химична енергия, а заключената в сърцето на материята ядрена енергия. Все още няма атомни автомобили и самолети, но за сметка на това съществуват атомни кораби и най-вече има атомни електроцентрали. При идеални обстоятелства цената на електричеството от атомните централи е приблизително колкото на това от централите, които работят с въглища и петрол, а атомните електроцентрали не отделят парникови газове. Въобще. И все пак…

Както ни напомнят случаите с Острова на трите мили^[3] и Чернобил, атомните електроцентрали могат да изпускат опасна радиация или дори да избухнат. Те генерират дяволска смес от радиоактивни отпадъци с дълъг живот, които трябва да бъдат складирани някъде. И като казвам „с дълъг живот“, наистина имам предвид дълъг живот: периодите на полуразпад на много от радиоактивните изотопи са с продължителност стотици и дори хиляди години. Ако искаме да ги погребем, ще трябва да се подсигурим, че няма да се появи теч, който да стигне до подпочвените води или да ни изненада по някакъв друг неприятен начин. Трябва да имаме гаранции не просто за период от няколко години или десетилетия — необходимо е да бъдем сигурни за периоди от време, които надминават с много нашите способности да правим дългосрочни планове (поне каквито са били в близкото минало). В противен случай изглежда, все едно казваме на нашите потомци, на които завещаваме радиоактивните отпадъци, че те ще бъдат тяхно бреме, тяхна отговорност и техен риск — тъй като просто не сме открили по-безопасен начин за генериране на енергия. (Всъщност в момента правим точно това с изкопаемите горива.) Освен това има и още един проблем. Повечето атомни електроцентрали използват или създават уран, с който може да се правят ядрени оръжия. А те представляват неустоимо изкушение за някои войнствени нации и за терористичните групи.

Ядрената енергия не генерира предизвикващи парников ефект газове, но крие други, добре известни опасности.

Атомната енергия — рисунка на Патрик Макдонъл

Ако намерим решение на тези задачи, свързани с безопасността на експлоатацията, със складирането на радиоактивните отпадъци и с избягването на възможни оръжейни диверсии, то тогава атомните електроцентрали могат да се окажат търсеният отговор на нашия проблем с изкопаемите горива — или поне една сериозна отсрочка преди да сме измислили нещо по-добро. Но задачите все още не са получили своето задоволително разрешение, а и не се забелязват перспективи това да се случи в скоро време. Продължаващите нарушения на изискванията за безопасност в атомната индустрия, систематичното прикриване на тези нарушения и неспособността на американската Комисия за ядрено регулиране да се наложи (дължаща се отчасти на бюджетните ограничения) не могат да ни вдъхнат увереност. Тежестта на доказване остава в полето на ядрената енергетика. Въпреки тези тревоги, някои държави — например Франция и Япония, — преминаха основно към атомна енергия. Междувременно други нации — например Швеция, — които в началото бяха възприели атомната енергия, понастоящем са решили да се откажат от нея.

Вследствие от широката обществена тревога по отношение на атомната енергия, всички американски поръчки за ядрени реактори, постъпили след 1973 г., бяха отказани, а след 1978 г. не е поръчан нито един нов реактор. Предложенията за изграждане на нови хранилища за радиоактивни отпадъци систематично са отхвърляни от засегнатите общности. Дяволската отвара продължава да се трупа.

Има и друг вид атомна енергия — не на разпад, при който се разцепват атомните ядра, а на синтез, при който ядрата се съединяват. По принцип работещите с ядрен синтез атомни електроцентрали могат да използват морска вода — един на практика неизчерпаем източник — няма да отделят предизвикващи парников ефект газове, няма да ни изправят пред рисковете на радиоактивните отпадъци и няма да имат нищо общо с урана и плутония. Но възможността „по принцип“ не се брои. Трябва да бързаме. Като се има предвид огромните усилия и изключително развитите технологии, които влагаме, може би в момента сме достигнали до този стадий, в който един реактор с ядрен синтез ще генерира съвсем малко повече енергия, отколкото ще използва. Перспективите на ядрения синтез са перспективи за хипотетични, огромни, скъпи и високотехнологични инсталации, които дори според техните защитници няма да са достъпни на пазарно ниво още много десетилетия. Не разполагаме с много десетилетия. Има вероятност ранните варианти да генерират невъобразими количества радиоактивни отпадъци. А и при всички случаи е трудно да си представим подобни системи като отговор на кризата в развиващия се свят.

Това, за което стана дума в предходния параграф, е горещият синтез — който си има основателни причини да е кръстен така. За да накарате синтеза да протече, първо трябва да загреете изходните материали до температури от милиони градуси и дори повече (каквито са във вътрешността на Слънцето). Появиха се твърдения и за нещо, наречено „студен синтез“. За пръв път за него се заговори през 1989 г. Принципът е следният — апаратът седи на масата; вкарвате в него някакъв вид водород и паладий; пускате електрически ток и — поне така се твърди — получавате повече енергия, отколкото вкарвате, както и неутрони и други признаци за ядрена реакция. Стига да се окаже вярно, това ще бъде идеалното решение на глобалното затопляне. Много научни групи по целия свят насочиха вниманието си към студения синтез. И ако в твърденията има нещо вярно, наградите, разбира се, ще бъдат огромни. Категоричното заключение на световната общност на физиците е, че студеният синтез е илюзия и е смес от грешки при измерванията, липса на подходящи контролни експерименти и неправене на разлика между химични и ядрени реакции. И все пак има някои групи учени от различни държави, които продължават да изследват възможностите за студен синтез — японското правителство например подкрепи едно такова проучване на ниско ниво. Всяко подобно твърдение трябва да бъде разглеждано само за себе си.

Може би зад ъгъла ни очаква някаква изящна и гениална нова технология — за чието съществуване днес дори не предполагаме — която ще осигури енергията на бъдещето. И по-рано сме се натъквали на изненади. Но би било неразумно да разчитаме на това.

По много причини именно развиващите се страни са особено уязвими от глобалното затопляне. Те разполагат с по-малко възможности да се адаптират към нови климатични условия, да приспособяват нови земеделски култури, да залесяват наново оголените площи, да строят вълноломи и диги, да реагират на засушавания и наводнения. В същото време те са силно зависими от изкопаемите горива. Нима има нещо по-естествено от това Китай — който разполага с вторите най-големи запаси от въглища в света — да гради експоненциалната си индустриализация именно въз основа на изкопаемите си горива? И ако пратеници на Япония, Западна Европа и Съединените щати отидат в Пекин и поискат ограничаване на изгарянето на въглища и нефт, нима китайската страна няма да изтъкне, че същите тези нации не са били подложени на подобни забрани по време на своята индустриализация? (А освен това сключената през 1992 г. в Рио Рамкова конвенция за климатичните изменения, ратифицирана от 150 държави, призовава развитите страни да заплатят цената за ограничаването на парниковите емисии на развиващите се нации.) Развиващите се страни се нуждаят от евтина и сравнително нискотехнологична алтернатива на изкопаемите горива.

И ако не можем да ползваме изкопаемите горива, нито ядрения разпад, нито ядрения синтез, нито пък някаква нова и екзотична технология, тогава какво? По време на управлението на американския президент Джими Картър на покрива на Белия дом беше инсталиран соларно-термален конвертор. В него циркулира вода, която — през слънчевите дни над Вашингтон — се загрява от слънчевата светлина и дава своя принос — може би около 20% — към енергийното потребление на Белия дом (включително, предполагам, и към президентските душове). Колкото повече енергия постъпва директно от Слънцето, толкова по-малко енергия ще бъде черпена от местната електроснабдителна мрежа и съответно по-малко въглища или петрол ще бъдат изразходвани за захранването на електрическата мрежа около река Потомак. Системата не предоставя по-голямата част от необходимата енергия, нито пък работи особено добре през облачните дни. И все пак тя представлява един обнадеждаващ знак за това, което е било (и продължава да е) нужно.

Превърнатата в електричество слънчева енергия е безопасна и е възможно решение на световния енергиен проблем в много случаи.

Слънчевата енергия — рисунка на Патрик Макдонъл

Едно от първите действия на администрацията на президента Рейгън беше да изтръгне соларно-термалния конвертор от покрива на Белия дом. В него сякаш се съдържаше някаква идеологическа заплаха. Разбира се, подновяването на покрива на Белия дом има своята цена, както и изразходваното всеки ден допълнително електричество не е без пари. И все пак отговорните за това лица са решили, че ползата си струва цената. Каква полза? За кого?

В същото време значително — с около 90% — беше орязано и федералното финансиране на проучвания, свързани с алтернативите на изкопаемите горива и ядрените оръжия. Правителствените субсидии (включително огромните данъчни облекчения) за петролната и ядрената индустрии останаха високи през цялото време, през което на власт бяха Рейгън и Буш, Смятам, че към списъка на тези субсидии може да бъде включена и войната в Персийския залив от 1991 г. И макар през този период да беше постигнат известен технологичен прогрес в областта на алтернативните енергийни източници — едва ли благодарение на американското правителство — все пак на практика загубихме 12 години. Но не разполагаме с 12 излишни години — поради високата скорост, с която парниковите газове се натрупват в атмосферата, и поради дълготрайния им ефект. Днес най-накрая правителствената подкрепа за алтернативните енергийни източници отново се засилва, но този процес е твърде бавен. Очаквам някой следващ президент отново да инсталира соларно-термален конвертор на покрива на Белия дом.

В края на 70-те години на XX в. имаше федерални данъчни облекчения за хората, които инсталираха в домовете си слънчеви нагреватели. Дори и в райони с преобладаващо облачни дни, тези индивидуални собственици, които се възползваха от данъчното облекчение, сега разполагат с изобилна гореща вода, за която не се налага да плащат на съответната комунална компания. Първоначалната инвестиция се възвърна в рамките на около пет години. Администрацията на президента Рейгън премахна това данъчно облекчение.

Има и голям брой други алтернативни технологии. Топлината на планетата генерира електричество в Италия, Айдахо и Нова Зеландия. В прохода Алтамонт в Калифорния има 7500 движени от вятъра турбини, като полученото по този начин електричество се продава на Тихоокеанската газова и електрическа компания. В Травърс Сити, щата Мичиган, някои потребители плащат малко по-висока цена за електричество от вятърни турбини — с цел да избегнат замърсяването на околната среда, причинявано от топлоелектрическите централи, които работят с изкопаеми горива. Още много хора чакат да се включат. Ако вземем предвид и разходите за опазване на околната среда, добиваното от вятъра електричество се оказва по-евтино от това, генерирано от изгарянето на въглища. Според някои предварителни изчисления, всички енергийни нужди на САЩ могат да бъдат задоволени от турбини, които да са разположени на широки интервали по най-ветровитите 10% от страната — основно със земеделски и животновъдни райони. Освен това, горивото от зелени растения („конверсия на биомаса“) може да замени нефта, без да увеличава парниковия ефект, тъй като — преди да бъдат превърнати в гориво — растенията извличат CO₂от въздуха.

По много причини на мен лично ми се струва, че трябва да се концентрираме най-вече върху развитието и подкрепата на непрякото превръщане на слънчевата светлина в електрическа енергия. Слънчевата светлина е неизчерпаема и широко достъпна (с изключение на някои много облачни райони, като например северните части на щата Ню Йорк, където живея аз). Необходимите за целта устройства имат малко движещи се част и се нуждаят от минимална поддръжка. Освен това слънчевата енергия нито предизвиква парников ефект, нито създава радиоактивни отпадъци.

Понастоящем се използва широко само една слънчева технология: водноелектрическите централи. Топлината на Слънцето изпарява водата, след което тя пада под формата на дъжд в планинските райони, спуска се в течащите надолу реки, събира се в някой язовир и след това завърта турбините на централата, които генерират електричество. Но броят на бързите реки на планетата е ограничен и в много страни те далеч не са достатъчни, за да задоволят всички енергийни нужди.

Задвижвани от слънчева енергия автомобили вече участват в състезания на далечни разстояния. Слънчевата енергия може да се използва при създаването на водородно гориво от вода, при своето изгаряне водородът се превръща отново във вода. По света има много пустинни райони, от които можем да извлечем полза, при това по един екологично отговорен начин — като ги използваме за събирането на слънчева светлина. Вече в продължение на десетилетия слънчевото електричество или „фотогалваничната“ енергия се използва от космическите апарати в орбита около Земята и от тези, които пътуват във вътрешните райони на Слънчевата система. Фотоните на светлината се удрят в повърхността на клетката и освобождава, електрони, чиито кумулативен поток всъщност представлява електрически ток. Това са практични технологии, с които вече разполагаме.

Но кога, ако въобще някога, соларно-електрическата и соларно-термичната технологии ще бъдат в състояние да се конкурират с изкопаемите горива при захранването на домове и офиси? Съвременните преценки — включително и тези на Министерството на енергетиката — показват, че слънчевата технология ще настигне изкопаемите горива в рамките на първото десетилетие на XXI в. Това е достатъчно скоро, за да може наистина да промени нещата.

Всъщност ситуацията е много по-благоприятна, отколкото изглежда. Когато се правят подобен род сравнения, счетоводителите водят два вида книги — едни за пред широката публика и още едни, където са показани реалните разходи. През последните години цената на един барел суров петрол е около 20 долара. Само че има американски войски, които са изпратени да охраняват чуждите находища, а някои държави получават значителни като обем външни помощи само и единствено заради петрола. Защо трябва да се преструваме, че това не е част от цената на петрола? Понасяме тежките екологични последствия от катастрофални петролни разливи (като например този от „Ексон Валдез“)^[4] единствено заради жаждата си за нефт. Защо се преструваме, че и това не влиза в цената на петрола? Ако прибавим тези допълнителни разходи, стойността на един барел суров петрол ще достигне до около 80 долара. Ако към общата сметка добавим и цената, която използването на същия този петрол коства на регионалната и глобалната околна среда, реалната стойност на един барел може би ще достигне 100 долара. А когато защитата на нефтените запаси провокира започването на война, какъвто беше случая с тази в Персийския залив, цената, става още по-голяма, при това вече не говорим само за долари.

Когато се опитаме да направим нещо, което да се доближава до почтено изчисление, става ясно, че в много случаи слънчевата енергия (както и тази от вятъра и от други възстановими източници) вече е много по-евтина от добиваната от нефт, въглища и природен газ. Съединените щати и останалите индустриални държави трябва да инвестират много средства в по-нататъшното усъвършенстване на технологията, както и да инсталират конвертори на слънчева енергия върху големи площи. Но взети като общо, отделените за тази технология пари в бюджета на Министерството на енергетиката се равняват на стойността на един или два от онези свръхмодерни самолети, които сме разположили на стража около чуждите петролни залежи.

Инвестирайте днес в ефективното използване на изкопаемите горива или в алтернативни източници на енергия, и печалбата ще дойде години напред в бъдещето. Но, както вече споменах, политиците и индустриалците често изглеждат фокусирани върху настоящия момент. Междувременно новаторските американски корпорации, които развиват използването на слънчевата, енергия, биват продавани на чуждестранни фирми. Понастоящем соларно-електрически системи се демонстрират в Испания, Италия, Германия и Япония. Дори и най-голямата комерсиална слънчева електроцентрала в САЩ, тази в пустинята Мохаве, генерира едва няколкостотин мегавата електричество, които продава на Едисън в Южна Калифорния. В световен план проектантите на предприятия за обществени услуги избягват влагането на средства във вятърни турбини и соларно-електрически генератори.

Въпреки това има и някои обнадеждаващи знаци. Американските соларно-електрически устройства от малък мащаб са водещи на световния пазар. (От трите най-големи компании две са под контрола на Германия и Япония, а третата — на една американска корпорация за изкопаеми горива.) Тибетските пастири използват слънчеви батерии, за да захранват електрически крушки и радиоприемници; сомалийските лекари поставят слънчеви батерии на гърба на камилите, за да запазят скъпоценните ваксини студени по време на пътуването през пустинята; 50 000 малки домакинства в Индия са се обърнали изцяло към соларно-електрическа енергия. И тъй като тези системи са достъпни за представителите на ниската средна класа в развиващите се страни, и освен това почти не изискват разходи по поддръжката, потенциалният пазар за соларна електрификация в селските райони е огромен.

Ние можем и трябва да правим повече. Трябва да има сериозна федерална подкрепа за развитието на тази технология, както и стимули, които да подтикнат учените и изобретателите да се обърнат към тази не достатъчно развита област. Защо „енергийната независимост“ се споменава толкова често като оправдание за опасните за околната среда атомни електроцентрали и нефтени платформи, а толкова рядко в подкрепа на новите изолации, икономичните автомобили, вятърната и слънчевата енергия? Много от тези новаторски технологии могат да се използват в развиващия се свят, за да бъде подкрепена индустрията и повишен стандартът на живот, без това да е съпроводено с екологичните грешки на развитите страни. Ако Америка иска да се утвърди като световен лидер в областта на новите базови индустрии, тук сме изправени пред една такава, която е готова да излети.

Съвсем не е изключено тези алтернативи могат да бъдат развити в рамките на една наистина свободна пазарна икономика. Една друга възможност е да се въведе някакъв малък данък върху изкопаемите горива, който да финансира развитието на алтернативни технологии. Великобритания, въведе „Данък за нефосилните горива“, който през 1991 г. се равняваше на 11% от покупната цена. Само в Америка една подобна мярка би събрала много милиарди долари годишно. Но през 1993–1996 г. президентът Клинтън не успя да прокара законопроект, според който на всеки галон гориво щеше да се заплаща данък от едва пет цента. Може би някой следващ президент ще се справи по-добре.

Това, на което се надявам, е, че соларно-електрическите инсталации, вятърните турбини, конверсията на биомаса и технологията на водородното гориво ще бъдат въведени с бързи крачки, като в същото време значително ще повишим ефективността, с която изгаряме изкопаемите горива. Никой не говори за това въобще да се откажем от фосилните горива. Едва ли слънчевата светлина и вятърните турбини ще успеят да задоволят енергийните нужди на тежката промишленост — например в стоманодобивните заводи и пещите за алуминий. Но ако успеем да намалим зависимостта си от изкопаемите горива наполовина или дори повече, пак ще сме постигнали много. Изглежда малко вероятно скоро да се появят нови, много различни технологии, които да са в състояние да настигнат парниковото затопляне. Въпреки това не е изключено в някакъв момент през следващия век да разполагаме с някаква нова технология — евтина, чиста, без вредни емисии — нещо, което да може да бъде конструирано и ремонтирано във всички малки и бедни държави по целия свят.

И все пак, няма ли някакъв начин да изтеглим въглеродния диоксид от атмосферата, да поправим част от вредите, които вече сме причинили? Единственият начин да забавим действието на парниковия ефект — начин, който изглежда едновременно безопасен и сигурен — е да засаждаме дървета. В хода на своя растеж дърветата поглъщат CO₂ от въздуха. Разбира се, би било глупаво да ги горим веднъж щом са израснали напълно. Това ще унищожи именно ползата, към която се стремим. Вместо това трябва да засаждаме гори, а дърветата — щом пораснат напълно — трябва да бъдат отсичани и използвани например за построяването на къщи и изработването на мебели. Или просто да бъдат заравяни в земята. Но земята, която трябва да бъде залесена по целия свят — за да можем да почувстваме ефекта от израстващите дървета — е огромна, приблизително с размерите на САЩ. Това може да се постигне единствено с обединените усилия на целия човешки вид. Вместо това ние хората, унищожаваме по един акър гора на всяка една секунда. Всеки може да засади дърво — отделният човек, държавата, индустрията. Но най-вече индустрията. Компанията „Приложни енергийни услуги“, базирана в Арлингтън, щата Вирджиния, строи топлоелектрическа централа в Кънектикът. Тя освен това засажда дървета в Гватемала, които ще извлекат от атмосферата повече въглероден диоксид, отколкото новото й съоръжение ще генерира през целия си функционален живот. Не би ли трябвало дърводобивните компании да засаждат повече гори — с бързорастящи видове с изобилна зеленина, които ще допринесат за смекчаването на парниковия ефект — отколкото изсичат? А какво да кажем за въгледобивната, нефтодобивната, газодобивната и автомобилната промишлености? Не трябва ли всяка компания, която е отговорна за вкарването на CO₂ във въздуха, освен това да се грижи и за неговото извличане? Не трябва ли това да се отнася за всеки гражданин? Дали не трябва да засаждаме дървета по Коледа? Или на рождените си дни, на годишнините и на сватбените празненства. Нашите прадеди са дошли от дърветата и ние изпитваме естествено влечение към тях. Изглежда напълно нормално да искаме да засадим още от тях.

* * *

С това, че систематично изравяме от земята и изгаряме телата на отдавна изчезнали същества, сами сме се изложили на риск. Можем да смекчим заплахата, като повишим ефективността, с която ги изгаряме, като инвестираме средства в алтернативни технологии (като например конверсия на биомаса, вятърна и слънчева енергия) и като дадем живот на някои от същите видове същества, чиито останки — древни или не — изгаряме — дърветата. Тези действия ще имат и допълнителни благоприятни последствия: ще пречистят въздуха; ще забавят изчезването на видовете в тропическите гори; ще ограничат или ще премахнат нефтените разливи; ще ни дадат нови технологии, нови работни места и нови възможности за печалба; ще осигурят енергийната ни независимост; ще помогнат на Съединените щати и на другите зависими от петрола индустриални нации да изтеглят униформените си синове и дъщери от пътя на бедите, както и да пренасочат по-голяма част от военните си бюджети към производства в гражданската икономика.

Въпреки продължаващата съпротива от страна на свързаните с изкопаемите горива индустрии, има един вид бизнес, който е все по на сериозно приема глобалното затопляне. Става дума за застрахователните компании. Според думите на президента на Американската презастрахователна асоциация, разрушителните бури и другите крайни прояви на климата, които са предизвикани от парниковия ефект — например наводненията и засушаванията — ще доведат до „банкрута на индустрията“. През май 1996 г. — като се позова на факта, че шест от десетте най-тежки природни бедствия в историята на страната са се случили през последното десетилетие — един консорциум от американски застрахователни компании финансира проучване на глобалното затопляне като евентуална причина за тях. Германските и швейцарските застрахователни компании се обявиха за намаляване на емисиите на предизвикващи парников ефект газове. Съюзът на малките островни държави се обърна към развитите държави с искане до 2005 г. да намалят своите емисии на парникови газове с 20% под нивата от 1990 г. (Между 1990 и 1995 г. световните емисии на CO₂ са се увеличили с 12%.) В други видове промишленост, поне на ниво реторика, също се появи загриженост за опазването на околната среда — тя отразява засилващия се натиск на общественото мнение, в и донякъде извън границите на развитите страни.

„Глобалното затопляне е изключително сериозен проблем, който е вероятно да изложи на опасност самата основа на човешкия живот“ — това заяви Япония, като освен това обяви, че до 2000 г. ще стабилизира своите емисии на парникови газове. Швеция обяви, че до 2010 г. ще спре от експлоатация ядрените си мощности, които осигуряват половината от енергията на страната, като в същото време ще намали с 30% промишлените си емисии на CO₂. Последното трябва да се постигне чрез повишаване на енергийната ефективност и чрез въвеждането на възстановими алтернативни източници. Освен това се очаква тези начинания да доведат до икономии на средства. През 1996 г. Джон Селуин Гъмър, британският министър на околната среда, заяви следното: „Като световна общност приемаме, че трябва да има световни правила.“ Има обаче и сериозна съпротива. Страните от ОПЕК се обявяват срещу намаляването на емисиите на CO₂, тъй като то ще доведе до известно редуциране на приходите им от износ на петрол. Русия и много развиващи се страни се противопоставят, тъй като това ще бъде сериозно препятствие по пътя на индустриализацията. Съединените щати са единствената голяма индустриална държава, която не предприема сериозни мерки за ограничаването на парниковото затопляне. И докато другите нации действат, американското правителство назначава комисии и призовава засегнатите промишлености доброволно да сътрудничат, макар това да е срещу краткосрочните им интереси. Разбира се, ефективните мерки по въпроса ще са много по-трудни от прилагането на Протокола от Монреал за ХФВ и неговите поправки. Засегнатите индустрии са много по-могъщи, цената на промяната ще бъде много по-голяма, а в областта на глобалното затопляне все още не се е случило нищо чак толкова драматично (каквото беше дупката над Антарктика за изтъняването на озоновия слой). Гражданите ще трябва да образоват своите правителства и промишлености.

Молекулите CO₂, тъй като са лишени от разум, не могат да проумеят дълбоката идея на националния суверенитет. Те просто се оставят на вятъра да ги носи. Дори и да са създадени на едно място, те спокойно могат да се озоват на всяко друго. Планетата е едно цяло. Нациите по света трябва да работят заедно — независимо от това какви са техните идеологически и културни разлики. В противен случай няма да има решение за парниковия ефект и другите глобални екологични проблеми. Всички заедно сме затворени в парника.

В крайна сметка, през април 1993 г. президентът Бил Клинтън ангажира Съединените щати с това, което администрацията на Джордж Буш беше отказала да приеме: да се присъедини към още 150 нации при подписването на протоколите от Световния форум, състоял се в Рио де Жанейро през предходната година. За да бъдем конкретни, Съединените щати се задължиха до 2000 г. да сведат емисиите си на въглероден диоксид до нивата от 1990 г. (нивата от 1990 г. далеч не са добри, но това поне е стъпка в правилната посока). Изпълнението на това обещание няма да е лесно. Освен това страната се ангажира с мерки за защита на биологичното разнообразие в голям брой екосистеми по цялата планета.

Не е безопасно да продължаваме с лекомисления технологичен растеж, нито с общото си пренебрежение към последствията от него. Напълно сме в състояние да ръководим технологията, да я обърнем в посока на благоденствието на всички на планетата. А може би има някакъв лъч надежда във всички тези екологични проблеми, тъй като те ни принуждават, щем-не щем, независимо от цялото ни нежелание, да възприемем един нов начин на мислене, в който поне по някои въпроси добруването на човешкия вид се подрежда пред националните и корпоративните интереси. Имаме големи способности, стига само да има какво да ни мотивира. Знаем какво трябва да се направи. Освен ако сме много по-глупави, отколкото си мисля, екологичната криза на нашето време трябва да доведе до едно ново обединение на нациите и поколенията, а защо не и до края на нашето дълго детство.