Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (7) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Седма глава
Светът, който пристигна по пощата

Светът? Капки, отърсени

от човката на

жерав на лунна светлина.

Доген (1200–1253), „Бдение над мимолетното“ от Люсиен Стрик и Такаши Икемото „Дзен поеми от Япония: Човката на жерава“ (Ню Йорк, Гроув Прес, 1973)

Светът пристигна по пощата. На пакета пишеше „Чупливо“ и имаше залепен стикер с изображение на счупена стъклена чаша. Отворих го внимателно, боейки се да не чуя дрънченето на счупен кристал или да не открия парчета стъкло. Съдържанието се оказа непокътнато. Хванах предмета с двете си ръце и го вдигнах срещу слънчевата светлина. Представляваше прозрачна сфера, приблизително до половината пълна с вода. На едно място беше залепено трудно забележимо с просто око число — 4210. Свят № 4210. Явно има множество такива светове. Внимателно го поставих на приложената стойка и се вгледах във вътрешността му. Там вътре имаше живот — мрежа от клони, някои от които обвити във влакнести водорасли, и шест или осем малки животинки, повечето розови, които сякаш се гонеха и лудуваха сред растенията. Освен това имаше и стотици други видове същества — толкова многобройни в тези води, колкото са и рибите в океаните по Земята. Но те всички бяха микроорганизми — твърде малки, за да мога да ги видя с невъоръжено око. Разбира се, розовите животинки бяха скариди от някаква непретенциозна разновидност. Те веднага привличат вниманието, защото изглеждат особено заети. Някои бяха стъпили по клоните, разхождаха се на десетте си крака и размахваха множество други израстъци. Една от тях се беше посветила изцяло на това да обядва с един зелен стрък, използвайки повечето си крайници. Сред клоните, които бяха драпирани с водорасли по същия начин, по който дърветата в Джорджия и Северна Флорида са покрити с испански мъх, можеха да се видят други скариди, които се щураха наоколо — сякаш имаха много важни срещи някъде другаде. Понякога се случваше при преминаването от една среда в друга да сменят цвета си. Една от тях беше бледа, почти прозрачна, друга — оранжева, с червеникави петна, избили може би от притеснение.

Разбира се, в много отношения те се различават от нас. Скелетът им се намира отвън, могат да дишат вода, а анусът им е разположен смущаващо близо до устата им. (Въпреки това скаридите са изключително придирчиви към чистотата и външния си вид и разполагат с двойка специализирани израстъци с подобни на четки накрайници. От време на време някоя започва старателно да се търка.)

В други отношения скаридите обаче са много подобни на хората. Трудно е да не се забележи. Имат мозък, сърце, кръв и очи. Тази суетня от плавателни крайници, които ги тласкат напред през водата, предават нещо, което без съмнение издава наличието на цел. Когато пристигнат до местоназначението си, те се посвещават на стръковете водорасли с прецизността, деликатността и старанието на заклети чревоугодници. Две от тях, очевидно по-авантюристично настроени от останалите, обикаляха световния океан, плувайки високо над водораслите и наблюдавайки апатично своите владения.

След известно време се научавате да различавате отделните индивиди. Една скарида е в процес на смяна на черупката — тя смъква стария си скелет, за да направи място за новия. След това ще можете да го видите — прозрачен, подобен на саван — да виси от някое клонче, докато бившият му обитател обикаля наоколо в лъскава нова обвивка. На друга й липсва едното краче. Дали не е имало свирепа ръкопашна схватка, може би от страст по някоя зашеметяваща, току-що напъпила красавица?

Погледната под определен ъгъл отдолу, водната повърхност се превръща в огледало и скаридата може да види собственото си отражение. Дали се разпознава? По-вероятно е да възприема отражението като някоя друга скарида. Под различен ъгъл извитата стъклена стена ги увеличава и ми предоставя възможност наистина да разбера как всъщност изглеждат. Например забелязвам, че имат мустаци. Две от тях се спускат към повърхността и — безсилни да надмогнат горното напрежение — отскачат. След това, изправени — и, както си представям, малко стреснати, — те бавно се спускат към дъното. Кръстосали са небрежно ръце. Едва ли би ви се сторило, че този подвиг е нещо повече от рутина — нещо, за което си струва да бъде отбелязано. Изглеждат невъзмутими.

Мисля си, че ако аз мога ясно да видя скаридата, през шлифования кристал, то и тя трябва да може да види мен или поне окото ми — надвиснал заплашително голям черен диск с венец от кафяво-зелено. И наистина, случва се — докато наблюдавам някоя, която припряно опипва водораслите — внезапно да замръзне на място и да погледне нагоре към мен. Установили сме зрителен контакт. Чудя се какво ли си мисли, че вижда?

Събуждам се една сутрин след няколко дни усилна работа и поглеждам в кристалния свят… И сякаш всички са изчезнали. Започвам да се упреквам. От мен не се иска почти нищо — нито да ги храня, нито да им давам витамини, нито да им сменям водата, нито да ги водя на ветеринар. Просто трябва да се грижа за това да не са изложени на много силна светлина, да не стоят много време на тъмно и температурата на водата да е между 10° и 30°C. (Предполагам, че над тази граница те ще представляват вече не екосистема, а супа.) Дали не съм ги убил със своята разсеяност? Тогава обаче виждам антенка, която се подава иззад едно клонче, и разбирам, че всички все още са в добро здраве. Те са просто скариди, но след известно време установяваш, че се тревожиш и вълнуваш за тях.

Ако си натоварен с грижите за един такъв малък свят и съзнателно се тревожиш за температурата и количеството светлина, то тогава — независимо какво си си мислел в началото — в крайна сметка се оказва, че те е грижа за тези, които са вътре в него. Ако обаче се разболеят и започнат да умират, не можеш да направиш почти нищо, за да ги спасиш. В определен смисъл си много по-могъщ от тях и все пак те правят неща, които ти не можеш — като например дишането на вода. Чувстваш се ограничен, болезнено ограничен. Дори се питаш дали това, че си ги поставил в този кристален затвор, не е жестоко. След това обаче се успокояваш, че тук поне са защитени от баленовите китове^[1], нефтените петна и коктейлните сосове.

Призрачните захвърлени савани и епизодично появяващото се тяло на някоя починала скарида не изкарват много. Те биват изяждани — отчасти от останалите скариди, отчасти от невидимите микроорганизми, които изобилстват в този световен океан. Така ти напомнят, че всички тези създания не могат да функционират сами по себе си. Те се нуждаят едни от други. Те се грижат едни за други по начин, който остава недостъпен за мен. Скаридата, получава кислород от водата и отделя въглероден диоксид. Водораслите поемат от водата въглероден диоксид и отделят кислород. Всеки диша отпадните газове на другия. Твърдите им отпадъци също са част от жизнения цикъл на растенията, животните и микроорганизмите. Обитателите на този малък рай споделят една изключително интимна връзка.

Съществуването на скаридите е много по-несигурно и проблемно от това на останалите същества. Водораслите могат да живеят без скаридите много по-дълго време, отколкото скаридите ще изкарат без тях. Скаридите се хранят с водорасли, но водораслите се хранят най-вече със светлина. В крайна сметка — и до ден-днешен не знам защо — скаридите една по една започнаха да измират. Дойде момент, в който беше останала само една, която — поне така ми се струваше — навъсено гризеше един стрък водорасло. Най-накрая и тя умря. С известно учудване установих, че скърбя за тях. Предполагам, че това се дължеше отчасти на факта, че бях започнал да ги опознавам. Но също така знаех, че една друга причина за тъгата ми е страхът, който изпитвам от един възможен паралелизъм между техния свят и нашия.

За разлика от един обикновен аквариум, този малък свят е затворена екологична система. В него влиза светлина и нищо друго — нито храна, нито вода, нито някакви други вещества. Всичко трябва да се преработва. Точно като на Земята. В нашия по-голям свят ние — растения, животни и микроорганизми — също дишаме отделените от другите газове, живеем и сме взаимозависими. Нашият свят също така е задвижван от светлината. Слънчевите лъчи, които преминават през прозрачния въздух, биват събирани от растенията и им дават сили да свързват водата и въглеродния диоксид във въглехидрати и други хранителни съставки, които от своя страна представляват основната диета на животните.

Нашият голям свят е много подобен на мъничкия, а самите ние много приличаме на скаридите. Все пак има поне една голяма разлика — за разлика от скаридите, ние можем да променяме своята околна среда. Можем сами да си навлечем това, което един безотговорен собственик на подобна кристална сфера може да причини на нейните обитатели. Ако не внимаваме, можем да затоплим планетата си чрез атмосферния парников ефект или да я затъмним и охладим с последствията от една атомна война, или с подпалването на някое голямо нефтено поле (или ако пренебрегнем опасността от сблъсък с комета или астероид). С киселинните дъждове, изтъняването на озоновия слой, химичното и радиоактивното замърсяване, унищожаването на тропическите гори, както и с още една дузина други насочени срещу околната среда действия тласкаме нашия малък свят в посоки, които все още не познаваме. Възможно е нашата уж развита цивилизация да промени крехкия екологичен баланс, който мъчително се е развивал през тези повече от четири милиарда години, през които на Земята има живот.

Ракообразните, чиито представители са скаридите, са много по-древни от хората, от приматите и дори от бозайниците като общо. Синьо-зелените водорасли са се появили преди три милиарда години, много преди животните и много по-близо до момента на зараждане на живота на планетата. В продължение на много дълго време всички те — растения, животни, микроорганизми — са работили заедно. Подредбата на организмите в моята кристална сфера е древна, несравнимо по-стара от която и да било културна институция, която познаваме. Еволюционният процес с много мъки е създал склонността да се кооперираме. Тези организми, които не са се кооперирали, които са отказали да си сътрудничат с околните, в крайна сметка са загинали. Кооперацията е закодирана в гените на оцелелите. Сътрудничеството е в тяхната природа. То е от ключово значение за оцеляването им.

Ние хората обаче сме пришълци, появили се на бял свят едва преди няколко милиона години. Настоящата ни технологична цивилизация е само на няколкостотин години. В последно време не сме натрупали много опит в съзнателното сътрудничество между видовете (нито дори в рамките на нашия собствен вид). Напротив, отдадени сме преди всичко на краткосрочните цели и почти не се замисляме за дългосрочните последици. Няма никакви гаранции за това, че ще се окажем достатъчно мъдри, за да разберем затворената екологична система на нашия свят или за да променим поведението си в съответствие с това разбиране.

Планетата ни е неделима. В Северна Америка хората дишат кислорода, който е бил произведен в тропическите гори на Бразилия. Предизвиканите от индустриалното замърсяване в Средния запад киселинни дъждове унищожават канадските гори. Радиоактивността от аварията в една атомна електроцентрала в Украйна подкопава икономиката и културата на цяла Лапландия. Изгарянето на въглища в Китай води до затопляне в Аржентина. Отделяните от един климатик в Нюфаундленд хлорофлуоровъглеродни съединения причиняват рак на кожата в Нова Зеландия. Новите болести се разпространяват бързо и до най-далечните кътчета на планета, а изкореняването им изисква полагането на медицински усилия в глобален мащаб. И, разбира се, ядрената война и сблъсъкът с някой астероид грозят всички нас. Независимо дали ни харесва или не, ние хората сме обвързани със своите събратя, както и с всички останали растения и животни на планетата. Съществуванието ни е преплетено.

И ако не сме надарени с инстинктивното познание за това как да направим нашия технологичен свят безопасна и балансирана екосистема, то ще се наложи сами да измислим как да го сторим. Нуждаем се от още научни изследвания и по-голяма технологична въздържаност. Едва ли можем да се надяваме някой велик небесен Пазител на екосистеми да протегне ръка и да поправи всичко, което сме причинили на околната среда. Това зависи от нас.

Не би трябвало да е невъзможно или непосилно. Птиците — чиято интелигентност обикновено подценяваме — знаят, че не трябва да замърсяват гнездото си. Скаридите, чиито мозък е колкото песъчинка, също го знаят. Водораслите го знаят. Едноклетъчните микроорганизми го знаят. Време е и ние да го научим.