Карл Сейгън
Свят, населен с демони (9) (Науката като свещ в мрака)

Седма глава
Свят, населен с демони

„Съществуват светове, населени с демони, области на пълен мрак.“

Иса Упанишад (Индия, ок. 600 г. пр.Хр.)

„Страхът от невидимите неща е естественото семе на това, което всеки човек в себе си нарича религия.“

Томас Хобс, „Левиатан“ (1651 г.)

Много човешки култури проповядват, че боговете се грижат за нас и направляват съдбите ни. Други създания, по-неприязнени, са отговорни за съществуването на злото. И двете групи същества — независимо от това дали ги разглеждаме като естествени или свръхестествени, като реални или въображаеми — служат на човешките цели. Дори и да са изцяло плод на нашето въображение, все пак хората се чувстват по-добре, когато вярват в тях. И като се има предвид, че живеем в епоха, в която традиционните религии вехнат под ударите на науката, не е ли естествено да облечем старите богове и демони в научни дрехи и да ги наречем „пришълци“?

 

 

В древния свят вярата в демони е била много разпространена. Те не били смятани за свръхестествени, а напротив — за естествени същества. Хезиод ги споменава от време на време. Сократ описва своето философско вдъхновение като дело на неговия личен, добронамерен демон. Неговата учителка Диотима от Мантинея му казва (в Платоновия диалог „Пир“), че „всичко демонично е по средата между бога и смъртните“. „Богът не общува с човека — продължава тя. — Единствено чрез демоничното може да има връзка и разговор между бог и човек, независимо дали в будно състояние или по време на сън.“

Платон, най-известният ученик на Сократ, също приписва на демоните важна роля: „Няма човешка природа — казва той, — която — ако й бъде дадена върховната власт — да може да подреди човешките дела, без да се изпълни с дързост и злина…“

„Не назначаваме волове да управляват воловете, нито кози — козите, но ние самите сме по-висша раса и властваме над тях. По същия начин и Бог в своята любов към човечеството е поставил над нас демоните, които са по-висша раса. Именно те, като се грижат за нас — с голяма лекота и удоволствие за самите тях, а също и за нас — и ни дават мир, почит, ред и непогрешима справедливост, правят човешките племена щастливи и единни.“

Платон твърдо отрича, че демоните са източник на зло и представя Ерос — господаря на сексуалните страсти — като демон, не като бог, „нито смъртен, нито безсмъртен“, „нито добър, нито лош“. Само че всички по-късни платонианци — включително неоплатонианците, които имат голямо влияние върху християнската философия — твърдят, че има добри демони и лоши демони. Махалото вече е разклатено. Аристотел, прочутият ученик на Платон, обръща сериозно внимание на твърдението, че демоните създават сънищата. Плутарх и Порфирий излизат с тезата, че демоните, които обитават горните въздушни сфери, са дошли от Луната.

Въпреки че са погълнали доста неоплатонизъм от заобикалящата ги култура, ранните отци на църквата бързат да се разграничат от „езическите“ вярвания. Те проповядват, че всички езически религии представляват почитане на демони и хора, погрешно представяни за богове. Когато св. Павел се оплаква (Послание до Ефесяните, 6:12) от покварата по високите места, той няма предвид корупция в правителството, а демоните, които живеят по високи места:

„Защото нашата борба не е против кръв и плът, а срещу началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове и злобата.“

Още от самото начало демоните имат далеч по-голямо значение от обикновена поетична метафора за злото в хорските сърца.

Демоните много вълнуват св. Августин. Той цитира езическото мислене, което преобладава по негово време: „Боговете заемат най-издигнатите области, хората — най-ниските, а демоните живеят по средата… Телата им са безсмъртни, но мислите и страстите им са като на хората.“ В Книга VIII на „За града Божи“ (започнат през 413 г.) Августин възприема тази древна традиция, заменя боговете с Бог и демонизира демоните. Той заявява, че те без изключение са зли. Нямат достойнства, които да им осигурят изкупление. Демоните са извор на всяко духовно и материално зло. Нарича ги „въздушни животни… винаги търсещи да творят зло, напълно чужди на благочестието, преизпълнени с гордост, бледни от завист, опитни в измамата“. Те могат да се преструват, че носят Божи послания на хората — като се маскират като ангели Господни, — но тази поза е капан, който ще ни тласне към гибел. Могат да приемат всякакви форми и знаят много неща — „демон“ на гръцки означава „знание“^[1] — особено за материалния свят. Колкото и да са интелигентни, на тях не им достига милосърдие. Терзаят „пленените и измамени мозъци на хората — пише Тертулиан. — Обиталище им е въздухът, звездите са техни съседи, сношават се с облаците“.

През XI в. влиятелният византийски теолог и политик в сянка Михаил Пеел описва демоните по следния начин:

„Тези животни съществуват в нашия собствен живот, който е пълен със страсти, тъй като те изобилно присъстват в страстите. Обиталището им е това на материята, както са и техните рангове и степени. По тази причина те също са подвластни на страстите и им се обричат.“

Около 1270 г. някой си Рихалмус, абат на Шьонтал, написал цял трактат за демоните, пълен с негови собствени преживявания: той вижда (но само със затворени очи) безброй много зли демони, подобни на прашинки, които бръмчат около главата му — както и около главите на всички хора. Въпреки последователните вълни на рационалистки, персийски, юдейски, християнски и мюсюлмански възгледи за света и въпреки революционния кипеж в обществената, политическата и философската сфера, съществуването, голяма част от характеристиките и дори думата „демони“ се запазват непроменени от Хезиод до Кръстоносните походи.

Демоните, „силите на въздуха“, слизат от небето и влизат в непозволени сексуални съюзи с жени. Августин вярва, че от тези забранени връзки се раждат вещиците. Както през Класическата античност, така и през Средните векове почти всички са вярвали в подобни истории. Демоните са наричани също дяволи и паднали ангели. Демоничните съблазнители на жени са кръстени инкуби, тези на мъже — сукуби. Има случаи, в които монахини разказват с голямо объркване как инкубът невероятно много приличал на техния изповедник или на епископа и как на следващата сутрин се събуждали и се виждали — както го описва един хронист от XV в. — „омърсени, все едно са се сношавали с мъж“. В древен Китай също има подобни истории, но в тях става дума не за манастири, а за хареми. Толкова много жени разказват за инкуби, заявява презвитерианският религиозен автор Ричард Бакстър (в книгата „Сигурност за света на духовете“ от 1691 г.), че „е безочливо да го отричаме“^[2].

По време на самото прелъстяване инкубите и сукубите се възприемат като тежест на гърдите на сънуващия. Въпреки латинското си значение, mare е староанглийската дума за „инкуб“, а nighmare („кошмар“) поначало обозначава демон, който седи на гърдите на спящите и ги измъчва със сънища. В „Животът на св. Антоний“ от Атанасий (написан около 360 г.) демоните са описани като същества, които по своя воля влизат и излизат от заключени стаи. Четиринадесет века по-късно францисканският книжовник Лудовико Синистрари ни убеждава — в своето съчинение De Daemonialitae, — че демоните минават през стени.

От Античността до Средновековието почти никой не поставя под въпрос външната реалност на демоните. Маймонид отрича тяхната реалност, но огромното множество от равините вярват в dybbbuks. Успях да открия няколко случая, при които дори е намекнато, че демоните може да са вътрешни — да са родени от нашето съзнание. Например абат Поемен — един от отците-пустинници на ранната църква — бил запитан следното:

„Как демоните се борят срещу мен?“

„Демоните да се борят срещу теб? — попитал на свой ред Поемен — Нашите собствени желания се превръщат в демони и точно те ни нападат.“

Средновековната представа за инкубите и сукубите е повлияна от съчинението на Макробий „Коментар на съня на Сципион“ (написано през IV в.), което претърпява десетки издания преди началото на Европейското просвещение. Макробий описва фантоми (phantasma), които могат да бъдат видени „в момента между будното състояние и дрямката“. Сънуващият си представя фантомите като хищни. Макробий има и скептична страна, която обикновено е убягвала от вниманието на средновековните читатели.

Манията по демоните се извисява до кресчендо, когато в прочутата си була от 1484 г. папа Инокентий VIII обявява следното:

„До Нашия слух достигна, че хора и от двата пола не се предпазват от сношения със зли духове, инкуби и сукуби, и че посредством своите магии, и със заклинанията и проклятията си задушават, отнемат живота и носят гибел на плодовете на жените.“

А освен това причиняват и много други нещастия. Със своята була Инокентий VIII слага началото на систематичното преследване, измъчване и екзекутиране на безброй много „вещици“ в цяла Европа. Те са виновни в това, което Августин описва като „престъпно замесване с невидимия свят“. Въпреки равностойното „хора и от двата пола“, което се появява в текста на булата, едва ли трябва да се учудваме от това, че преследваните са най-вече момичета и жени.

През следващите столетия мнозина протестанти — независимо от техните различия с католическата църква — възприемат общо взето същите възгледи. Във вещици вярват дори и хуманисти като Дезидерий Еразъм (Ротердамски) и Томас Мор. „Да се откажем от вещерството — казва основателят на методизма Джон Уесли, — означава да се откажем от Библията.“ В своите „Коментари на английските закони“ (1765 г.) известният юрист Уилям Блекстоун заявява:

„Да отричаме възможността и дори реалното съществуване на веществото и магьосничеството, е равнозначно на това решително да се обявим срещу Божието слово, което ни е дадено в различни пасажи както на Стария, така и на Новия завет.“

Инокентий препоръчва „нашите скъпи синове Хенри Крамер и Джеймс Спренгер“, които „с апостолически писма са упълномощени да бъдат Инквизитори на тази еретична поквара“. Ако „въпросните отвратителни и чудовищни престъпления останат ненаказани“, душите на мнозина ще бъдат прокълнати навеки.

Папата възлага на Крамер и Спренгер да напишат изчерпателен анализ, като използват целия академичен арсенал от края на XV век. С изобилни цитати от Светото писание и различни древни и съвременни авторитети, двамата създават Malleus Maleficarum — „Чукът на вещиците“, характеризиран като един от най-ужасяващите документи в човешката история. В „Свещ в мрака“ Томас Ади заклеймява „престъпните доктрини и измислици“, „ужасните лъжи и невъзможни неща“, които служат единствено да скрият „безпрецедентната им жестокост от ушите на света“. Malleus се свежда до това, че ако бъдете обвинена във вещерство, значи сте вещица. Мъченията са непогрешимият начин за доказване на истинността на обвиненията. Обвиняемата няма права. Не съществува никаква възможност да се противопостави на своите обвинители. Малко внимание се обръща на вероятността обвиненията да са скалъпени за някакви неблагочестиви цели — например ревност или отмъщение — или пък поради алчността на инквизиторите, които по традиция конфискуват имуществото на обвиняемите за своя собствена облага. Техническият наръчник за мъченията включва и методи за наказание, които трябва да изгонят демоните от тялото на жертвата, преди целият процес да я е убил. С Malleus в ръка и с гарантираното благоволение на папата инквизиторите постепенно завладяват цяла Европа.

Цялата работа скоро се превръща във финансова измама в разходните документи. Всички разходи по разследването, съдебния процес и екзекуцията се поемат от обвиняемата или нейното семейство — включително и дневните на наетите да я следят частни детективи, виното за тъмничарите, пировете за съдиите, пътните на пратеника, който е изпратен да доведе по-опитен мъчител от някой съседен град, дървата за кладата, катрана и въжето на палача. За всяка изгорена вещица членовете на трибунала получават премия. Имуществото на осъдената вещица — ако има такова — е разделяно между църквата и държавата. Когато тези юридически и морално санкционирани масови убийства и кражби се превръщат в институция и се развива голяма обслужваща бюрокрация, вниманието на инквизицията се пренасочва от бедните старици към представители — жени и мъже — на средната и по-заможните прослойки.

Колкото повече хора си признават по време на мъченията, толкова по-трудно става да се твърди, че вещерството е обикновена фантазия. Тъй като всяка „вещица“ е принуждавана да въвлича и други такива, техният брой нараства в геометрична прогресия. Както се казва в по-късните процеси срещу вещиците в Салем в Америка, те са „ужасяващи доказателства за това, че Дяволът още е жив“. В една лековерна епоха дори и най-фантастичните свидетелства се приемат като сериозни — че десетки хиляди вещици са се събирали на Шабат по градските площади във Франция или че 12 000 вещици затъмнили небето, когато излетели в посока Нюфаундленд. Библията казва: „Не трябва да търпиш вещицата да живее.“ Хиляди жени са изгорени на кладата.^[3] И към всички обвиняеми — млади и стари — рутинно се прилагат най-ужасяващи мъчения, като преди това инструментите са благословени от свещеник. Самият Инокентий умира през 1492 г., въпреки неуспешните опити да бъде запазен животът му чрез преливане на кръв (което води до смъртта на три млади момчета) и чрез бозаене от гръдта на млада майка. Неговата любовница и техните деца оплакват смъртта му.

Във Великобритания се наемат специални ловци на вещици, наричани още „шила“, които получават щедра награда за всяка предадена за екзекуция жена или момиче. Нямат никакви причини да бъдат предпазливи в своите обвинения. Обикновено ловците търсят „белезите на дявола“ — рождени петна или белези — които не кървят и не болят, когато бъдат прободени с шило. Често прост трик на ръката създава впечатлението, че шилото прониква дълбоко в плътта на жертвата. Когато няма видими белези, и „невидимите“ са достатъчни. Малко преди да бъде обесен в средата на XVII в., един ловец на вещици „призна, че е причинил смъртта на повече от 220 жени в Англия и Шотландия, с печалба от двадесет шилинга на глава“^[4].

По време на процесите срещу жертвите не се допускат нито смекчаващи вината обстоятелства, нито свидетели на защитата. Във всички случаи се оказва почти невъзможно обвинените вещици да представят убедително алиби: изискванията към доказателствата са много особени. Например неведнъж съпругът свидетелствал, че жена му е спяла в неговите обятия точно в момента, когато — според обвинението — е танцувала с дявола на вещерско сборище. Само че архиепископът търпеливо обяснявал, че всъщност демон бил заел мястото на жена му. Съпрузите не трябвало да си мислят, че силата на техните възприятия можела да се мери с измамното изкуство на Сатаната. И красивите млади жени по необходимост били предавани на пламъците.

Налице са редица еротични и женомразки елементи — нещо, което може да се очаква в едно сексуално потиснато и доминирано от мъжете общество, в което инквизиторите се набират от средите на поне номинално безбрачното свещеничество. Процесите обръщат голямо внимание на качеството и количеството на оргазмите при предполагаемите съвкупления на обвиняемите с демони или със самия Дявол (въпреки че Августин е категоричен, че „не можем да наречем Дявола развратник“), както и на естеството на „члена“ на последния (според всички свидетелства — студен). Според издадената през 1700 г. книга на Лудовико Синистрари, „дяволските белези“ се откриват „най-често по гърдите и срамните части“. Поради това пубисното окосмяване бива обръснато и гениталиите са подложени на внимателна инспекция от инквизиторите (изключително мъже). По време на екзекуцията на Жана д’Арк, след като дрехата й се запалва, палачът от Руан потушава пламъците, така че зрителите да могат да видят „всички тайни, които една жена може или трябва да крие“.

Списъкът на погълнатите от огъня в един-единствен немски град — в случая Вюрцбург — само за 1598 г. е показателен за статистиката и ни позволява да се докоснем до част от човешката реалност:

„Разпоредителят на сената, на име Геринг; старата г-жа Канцлер; дебелата жена на шивача; готвачката на г-н Менгердорф; един непознат; непозната жена; Баунах, сенатор, най-дебелият гражданин на Вюрцбург; старият ковач на съда; една стара жена; малко момиче, на девет или десет години; по-малко момиче, нейна сестра; майката на двете момичета; дъщерята на Лийблер; детето на Гьобел, най-красивото момиче във Вюрцбург; студент, който знаеше много езици; две момчета от Мюнстер, и двете на дванадесет години; малката дъщеря на Степер; жената, която държеше портата на моста; малкият син на пристава на градския съвет; съпругата на месаря Кнерц; малката дъщеричка на д-р Шулц; едно сляпо момиче; Шварц, каноник от Хах…“

И така нататък. Някои получават специално хуманно отношение: „Малката дъщеричка на Валкенбергер беше екзекутирана и изгорена без публика.“ В този малък град за една година има 28 публични изгаряния, със средно между 4 и 6 жертви. Това е просто умален модел на случващото се в цяла Европа. Никой не знае, какъв е общият брой на убитите — може би стотици хиляди, може би милиони. Лицата, които са отговорни за преследванията, мъченията, присъдите, кладите и оправдаването на цялата тази дейност, са напълно безкористни. Само ги попитайте.

Те не биха могли да грешат. Признанията във вещерство не биха могли да се дължат на халюцинации или например на отчаяни опити инквизиторите да бъдат удовлетворени, за да прекратят мъченията. В противен случай, обяснява вещерският съдия Пиер дьо Ланкр (в издадената през 1612 г. книга „Описание на непостоянството на ангелите на злото“), католическата църква би извършвала огромно престъпление, изгаряйки вещиците. Хората, които изказват подобни предположения, всъщност нападат църквата и ipso facto изпадат в смъртен грях. Критиците на изгарянето на вещиците биват наказвани и в някои случаи самите те отиват на кладата. Инквизиторите и мъчителите вършат Божието дело. Те спасяват души. Те прогонват демоните.

Разбира се, вещерството не е единственото провинение, което заслужава мъчения и изгаряне на клада. Ереста е още по-сериозно престъпление и както католиците, така и протестантите го наказват безмилостно. През XVI в. книжовникът Уилям Тиндейл има дързостта да предложи да се направи английски превод на Новия завет. Но ако хората наистина биха могли да четат Библията на собствения си език — а не на тайнствения латински, — те също така ще могат да формират свои лични, независими религиозни възгледи. Те биха могли да се замислят за своя собствена директна връзка с Бог. Това е предизвикателство към гарантираността на работните места на римокатолическите свещеници. Когато Тиндейл се опитва да публикува превода си, той бива прогонен и е преследван в цяла Европа. В крайна сметка е заловен, екзекутиран е на гаротата и — за всеки случай — е изгорен на клада. След това копията от неговия Нов завет (който сто години по-късно ще предостави основата за изискания превод на крал Джеймс) са издирвани от къща на къща от въоръжени хайки — едни християни благочестиво защитават християнството, като пречат на други християни да познаят словото на Христос. Едва ли обвинените във вещерство са можели да извлекат някаква полза от този начин на мислене и от климата на абсолютна увереност, че знанието трябва да бъде възнаграждавано с мъчения и смърт.

Изгарянето на вещици е характеристика на западната цивилизация, която — като изключим някои политически изключения — постепенно запада от XVI в. насетне. При последната съдебна екзекуция на вещици в Англия, една жена и нейната деветгодишна дъщеря биват обесени. Тяхното престъпление се състои в това, че са предизвикали буря, като са си свалили чорапите. В наши дни вещиците и джиновете присъстват във всички детски забавления, римокатолическата и другите църкви все още се занимават с прогонване на демони, а последователите на един култ все още заклеймяват магьосничеството като характерна за другите култове практики. Все още използваме думата „пандемониум“ (буквално „всички демони“). Все още казваме за някой луд човек или насилник, че е обладан от „демони“. (Едва през XVIII в. се появява тенденцията не всички психични заболявания да бъдат приписвани на свръхестествени сили. Дори безсънието се разглежда като причинявано от демони наказание.) При допитвания до общественото мнение повече от половината американци казват, че „вярват“ в съществуването на Дявола, а десет процента заявяват, че общуват с него — подобно на Мартин Лутер, който го правел редовно. В появилия се през 1992 г. „наръчник за духовна война“, озаглавен „Гответе се за война“, авторката Ребека Браун ни информира, че абортът и извънбрачният секс „почти във всички случаи водят до обладаване от демони“; че медитацията, йогата и бойните изкуства имат за цел да съблазнят нищо неподозиращите християни и да ги тласнат към почитане на демони; и че „рок музиката не просто се е случила, а е грижливо подготвена не от друг, а от самия Сатана“. Понякога „любимите ви хора са заслепени и оплетени от демонични сили“. Дори и днес демонологията е изконна част от чистосърдечната вяра на много хора.

И какво точно правят демоните? В Malleus Крамер и Спренгер разкриват, че „дяволите… се стремят да се намесят в процеса на нормалното съвкупление и зачеване, като се сдобиват с човешко семе и самите те го пренасят“. Демоничното изкуствено осеменяване от Средните векове може да се проследи назад поне до св. Тома Аквински, който в своя трактат „За Троицата“ ни казва, че „демоните могат да пренасят семето, което са събрали, и да го вкарват в телата на други хора“. Неговият съвременник св. Бонавентура разкрива повече подробности: сукубите „се отдават на мъже и събират тяхното семе; с измамните си умения те запазват силата му и по-късно — с Божието позволение — се превръщат в инкуби и го изливат в женските приемници“. Когато пораснат, плодовете на тези опосредствани от демони съюзи също биват посещавани от зли сили. Така се създава една междувидова сексуална връзка, която се запазва в продължение на много поколения. Да припомним, че — както е добре известно — тези създания могат да летят и дори населяват горните въздушни сфери.

В тези истории няма космически кораби. И все пак са налице повечето от основните елементи на разказите за похищения от извънземни, включително сексуално вманиачени не-хора, които живеят в небето, минават през стени, общуват си с телепатия и се занимават с експерименти с кръстосване на хора. Освен ако ние самите не вярваме в демони, как тогава да разберем една толкова странна система от възгледи, която е възприета от целия западен свят (включително и от тези, които се смятат за най-мъдри сред нас), подкрепена е от лични преживявания на хора от всяко следващо поколение и се проповядва от църквата и държавата? Има ли някаква реална алтернатива, освен да е колективна самозаблуда, основаваща се на общата за всички хора химия и физиология на мозъка?

 

 

В „Битие“ можем да прочетем за ангели, които се съвкупляват с „дъщерите човешки“. Културните митове на Древна Гърция и Рим разказват за богове, които се явяват на жени под формата на бик, лебед или златен дъжд и след това ги оплождат. Според едно ранно християнско предание философията не е плод на човешката находчивост, а на любовния шепот на демоните — падналите ангели предали тайните на Небето на своите човешки любовници. Всички култури по света имат подобни елементи в своите легенди. Сред паралелите на инкубите са арабските джинове, гръцките сатири, индийските бхути, самоанските хотуа поро, келтските дусии и много други. В една епоха на истерия по демоните е било много лесно да демонизираме всички, които мразим и от които се страхуваме. Твърди се, че бащата на Мерлин е инкуб. Същото можем да чуем за Платон, Александър Велики, Август и Мартин Лутер. От време на време цели народи — например хуните или обитателите на Кипър — са обвинявани от своите врагове, че са обсебени от демони.

В традицията на Талмуда архетипният сукуб е Лилит, която Бог създал от пръст заедно с Адам. Тя била изгонена от Рая заради неподчинение — не на Бог, а на Адам. Оттогава насам тя е посветила всичките си нощи на това да прелъстява Адамовите потомци. Много култури, сред които и тази на древен Иран, са вярвали, че нощните полюции са предизвикани от сукуби. Св. Тереза от Авила описва много живо сексуален акт с ангел — този път на светлината, а не на мрака. Същото се отнася и за много други жени, които по-късно са канонизирани от Католическата църква. Живелият през XVIII в. илюзионист и мошеник Калиостро разпространявал слуха, че и той — подобно на Исус от Назарет — бил плод на „съюз между децата на небето и земята“.

През 1645 г. корнуолската девойка Ан Джеферис била открита замаяна да лежи на пода. Много по-късно тя си припомнила, че била нападната от половин дузина малки човечета, парализирана, отнесена във въздушен замък, където била прелъстена и върната обратно на земята. Тя нарекла малките човечета „елфи“. (За мнозина благочестиви християни — като например за инквизиторите на Жана д’Арк — едно подобно разграничаване е без значение. Елфите чисто и просто са демони.) По-късно те се връщали, за да я мъчат. На следващата година Ан Джефрис била арестувана за вещерство. Според народната традиция елфите имат магически сили и притежават способността да парализират само с едно докосване. В техните владения времето тече по-бавно. Те нямат женско съответствие, затова правят секс с хора и крадат бебета от люлките — като понякога оставят заместител, „сменено дете“. Нека сега поставим въпроса по друг начин: ако Ан Джеферис беше израснала в култура, която предлага извънземни вместо елфи и НЛО-та вместо замъци в облаците, дали нейната история щеше да се отличава сериозно от тези, които се разказват от „похитените“?

През 1982 г. се появи една книга, озаглавена „Ужасът, който дебне в нощта. Изследване на традицията на свръхестествените нападения, основаващо се на лични преживявания“. В нея авторът Дейвид Хъфърд разказва за един корпоративен служител с университетско образование, по това време прехвърлил тридесетте, който си спомня как когато бил тийнейджър прекарал едно лято в къщата на леля си. Една нощ видял загадъчни светлини, които се движели из пристанището. След това заспал. При това успял да види от леглото си как по стълбите се изкачила излъчваща бяла светлина фигура. Тя влязла в стаята, спряла и казала (някак си не на място, според мен): „Това е линолеумът.“ През някои нощи фигурата била възрастна жена, през други — слон. Понякога младежът бил убеден, че цялата тази работа е сън, друг път бил сигурен, че е буден. Бил прикован в леглото, парализиран, неспособен да помръдне или извика. Сърцето му биело лудо и не му достигал въздух. Всичко това се повтаряло много нощи поред. За какво всъщност става въпрос тук? Събитията се отнасят към времето преди масово да се появят описанията на извънземни похищения. Дали ако младежът беше чувал за отвлечените от пришълци хора, неговата старица нямаше да има по-голяма глава и по-широки очи?

В няколко известни пасажа от своя труд „Упадъкът и гибелта на Римската империя“, Едуард Гибън описва равновесието между лековерието и скептицизма към края на Класическата античност:

„Лековерието било в служба на вярата, на фанатизма било позволено да приеме езика на вдъхновението, а последствията от случайността или човешките хитрости били приписвани на свръхестествени сили…

В съвременната епоха [Гибън пише в средата на XVIII в.] дори и най-благочестивите хора крият в себе си латентен и дори неволен скептицизъм. Приемането на свръхестествените истини е въпрос не толкова на активно съгласие, колкото на студено и пасивно примирение. След като отдавна е привикнал да съзерцава и уважава неизменния ред на Природата, нашият разум — или най-малкото нашето въображение — не са достатъчно подготвени, за да понесат видимото действие на Божеството. Но през първите векове на християнството човечеството се е намирало в съвсем различна ситуация. Най-любопитните или най-лековерните езичници често били убеждавани да влязат в общества, имащи претенцията да владеят магически сили. Примитивните християни непрекъснато тънели в мистика, а умовете им били научени от навика да вярват в най-невероятни събития. Чувствали или си въобразявали, че от всички страни непрекъснато ги дебнат демони. Виденията ги утешавали, пророчествата ги насочвали, а молитвите на църквата изненадващо ги спасявали от опасностите, болестите и дори от смъртта…

Те били твърдо убедени, че въздухът, който дишали, бил населен от невидими врагове и от безброй много демони, които използвали всеки случай и приемали всякакви форми, за да ужасят и най-вече да изкушат тяхната уязвима добродетел. Въображението и дори сетивата били заблуждавани от илюзиите на необуздания фанатизъм. Отшелникът, чиято среднощна молитва била потисната от неволната дрямка, спокойно можел да смеси образите на ужасните и прекрасните фантоми, които населявали неговите видения наяве и насън.

Практиките на суеверието са толкова свойствени за повечето хора, че — ако бъдат събудени насила — те ще продължават да страдат по загубата на приятните видения. Тяхната любов по вълшебното и свръхестественото, любопитството към събитията от бъдещето и склонността им да разпростират своите страхове и надежди извън границите на видимия свят — това са основните причини за въздигането на политеизма. Простолюдието изпитва толкова силна нужда да вярва, че падението на която и да било митологична система най-вероятно ще бъде последвано от появата на някаква друга мода от суеверия…“

Да оставим настрана социалния снобизъм на Гибън: дяволът измъчва и висшите класи и дори един английски крал — Джеймс I, първият от династията на Стюардите — пише в една наивна и изпълнена и суеверия книга за демоните (Demonologiae, 1597 г.). Той освен това покровителства големия превод на Библията на английски език, който и до ден-днешен носи неговото име. Според крал Джеймс тютюнът бил „дяволски плевел“ и много вещици били изобличени от своята пристрастеност към този наркотик. През 1618 г. обаче кралят вече се е превърнал в радикален скептик — най-вече защото се появили разкрития, че юноши се преструват на обладани от демони и в това си състояние обвиняват невинни хора във вещерство. Ако приемем, че скептицизмът, който Гибън описва като характерен за неговата епоха, е отслабнал в нашето собствено време и че дори малка част от ширещото се през Късната античност лековерие се е запазило и до днес, дали тогава не трябва да очакваме нещо подобно на демоните да е намерило своето място и в съвременната масова култура?

Разбира се, както бързат да ми напомнят привържениците на извънземните посещения, има и още една интерпретация на тези исторически паралели. Пришълците, казват те, винаги са ни посещавали, тормозили са ни, крадели са спермата и яйцеклетките ни и са ни оплождали. В по-ранни епохи сме виждали в тях богове, демони, елфи или духове. Едва сега разбираме, че през всичките тези хилядолетия именно извънземните са си играли с нас. Това твърди Жак Вале. Защо тогава няма нито едно съобщение за летящи чинии отпреди 1947 година? Защо нито една голяма религия не използва чинията като символ на божественото? Защо няма предупреждения за опасностите на високите технологии? Защо този генетичен експеримент, каквато и да е неговата цел, все още не е завършил — хиляди години след като е бил започнат от същества, които би трябвало да имат далеч по-големи технологични познания от нас? Защо сме затънали в толкова неприятности, ако тази генетична програма има за цел да подобри съдбата ни?

Ако тръгнем по тази линия на разсъждение, бихме могли да очакваме настоящите последователи на стари вярвания да разбират, че елфите, боговете и демоните всъщност са „пришълци“. Всъщност има и такива съвременни секти — например „релианците“ — които твърдят, че Бог или боговете са дошли на Земята с НЛО. Някои „похитени“ описват пришълците — независимо от това колко са отблъскващи — като „ангели“ и „Божи пратеници“. Има и такива, които все още ги възприемат като демони.

В книгата на Уитли Стрийбър „Общение“ — описание от първа ръка на „извънземно похищение“ — авторът разказва следното:

„Каквото и да беше това, то изглеждаше толкова чудовищно грозно, толкова мръсно, мрачно и зловещо. Разбира се, че бяха демони. Какво друго можеха да са… Още си спомням онова нещо приклекнало там, толкова ужасно грозно, с ръце и крака като крайниците на огромно насекомо, с вперени в мен очи.“

Доколкото разбрах, Стрийбър вече не отхвърля възможността тези нощни ужаси да са били плод на сънища и халюцинации.

Сред посветените на НЛО статии във фундаменталистката компилация „Енциклопедия на християнските новини“ присъстват и следните: „Нехристиянски фанатични мании“ и „Учен вярва, че НЛО е дело на Дявола“. Основаната в Бъркли, Калифорния, организация Проект за духовни измами проповядва, че НЛО-тата имат демоничен произход; Акварианската църква на вселенската служба в Макминвил, щата Орегон, учи, че всички пришълци са настроени враждебно. В един появил се през 1993 г. бюлетин на „Връзки за космическа осъзнатост“ се казва, че обитателите на НЛО разглеждат хората като лабораторни животни и искат от нас да ги боготворим, но че Божията молитва може да ги възпре. Някои „похитени“ впоследствие са прогонени от своята евангелистка религиозна община — историите им твърде много приличат на сатанизъм. В издадената през 1980 г. фундаменталистка брошура на Дейв Хънт, озаглавена „Експлозия на култа“, се разкрива, че „НЛО-тата… очевидно не са физическо, а демонично явление от друго измерение, което има за цел да промени човешкия начин на мислене… Тези НЛО-създания, за които се твърди, че психически са общували с хора, винаги повтарят същите четири лъжи, които змията предложила на Ева… Тези създания са демони, които се подготвят за идването на Антихриста.“

Голям брой секти проповядват, че НЛО-тата и извънземните похищения са предвестници на „края на света“.

Ако НЛО-тата идват от друга планета или друго измерение, дали те са изпратени от същия Бог, който се разкрива пред нас чрез основните световни религии? Нищо в свързаните с НЛО явления, продължават своите протести фундаменталистите, не изисква вяра в единия и истински Бог. В същото време много от тях противоречат на образа на Бог, както е представен в Библията и християнската традиция. Книгата на Ралф Рат „Новата ера: християнска критика“ (1990 г.) представя НЛО-тата изключително лековерно — нещо, което е характерно за този тип литература. За нейните цели е необходимо НЛО-тата да бъдат приети като реално съществуващи и след това да бъдат заклеймени като оръдия на Сатаната и Антихриста. Тя не иска да използва острието на научния скептицизъм. След като бъде наточен, този инструмент може да доведе до нещо повече от „ересотомия“.

В своя издаден през 1994 г. религиозен бестселър „Планетата Земя — 2000 г. сл. Хр.“, християнският фундаменталистки автор Хол Линдзи пише следното:

„Аз лично съм напълно убеден, че НЛО-тата са истински… Те са управлявани от чуждоземни същества с огромен интелект и сила… Вярвам, че тези същества не само че са извънземни, но също така и че са свръхестествени. За да бъда напълно ясен — смятам, че са демони… част от някакъв сатанински заговор.“

И какви са доказателствата за едно подобно заключение? Те се свеждат най-вече до стихове 11 и 12 от Глава 21 на Евангелие от Лука, в които Исус говори за „големи поличби от небето“ в последните дни — не се описва нищо, което да напомня на НЛО. Много типично, Линдзи игнорира стих 32, в който Исус много ясно заявява, че говори за събития от I, а не от XX век.

Освен това съществува и друга традиция, според която не може да съществува извънземен живот. Ето какво обяснява например докторът по теология У. Гари Крамптън, в броя на „Крисчън Нюз“ от 23 май 1994 г.:

„Библията, независимо дали направо или по подразбиране, говори за всяка една област от човешкия живот. Тя никога не ни оставя без отговор. Библията никъде не потвърждава и не отрича в прав текст съществуването на извънземен разумен живот. Само че Светото писание по подразбиране отрича съществуването на подобни същества, като по този начин отхвърля и възможността да има летящи чинии… Светото писание разглежда Земята като център на Вселената… Според апостол Петър, «подскачащ от планета на планета» Спасител е немислим. Ето го и отговорът на разумния живот на други планети. Ако имаше такъв, кой би изкупил греховете на тези същества? Със сигурност не Христос… Преживявания, които не съответстват на поученията на Светото писание, винаги трябва да бъдат отхвърляни като лъжливи. Библията има монопол върху истината.“

Но много други християнски вероизповедания — например римокатолическото — са напълно отворени и нито имат априорни възражения към реалността на извънземните и НЛО, нито настояват на тяхното съществуване.

В началото на 60-те години на XX в. аз твърдях, че историите за НЛО са създадени единствено с цел да удовлетворят религиозните нужди на хората. В една епоха, в която науката е усложнила безкритичното придържане към религиите от едно време, хипотезата за Бог бива заменена от нова алтернатива. Старите богове и демони са облечени в научен жаргон, а техните огромни сили — „обяснени“ посредством повърхностна техническа терминология. Те се спускат от небето, за да ни преследват, да ни предлагат нови пророчества и да ни омайват с визии за едно по-щастливо бъдеще. Ражда се новата мистериална религия на космическата ера.

През 1989 г. фолклористът Томас Е. Бълард написа, че:

„Разказите на отвлечените звучат като обновени варианти на по-стари традиции за свръхестествени срещи. В случая извънземните изпълняват функционалната роля на божествените същества.“

Бълард стига до следното заключение:

„Науката може и да е прогонила призраците и вещиците от нашите представи, но тя също толкова бързо е запълнила празнината с извънземните, които имат същите функции. Единствено външната обвивка на пришълците е различна. Изглежда целият страх и всичките психологически драми, които трябва да се справят с него, просто са намерили пътя към къщи. Там те са се върнали към обичайната си работа в сферата на легендарното, където нещата се объркват винаги нощем.“

Възможно ли е хората от всички векове и страни от време на време да имат живи, реалистични халюцинации, често със сексуално съдържание, относно похищения от странни, телепатични въздушни създания, които се прокрадват през стените — като детайлите са попълнени от преобладаващите културни идиоми, изсмукани от духа на епохата? Други, които не са се сблъсквали лично с подобни преживявания, ги намират за стряскащи и в някакъв смисъл познати. Те разпространяват историята. Скоро тя поема по свой собствен път, вдъхновя трети, които се опитват да разберат собствените си видения и халюцинации, и навлиза в света на фолклора, митовете и легендите. Връзката, която съществува между съдържанието на спонтанните халюцинации на слепоочния дял и парадигмата на извънземните похищения, не противоречи на една подобна хипотеза.

Може би когато всички знаят, че боговете слизат на земята, ние халюцинираме богове; когато всички сме запознати с демоните, ни спохождат инкуби и сукуби; когато всички вярват в елфи, виждаме елфи; в епохата на спиритуализма се срещаме с духове; а когато старите митове избледнеят и започнем да си мислим, че е правдоподобно да има извънземни, именно към тях се насочват и нашите полусънни видения.

Думи от песни и изрази на чужди езици, образи, събития, на които сме били свидетели, дочути в детските години истории — възможно е десетилетия по-късно всичко това да се върне в нашето съзнание, без да сме в състояние да си спомним как въобще е влязло в главите ни. „По време на тежки пристъпи на треска, без въобще да го съзнават, хората са говорили на древни езици — пише Хърман Мелвил в «Моби Дик». — Когато някой се захване да разреши тази загадка, винаги се оказва, че — някъде далеч в напълно забравеното им детство — тези древни езици наистина са се говорили около тях.“ В нашето ежедневие ние без усилие и напълно несъзнателно възприемаме културни норми, които след това правим свои собствени.

Подобно поглъщане на мотиви присъства при шизофреничните „командни халюцинации“. При тях болните усещат, че някоя величествена или митична фигура им казва какво да правят. Те получават нареждане да убият политически лидер или народен герой, да спрат британските нашественици, да се наранят — тъй като това е волята на Бог, на Исус, на дявола, на демоните, на ангелите и — напоследък — на извънземните. Шизофреникът е прикован от ясна и нетърпяща възражение заповед. Тя идва от глас, който никой друг не чува и който болният по някакъв начин трябва да идентифицира. Кой би могъл да издава подобни разпореждания? Кой би могъл да говори вътре в главата ти? Културата, с която аз съм израснал, дава отговор на този въпрос.

Замислете се за силата на повтарящите се образи в рекламата, особено по отношение на поддаващите се на внушение зрители и читатели. Могат да ни накарат да повярваме в почти всичко — дори и че пушенето на цигари е нещо много готино. В наше време предполагаемите извънземни са тема на безброй много научнофантастични разкази, романи, телевизионни и игрални филми. НЛО редовно присъстват в седмичните таблоиди, които са се отдали на фалшификациите и мистификациите. В една от най-успешните кинопродукции на всички времена става дума за извънземни точно като тези от разказите на похитените. До около 1975 г. историите за отвличания от пришълци бяха сравнително редки. Тогава се появи една лековерна телевизионна екранизация на случая със семейство Хил. Следващият скок в обществената популярност дойде през 1987 г., когато уж лично преживяната от Стрийбър история се превърна в бестселър. На корицата имаше много натрапчиво изображение на „пришълец“ с големи очи. За сметка на това в последно време много рядко чуваме за инкуби, елфи и духове. Къде изчезнаха всички?

Историите за отвличания от извънземни далеч не са глобални — напротив, те са разочароващо локални. Основната част от тях тръгват от Северна Америка. Много рядко излизат извън американската култура. От другите страни идват съобщения за извънземни с птичи глави или с глави на насекоми, за влечугообразни извънземни, за роботи или за руси и синеоки пришълци (последните, както можете да се сетите, са характерни за Северна Европа). Всяка група се държи различно. Очевидно културният фактор играе много важна роля.

Много преди да бъдат изобретени термините „летяща чиния“ и „НЛО“, научната фантастика вече беше пълна с „малки зелени човечета“ и „чудовища с изпъкнали очи“. По някакъв начин малките плешиви създания с големи глави (и очи) се наложиха като стереотип за извънземно същество за дълго време. Можете да ги видите във всяко от булевардните научнофантастични списания през 20-те и 30-те години на XX в. (както например и в една илюстрация на марсианец, който изпраща радиосъобщение до Земята, в броя на списание „Къси вълни и телевизия“ от декември 1937 г.). Може би трябва да потърсим произхода им чак при нашите далечни потомци, описани от пионера на британската научна фантастика Х. Г. Уелс. Той твърди, че хората са се развили от примати с по-малки мозъци, но с повече козина и атлетизъм, далеч надвишаващ този на академичните типове от Викторианската епоха. Като екстраполира тази тенденция в далечното бъдеще, той предполага, че нашите потомци ще бъдат почти изцяло плешиви и с огромни глави, но почти няма да могат да се движат самостоятелно. Развитите същества от други светове трябва да са надарени по същия начин.

Типичното модерно извънземно — ако вземем американските описания от 80-те и 90-те години на XX в. — е ниско, с непропорционално големи глава и очи, с недоразвити черти на лицето, без видими вежди и гениталии и с гладка сива кожа. Много странно ми прилича на човешки ембрион на дванадесетата седмица от бременността или на недохранено дете. Това поражда интересния въпрос за това защо толкова много от нас са обсебени от зародиши и гладуващи деца, които ни нападат и ни малтретират сексуално.

През последните години в Америка набират сила нови видове извънземни, различни от ниския сив модел. Ето какво казва психотерапевтът Ричард Бойлан от Сакраменто:

„Имате типове между три фута и половина и четири фута; имате типове между пет и шест фута; имате и типове между седем и осем фута; имате типове с по три, четири и пет пръста, с възглавнички или вендузи по върховете на пръстите; имате пръсти с ципа и без ципа; имате големи бадемовидни очи, които са хоризонтални или с изместване нагоре или навън; в някои случаи яйцевидни очи с изместването на бадемовидните; имате извънземни със зеници като цепнатини; имате други видове тела — т.нар. тип «богомолка» или влечугообразни типове… Това са тези, които се появяват непрекъснато в практиката. Има и някои екзотични и единични случаи, но аз съм склонен да се отнасям към тях предпазливо, поне докато не получа малко повече съдействие от пациента.“

Въпреки това очевидно разнообразие от извънземни, ми се струва, че синдромът на отвличане от НЛО описва една банална вселена. Формата на евентуалните извънземни е белязана от бедно въображение и обсебеност от човешки грижи. Нито едно от описаните в историите същества не е толкова удивително, колкото би било едно какаду, ако никога до този момент не сте виждали птица. Всеки учебник по протозоология, бактериология или микология е пълен с чудеса, които далеч надминават и най-екзотичните описания на извънземни похитители. Вярващите възприемат повтарящите се елементи в своите разкази като белези на правдоподобност, а не като свидетелства за това, че тези истории са създадени от обща култура и биология.