Карл Сейгън
Свят, населен с демони (21) (Науката като свещ в мрака)

Деветнадесета глава
Няма глупави въпроси

И ние питаме и питаме,

докато шепа пръст

не затвори устата ни —

но отговор ли е това?

Хайнрих Хайне, „Лазар“ (1854 г.)

В Източна Африка — в геологични пластове, чиято възраст достига до около два милиона години — можете да проследите развитието на обработени каменни оръдия, които нашите прадеди са измислили и създали. Животът им е зависел от изработването и използването на тези сечива. Става дума, разбира се, за технологията на Ранната каменна епоха. В хода на времето оформени по специален начин камъни са използвани за пробождане, дялкане, белене, рязане и гравиране. Забележително е, че макар да има много начини за изработване на каменни оръдия, при всяко отделно находище сечивата са били изработвани по един и същ начин в продължение на огромни периоди от време — което предполага, че преди стотици хиляди години вече е имало някакви образователни институции, пък били те и основаващи се на чиракуването. Въпреки че е лесно да преувеличим сходствата, също така можем да си представим и облечените в набедрени препаски еквиваленти на учители и ученици, лабораторните курсове, изпитите, върнатите да повтарят годината, церемониите по завършване и следдипломната квалификация.

Когато обучението остане едно и също в продължение на огромни периоди от време, следващите поколения ще получават традициите в неизменен вид. Но когато това, което трябва да бъде научено, се променя бързо — особено в рамките на едно поколение — става много по-трудно да знаем какво трябва да преподаваме и как да го преподаваме. Тогава учениците започват да се оплакват относно уместността на образованието и уважението към по-възрастните намалява. Учителите изпадат в отчаяние от деградирането на образователните стандарти и от апатичността на учениците. В един свят на преход както учителите, така и учениците трябва да усвоят едно много важно умение — да се научат да учат.

 

 

Като изключим децата (които не знаят достатъчно, така че да не задават важните въпроси), малцина от нас отделят достатъчно време на това да се чудят, защо природата е такава, каквато е; откъде се е взел космосът или дали винаги е бил тук; дали някой ден времето ще потече наобратно и следствията ще предшестват причините; или дали има граници на това, което хората могат да научат. Дори има деца — познавам някои от тях, — които искат да знаят, как изглежда една черна дупка; каква е най-малката частица на материята; защо си спомняме миналото, а не бъдещето; и защо има вселена.

От време на време имам късмета да преподавам на деца от детската градина или на първокласници. Много от тях са родени учени — макар и със силно развито удивление и по-слабо застъпен скептицизъм. Те са любопитни и с енергичен интелект. От тях просто извират провокативни и проникновени въпроси. Демонстрират огромен ентусиазъм. Упорито ми задават едни и същи въпроси. Никога не са чували за понятието „глупав въпрос“.

Но когато говоря на ученици от последните гимназиални класове, откривам нещо различно. Те запаметяват „факти“. Само че радостта от откритието и животът зад тези факти вече до голяма степен са ги напуснали. Загубили са голяма част от удивлението, а не са придобили много скептицизъм. Тревожат се да не зададат „глупави“ въпроси; готови са да приемат неадекватни отговори; не поставят упорито едни и същи въпроси; стаята е пълна с насочени настрани погледи, които във всяка една секунда търсят одобрението на околните. Идват в клас с написани на лист хартия въпроси, които тайничко проверяват. Чакат реда си и не обръщат никакво внимание на това в каква дискусия са били въвлечени техните съученици.

Нещо се е случило между първи и дванадесети клас и не става въпрос само за пубертета. Предполагам, че отчасти се дължи на натиска, който упражнява средата — да не надминаваш околните в нищо, освен в спорта; отчасти на това, че обществото ни учи на краткосрочни удовлетворения; отчасти на убеждението, че науката и математиката няма да ти купят спортна кола; отчасти на твърде малкото неща, които се изискват от учениците; и отчасти на това, че има твърде малко награди и модели за подражание за интелигентни спорове на тема наука и технология — или дори за ученето заради самото него. Малцината, които продължават да се интересуват, са осмивани като „многознайковци“, „смахнати“ и „зубрачи“.

Но има и нещо друго. Отривам, че много родители се объркват, когато децата им задават научни въпроси. Защо луната е кръгла, питат децата. Защо тревата е зелена? Какво е сънят? Колко дълбока дупка можеш да изкопаеш? Кога е рожденият ден на света? Защо имаме пръсти на краката? Твърде много родители и учители отговарят с раздразнение и присмех или пък твърде бързо сменят темата: „А ти каква искаш да е луната — квадратна?“ Децата скоро разбират, че този вид въпроси по някакъв начин дразнят възрастните. Още няколко подобни преживявания и поредното дете е загубено за науката. Вероятно никога няма да разбера защо родителите трябва да се правят на всезнаещи пред шестгодишните. Какъв е проблемът да признаем, че просто не знаем нещо? Толкова крехко ли е самочувствието ни?

Нещо повече — много от тези въпроси засягат важни научни проблеми, някои от които все още не са напълно решени. Това, че луната е кръгла, е свързано с факта, че гравитацията е основна сила, която е насочена към центъра на всяко тяло, и зависи от здравината на скалите. Тревата, разбира се, е зелена заради пигмента хлорофил — това в гимназията вече са ни го набили в главата, — но защо растенията имат хлорофил? Изглежда глупаво, тъй като слънцето отделя най-много енергия именно в жълтите и зелените части на спектъра. Защо им е на растенията по целия свят да отхвърлят най-изобилните вълни слънчева светлина? Може би става дума за някакъв инцидент от най-ранната история на живота на Земята, чийто ефект се е запазил и до днес. И все пак в това, че тревата е зелена, има нещо, което все още не разбираме.

Има много по-добри реакции от тази да накараме детето да чувства, че задаването на големи въпроси е нещо, което обществото разглежда като неправилно. Ако имаме някаква идея за отговора, можем да се опитаме да го обясним. Дори и един непълен опит предоставя успокоение и поощрение. Ако нямаме никаква представа, тогава можем да се допитаме до енциклопедията. Ако нямаме енциклопедия, можем да заведем детето в библиотеката. Или просто можем да кажем: „Не знам отговора. Може би никой не знае. Може би ти първи ще разбереш, когато пораснеш.“

Има наивни въпроси, досадни въпроси, лошо формулирани въпроси. Въпроси, които са породени от неадекватна самокритичност. Но всеки въпрос е опит да бъде разбран светът.^[1] Няма глупави въпроси.

Интелигентните и любопитни деца са национално и световно съкровище. Те трябва да бъдат обгрижвани, пазени и поощрявани. Но простото поощрение не е достатъчно. Трябва също така да им дадем и важните оръдия, с които да мислят.

 

 

„Официални резултати — гласи едно вестникарско заглавие. — Няма ни в науката.“ При проведени в много части от света тестове на 17-годишни юноши Съединените щати са се класирали на най-последно място по алгебра. При същите тестове американските деца са постигнали среден резултат от 43%, а техните японски връстници — 78%. Според моя бележник 78% е доста добре — отговаря на 5 или дори на 5+; 43% е равно на тройка. При провеждането на един тест по химия за ученици само две от тринадесет нации са се представили по-зле от САЩ. Великобритания, Сингапур и Хонконг са постигнали толкова невероятни резултати, че почти излизат от таблицата, а 25% от 18-годишните в Канада знаят за химията толкова, колкото и 1% избраници сред американските дванадесетокласници (каращи втория основен курс по химия и повечето учещи по програма за „напреднали“). Най-добрият от двадесетте пети класове в Минеаполис беше изпреварен от всичките двадесет в Сендай, Япония, и от деветнадесет от двадесет от Тайпе, Тайван. Южнокорейските ученици са далеч пред своите американски връстници във всички аспекти на математиката и науката, а 13-годишните от Британска Колумбия (в Западна Канада) изпреварват американските ученици в абсолютно всичко (в някои отношения те са по-добри и от корейците). Сред децата в САЩ 22% заявяват, че не обичат да ходят на училище. Същото се отнася само за 8% от корейчетата. И все пак две трети от американците и само една четвърт от корейците твърдят, че са „добри по математика“.

От време на време тези печални тенденции сред средностатистическите американски деца биват компенсирани от постиженията на някои изключителни ученици. През 1994 г. участващите в международната математическа олимпиада в Хонконг американски ученици постигнаха безпрецедентен пълен резултат и победиха 360 представители на 68 нации по алгебра, геометрия и теория на числата. Един от победителите, 17-годишният Джеръми Бем, направи следния коментар: „Математическите проблеми са логически загадки. Няма никаква рутина — всичко е много творческо и артистично.“ Само че това, което ме интересува в момента, не е създаването на ново поколение първокласни учени и математици, а на грамотно в научно отношение общество.

Шестдесет и три процента от възрастните американци не знаят, че последният динозавър е изчезнал преди появата на първите хора; 75% не знаят, че антибиотиците убиват бактериите, но не и вирусите; 57% не знаят, че „електроните са по-малки от атомите“. Социологическите проучвания показват, че близо половината американци не знаят, че Земята се върти около Слънцето и че обиколката продължава една година. Понякога се случва при лекциите, които водя в университета „Корнел“, да открия интелигентни студенти, които не знаят, че през нощта звездите изгряват и залязват, нито дори че Слънцето е звезда.

Благодарение на научната фантастика, образователната система, НАСА и ролята на науката в обществото американците са далеч по-изложени — в сравнение с останалите хора — на влиянието на Коперниковите прозрения. Проведено през 1993 г. проучване на Китайската асоциация за наука и технология показа, че — също както в Америка — едва половината китайци знаят, че Земята се завърта около Слънцето за една година. Следователно е напълно възможно — повече от четири столетия и половина след Коперник — повечето от хората на Земята дълбоко в себе си да смятат, че нашата планета стои неподвижно в центъра на вселената и че ние сме абсолютно „специални“.

Това са типични въпроси за „научна грамотност“. Резултатите са ужасяващи. Но какво измерват те? Запаметяването на авторитетни заключения. Това, което трябва да ни питат, е откъде знаем, че антибиотиците правят разлика между микроорганизмите, че електроните са по-малки от атомите и че Слънцето е звезда, около която Земята прави една обиколка годишно. Тези въпроси са много по-вярна мярка за общественото разбиране на науката, а резултатите от подобни тестове със сигурност ще бъдат още по-обезсърчителни.

Ако приемате всяка дума в Библията като буквална истина, то тогава Земята трябва да е плоска. Същото се отнася и за Корана. Следователно ако заявите, че Земята е кръгла, значи сте атеист. През 1993 г. висшият религиозен водач на Саудитска Арабия — шейх Абдел-Азис ибн Баас — издаде едикт, „фетва“, с който обяви, че Земята е плоска. Всички привърженици на кръглата идея не вярват в Бог и трябва да бъдат наказани. Една от многото иронии е, че събраните през II в. от гръко-египетския астроном Клавдий Птолемей ясни доказателства за сферичната форма на Земята са достигнали до западния свят посредством трудовете на астрономи, които са били мюсюлмани и араби. През IX в. те наричат труда на Птолемей — в който се доказва сферичността на света — „Алмагест“, „Най-великият“.

Познавам много хора, които се чувстват обидени от еволюцията — които предпочитат да са творение лично на Божията десница, а не да са тръгнали от тинята и в продължение на милиарди години да са се развивали по волята на слепите сили на физиката и химията. Те освен това никак не държат да се запознаят с доказателствата. Тук фактите нямат място: за тях истина е това, в което вярват. Само 9% от всички американци приемат основното откритие на съвременната биология — че хората (и всички останали видове) са се появили по силата на бавни естествени процеси и са се развили от дълга поредица по-ранни същества, за което не е била нужна пряка божествена намеса. (Четиридесет и пет процента от американците ще ви кажат „да“, ако просто ги попитате дали приемат еволюцията. В Китай процентите са седемдесет.) Когато филмът „Джурасик Парк“ беше показан в Израел, някои ортодоксални равини го осъдиха, тъй като в него се приема идеята за еволюцията и се твърди, че динозаврите са живели преди сто милиона години. Като в същото време на всяка Рош Ашана^[2] и по време на всяка еврейска сватба категорично се заявява, че вселената е на по-малко от 6000 години. Най-ясното доказателство за нашата еволюция се крие в гените ни. По някаква ирония именно хората, чиито гени възвестяват еволюцията, продължават да се съпротивляват срещу нея — в училищата, съдилищата, издателствата за учебници и в дискусиите по въпроса колко точно болка можем да причиним на другите животни, без да преминем някакви етични граници.

По време на Голямата депресия учителите са се радвали на сигурни работни места, добри заплати и обществено уважение. Учителството е било будеща възхищение професия, отчасти защото образованието се е възприемало като изход от бедността. Днес всичко това е забравено. И поради това преподаването на природните науки (и другите предмети) често се провежда некомпетентно и без вдъхновение. Колкото и да е изненадващо, хората, които се занимават с това, нямат никаква или почти никаква подготовка в своята област, не проявяват търпение към метода и бързат да стигнат до откритията на науката. Понякога самите те не могат да направят разлика между наука и псевдонаука. Хората, които имат необходимата подготовка, обикновено си намират по-добре платена работа някъде другаде.

Децата се нуждаят от осезаемите изживявания на експерименталния метод, а не просто от написаното в книгите. Възможно е да ни обяснят, че окисляването на восъка обяснява пламъка на свещта. Но ще получим много по-жива представа за случващото се, ако сами видим как свещта гори под прозрачен похлупак, докато полученият при горенето въглероден диоксид обгръща фитила и блокира достъпа на кислород. Накрая пламъкът примигва и угасва. Можем да чуем за намиращите се в клетките митохондрии и за това как те посредничат при окисляването на храната — по същия начин, по който пламъкът изгаря восъка, — но съвсем друго е да ги видим под микроскоп. Възможно е да ни кажат, че кислородът е необходим за живота само на някои организми. Но ще започнем наистина да разбираме, когато подложим това твърдение на проверка в изпразнена от въздух стъкленица. Какво прави кислородът за нас? Защо умираме без него? Откъде идва кислородът във въздуха? Колко сигурни са доставките?

Експериментирането и научният метод могат да бъдат преподавани в много други области, различни от науката. Даниел Куниц е мой приятел от колежа. Той прекара живота си като изпълнен с нови идеи младши и старши гимназиален учител по обществени науки. Искате учениците да разберат конституцията на Съединените щати? Можете да ги накарате да я прочетат член по член и след това да я обсъдите в клас. За съжаление, това ще приспи по-голямата част от тях. Можете да опитате и с метода на Куниц. Забранявате на учениците да четат конституцията. Вместо това съставяте от тях Конституционно събрание, като избирате по двама представители на всеки щат. След това инструктирате всеки един от тринадесетте екипа относно специфичните интереси на техния щат или регион. Например на делегацията на Южна Каролина ще бъде обяснено за огромното значение на памука, за необходимостта и моралността на търговията с роби, за идващите от индустриалния Север опасности и т.н. Тринадесетте делегации се събират и в продължение на няколко седмици — с малко насочваща помощ, но най-вече със собствени сили — пишат конституцията. След това вече прочитат истинската конституция. Учениците са дали на президента правото да обявява война. Делегатите от 1787 г. са го запазили за Конгреса. Защо? Учениците са освободили робите, Конституционното събрание — не. Защо? Това изисква повече подготовка от страна на учителите и повече работа от страна на учениците, но преживяването е незабравимо. Трудно е да не си помислим, че всички нации на Земята ще бъдат в по-добра форма, ако всеки гражданин премине през едно подобно упражнение.

Имаме нужда от повече пари за подготовка и заплати на учителите, както и за създаването на лаборатории. Но в цяла Америка свързаните с училищата проблеми редовно се пренебрегват. Никой не предлага данъците върху имуществото да отиват за военния бюджет, земеделските субсидии и обезопасяването на токсичните отпадъци. Защо само образованието? Защо да не го финансираме от общите данъци на местно и държавно ниво? Защо не въведем специален образователен данък, който да се събира от тези производства, които специално се нуждаят от работници с техническа подготовка?

Американските ученици нямат много работа в училище. В стандартната учебна година в Съединените щати има 180 дни. В Южна Корея те са 220, в Германия — 230, в Япония — 243. В някои от тези страни децата ходят на училище и в събота. Средностатистическият американски гимназист прекарва в подготовка на домашните си средно три часа и половина на седмица. Общото време, което е посветено на ученето — в и извън училище — е около 20 часа. Японските петокласници влагат средно по 33 часа. Всяка година Япония, чието население е два пъти по-малко от американското, създава два пъти повече учени и инженери с високи степени.

През четирите си години в гимназията американските ученици посвещават по-малко от 1500 часа на предмети като математиката, природните науки и историята. Японските, френските и германските ученици прекарват в подобни занимания повече от два пъти повече време. През 1994 г. един поръчан от Министерството на образованието на САЩ доклад обяви следното:

„Днес традиционният училищен ден трябва да бъде вкаран в цяла система от нови изисквания, които са наречени «новата работа в училище» — образование относно личната сигурност, потребителските проблеми, СПИН-а, енергийната ефективност, семейния живот и подготовката на шофьорите.“

И така, поради недостатъците на обществото и неадекватността на възпитанието вкъщи, гимназистите посвещават едва около три часа на ден на основните академични предмети.

Според общоприетото мнение науката е „твърде трудна“ за обикновените хора. Това намира отражение в статистическите данни, които показват, че само около 10% от американските гимназисти избират да слушат курс по физика. Каква е причината науката внезапно да е станала „твърде трудна“? Защо тя не затруднява гражданите на всички тези други държави, които показват по-добри резултати от американските? Какво се е случило с американския гений в областта на науката, техническите нововъведения и усилената работа. Някога американците се гордееха със своите изобретатели, които са поставили основите на телеграфа, телефона, електрическата светлина, фонографа, автомобила и самолета. Като изключим компютрите, всичко това, изглежда, е останало в миналото. Къде се е дянала цялата тази „находчивост на янките“?

Повечето американски деца не са глупави. Част от причините те да не се учат добре се свеждат до това, че не получават видима полза от това. В наши дни компетентността (т.е. наистина да знаеш за какво става дума) във вербалните умения, математиката, науката и историята не увеличават доходите на младите хора през първите осем години след гимназията. Повечето от тях си намират работа не в производството, а в сферата на услугите.

Само че в производствените сектори на икономиката ситуацията често е различна. Има мебелни фабрики например, които са изправени пред риска да затворят врати — не защото нямат клиенти, а защото много малко от постъпващите работници владеят дори простата аритметика. Една от големите компании в областта на електрониката съобщи, че 80% от кандидатите за работа не могат да минат тест по математика, предназначен за петокласници. Съединените щати вече губят по 40 милиарда долара годишно (най-вече от намалената производителност и стойността на допълнителното обучение), защото работниците в твърде голяма степен не могат да четат, пишат, смятат и мислят.

Според едно проучване на Националния научен съвет на САЩ, проведено върху 139 технологични компании в страната, основните причини за упадъка в проучванията и развитието, които могат да бъдат приписани на националната политика, са следните: 1) отсъствието на дългосрочна стратегия за справяне с проблема; 2) твърде малкото внимание, което се обръща на подготовката на бъдещите учени и инженери; 3) твърде многото инвестиции в „отбраната“ и недостатъчното им количество в гражданските изследвания и развитие; и 4) твърде малкото внимание към предколежанското образование. Невежеството ражда невежество. Страхът от науката е заразен.

Тенденцията в Америка е хората с най-добро отношение към науката да са млади, финансово обезпечени и получили колежанско образование бели мъже. Но три четвърти от новите американски работници през следващото десетилетие ще бъдат жени с различен цвят на кожата, най-вече емигранти. Да не успеем да запалим ентусиазма им — а още по-малко да ги дискриминираме — е не само несправедливо, но също така и глупаво. То е насочено срещу самите нас. Лишава нашата икономика от компетентните работници, от които тя толкова отчаяно се нуждае.

В сравнение със ситуацията от края на 60-те години на XX в., днес афроамериканските и испаноезичните ученици се справят много по-добре със стандартизираните тестове по природни науки. Те обаче са единствените. Средната разлика в резултатите по математика между белите и черните абитуриенти все още е огромна — в рамките на две до три степени. Но разликата между белите гимназисти в САЩ и техните връстници например в Япония, Канада, Великобритания и Финландия, е повече от два пъти по-голяма (в ущърб на американските ученици). Ако не сте достатъчно мотивиран и сте получили лошо образование, едва ли ще знаете много — в това няма нищо необикновено. Живеещите в заможните предградия афроамериканци, чиито родители имат колежанско образование, се справят в колежа също толкова добре, колкото и живеещите в същите квартали бели младежи с образовани родители. Според някои статистики записването на едно бедно дете в програмата „Хед Старт“^[3] — увеличава двойно шансовете му по-късно да си намери работа. Учениците, които преминат през програмата „Ъпуърд Баунд“^[4], увеличават четирикратно шансовете си да завършат колеж. Знаем какво да правим, когато сме сериозни.

Какво да кажем за колежите и университетите? Има очевидни стъпки, които трябва да се предприемат: по-добър статус според успехите в преподаването и поощрения за преподавателите според представянето на техните студенти на стандартизираните анонимни тестове; преподавателски заплати, които да се доближават до тези в производствения сектор; повече стипендии, финансиране и лабораторно оборудване; съставени с въображение и вдъхновяващи програми и учебници, в които водещите фигури в преподавателското тяло да имат основна роля; лабораторни курсове, които да влязат като задължително изискване за завършващите; и специално внимание към тези студенти, които по традиция са отклонявани от науката. Освен това трябва да поощряваме най-добрите академични учени да посвещават повече време на общественото образование — учебници, лекции, статии във вестниците и списанията, телевизионни програми. Освен това може би си струва да опитаме да въведем — през първата или втората година — задължителен курс по скептично мислене и методи на науката.

 

 

Мистикът Уилям Блейк се взирал в слънцето и съзрял ангели, докато други, по-практични хора, „видели само предмет с големината и цвета на златна гвинея“. Дали Блейк наистина е видял ангели в слънцето, или става дума просто за сетивна или когнитивна грешка? Не ми е известно да има снимка на слънцето, на която да личи нещо подобно. Дали Блейк е видял нещо, което фотоапаратите и телескопите не могат да различат? Или обяснението се крие по-скоро в, а не извън главата му? И нима истината за природата на слънцето — такава, каквато ни я разкрива съвременната наука — не е много по-великолепна: не някакви ангели и златни монети, а огромна сфера, в която могат да се поберат един милион планети като Земята и в чието сърце скритите атомни ядра се блъскат едно в друго, а водородът се превръща в хелий. Така се освобождава стаената от милиарди години енергия, която осветява и стопля Земята и останалите планети. Същият този процес се повтаря четиристотин милиарда пъти само в нашата галактика — Млечния път.

Ако бъдат написани на английски, необходимите за вашето създаване работни планове, подробни инструкции и изпълнителски разпореждания ще запълнят енциклопедия от близо хиляда тома. И все пак всяка клетка в тялото ви крие в себе си тези томове. Квазарите са толкова далеч, че идващата от тях светлина, която виждаме в момента, е започнала междугалактическото си пътуване преди появата на Земята. Всички хора на планетата са наследници на едни и същи, не напълно човешки прадеди, които са живели в Източна Африка преди няколко милиона години. Това означава, че всички сме братовчеди.

Усещам ликуващо гъделичкане всеки път когато мисля за някое от тези открития. Сърцето ми забива по-силно. Просто не мога да го укротя. Науката носи удивление и удоволствие. Възхищавам се всеки път когато космически апарат прелети край някой нов свят. Планетарните астрономи си задават въпроса: „О, значи така било? Защо не сме се сетили по-рано?“ Но природата винаги е по-сложна, по-изящна и по-елегантна от това, което можем да си представим. Като се имат предвид очевидните ни човешки ограничения, би трябвало да се изненадаме от това, че въобще сме проникнали толкова дълбоко в нейните тайни.

Почти всеки учен е изпитал — в момента, в който е стигнал до някакво откритие или прозрение — преклонение и удивление. Науката — чистата наука, науката заради самата нея, а не за някакви практически цели — е нещо дълбоко емоционално за занимаващите се с нея хора, както и за неспециалистите, които от време на време си дават труда да проверят какво е било открито наскоро.

Подобно на герои на детективски роман, изпитваме удоволствие от това да формулираме ключовите въпроси, да проверяваме алтернативните обяснения и може би дори да придвижим напред процеса на някое научно откритие. Помислете върху следните примери, които съм подбрал повече или по-малко случайно. Някои от тях са прости, други — не:

 

 

• Възможно ли е да бъде открито ново цяло число между 6 и 7?

• Възможно ли е да има непознат химичен елемент между атомното число 6 (въглерод) и атомното число 7 (азот)?

• Да, новият консервант предизвиква рак при плъховете. Само че за да предизвикаш рак в един човек, който тежи много повече от един плъх, трябва да му даваш по половин килограм дневно. При това положение новият консервант явно не е чак толкова опасен. Може ли ползата от това, че храната ще се запазва по-дълго време, да надделее над малкия съпътстващ риск от предизвикване на рак? Кой ще реши? Какви данни са необходими, за да се вземе предпазливото решение?

• В скала от преди 3,8 милиарда години откривате съотношение на въглеродните и азотните изотопи, което днес е типично за живите организми и не се среща при неорганичните седименти. Дали ще заключите, че на Земята преди 3,8 милиарда години е кипял живот? Възможно ли е химичните останки на по-късни организми да са проникнали по някакъв начин в скалата? Има ли и друг начин, който да е различен от биологичния процес и да е довел до разделянето на изотопите в скалата?

• Направените с чувствителни уреди измервания на електрическите токове в човешкия мозък са показали, че определени части на мозъка се активизират, когато протече определен мисловен процес или си спомним нещо. Възможно ли е всички наши мисли, спомени и страсти да са генерирани от специфични, съставени от неврони електрически вериги? Дали някога ще бъде възможно да симулираме подобни електрически вериги в един робот? Дали някой ден ще бъде оправдано да вкарваме нови вериги и да видоизменяме стари — за да можем да променяме мнения, спомени, чувства и логически заключения? Дали една подобна намеса няма да се окаже много опасна?

• Вашата теория за произхода на Слънчевата система предвижда много плоски дискове от газ и прах навсякъде в Млечния път. Поглеждате през телескопа и наистина откривате множество плоски дискове. Щастливо заключавате, че теорията ви се е потвърдила. Само че се оказва, че видените от вас дискове са спираловидни галактики, които се намират далеч извън Млечния път и освен това са много големи, за да бъдат раждащи се слънчеви системи. Трябва ли да се откажете от теорията си? Или трябва да потърсите друг вид дискове? Или това е само израз на нежеланието ви да се откажете от една компрометирана хипотеза?

• Разрастващо се раково образувание разпраща спешен бюлетин до клетките на околните кръвоносни съдове. Съобщението гласи: „Имаме нужда от кръв.“ Ендотеличните клетки послушно създават мостове между кръвоносните съдове, за да снабдят раковите клетки с кръв. Как се случва това? Възможно ли е съобщението да бъде прихванато или отхвърлено?

• Смесвате виолетова, синя, оранжева и червена боя и получавате тъмнокафяво. След това смесвате светлина със същите цветове и получавате бяло. Как така?

• В гените на хората и много други животни има дълги, повтарящи се вериги от наследствена информация (наричана „безсмислена“). Някои от тях предизвикват наследствени заболявания. Възможно ли е тези сегменти от молекулата на ДНК да са някакви пакостливи нуклеидни киселини, които се възпроизвеждат самостоятелно и за свои собствени цели, като пренебрегват добруването на населявания от тях организъм?

• Много животни се държат странно точно преди земетресение. Какво е това, което те знаят, а сеизмолозите — не?

• Древната ацтекска дума за „бог“ е почти същата като старогръцката. Дали това е свидетелство за някакъв контакт и общуване между двете цивилизации, или от време на време можем да очакваме подобни случайни съвпадения между два напълно различни езика? Или, както предполага Платон в своя диалог „Кратил“, някои думи са вградени в нас по рождение?

• Вторият закон на термодинамиката твърди, че в цялата вселена с течение на времето безредието се увеличава. (Разбира се, на някои места могат да се появят нови светове, живот или разум, което ще бъде компенсирано от увеличаване на безредието в други части.) Но ако живеем във вселена, в която настоящият Голям взрив ще забави разширяването си, ще спре и ще бъде заменен от свиване, дали тогава Вторият закон няма да получи обратно действие? Възможно ли е следствията да предшестват причините?

• Човешкото тяло използва концентрирана солна киселина, която разгражда храната в стомаха и помага на храносмилането. Защо тогава солната киселина не разяжда самия стомах?

• Понастоящем изглежда, че най-старите звезди са по-стари от вселената. Това е горе-долу като някой ваш познат да ви каже, че има деца, които са по-възрастни от него — не трябва да знаете кой знае колко, за да разберете, че някой е сбъркал. Кой?

• Сега съществува технология, която позволява да местим отделни атоми и по този начин да пишем дълги и сложни послания в ултрамикроскопичен мащаб. Освен това е възможно да конструираме машини, които да са с размерите на молекули. Вече познаваме зачатъчни примери за тези „нанотехнологии“. Къде ще ни отведе това след няколко десетилетия?

• В няколко различни лаборатории са открити сложни молекули, които — ако им се създадат благоприятни условия в епруветка — могат да създават свои копия. Подобно на ДНК и РНК, някои от тези молекули са изградени от нуклеотиди, други не са. Някои използват ензими, за да ускорят химичните процеси, други не. Понякога се случват грешки в копирането, като от този момент нататък грешката се възпроизвежда в следващите поколения молекули. Изглежда, има няколко различни видове създаващи свои копия молекули, някои от които се възпроизвеждат по-ефикасно от другите. Те са привилегировани и процъфтяват. С течение на времето молекулите в епруветката стават все по-ефективни. Ставаме свидетели на еволюция при молекулите. Какво ни казва това за произхода на живота?

• Защо обикновеният лед е бял, а чистият лед на ледниците е син?

• Открили сме живи организми на километри под повърхността на земята. До каква дълбочина стига животът?

• Един френски антрополог разказва, че живеещите в република Мали догони имат легенда, според която звездата Сириус има изключително плътна звезда-спътник. Сириус наистина има подобен спътник, въпреки че откриването му изисква едно сравнително високо ниво на астрономически познания. При това положение 1) дали догоните са наследници на някаква изчезнала цивилизация, която е имала големи оптически телескопи и теоретична астрофизика? Или 2) са получили тази информация от извънземни пришълци? Или 3) са чули за съпътстващото Сириус бяло джудже от някой попаднал при тях европеец? А може би 4) френският антрополог е сбъркал и всъщност догоните не разказват подобна легенда?

 

 

Защо учените срещат трудности с представянето на науката? Някои изследователи — включително и много добри — ми казват, че много биха искали да популяризират науката, но чувстват, че им липсва талант за това. Да знаеш и да обясниш, заявяват те, не е едно и също. Каква е тайната?

Според мен има само една тайна: не говорете на широката публика по начина, по който говорите на своите колеги учени. Има термини, които бързо и точно ще обяснят на специалистите какво имате предвид. Можете да използвате тези изрази колкото си искате в професионалното си ежедневие. Но те само биха озадачили една аудитория от неспециалисти. Използвайте най-простия възможен език. Най-вече си спомнете какво е било, преди самите вие да схванете това, което обяснявате. Спомнете си недоразуменията, в които почти сте изпаднали, и ги подчертайте. Нито за миг не трябва да забравяте, че е имало време, в което вие самият не сте разбирали нищо. Маркирайте първите стъпки, които са ви отвели от незнанието към знанието. Не забравяйте, че нашият вид се радва на естествена интелигентност. Всъщност това е тайната на нашия успех.

Необходимото усилие е малко, ползите — огромни. Сред потенциалните капани са прекомерното опростяване, нуждата да се спестят някои определения (и числа), неадекватното приписване на заслуги на множеството участвали учени и неправенето на достатъчно голяма разлика между удобната аналогия и реалността. Без съмнение трябва да се правят компромиси.

Колкото повече подобни представяния правите, толкова по-ясно ще ви става кои подходи вършат работа и кои не са подходящи. Има един естествен подбор на метафори, образи, аналогии и анекдоти. След известно време ще установите, че можете да отидете почти навсякъде, където поискате, като стъпвате по вече проверени от потребителите камъни. Тогава вече ще можете да настроите представянето си за всяка дадена аудитория.

Подобно на някои редактори и телевизионни продуценти, редица учени смятат, че широката публика е твърде невежа и глупава, за да разбере науката, че начинанието на популяризаторите е загубена кауза или че дори е равносилно на побратимяване, ако не и явно съюзяване с врага. Сред многото критики, които могат да бъдат отправени към тази преценка — като изключим нетърпимата й арогантност и загърбването на голям брой примери за много успешно популяризиране на науката, — е и че тя се самозатвърждава. Освен това тя е пагубна за отстояващите я учени.

Мащабната правителствена подкрепа за науката е нещо сравнително ново и може да се проследи назад едва до Втората световна война — въпреки че покровителството, на което отделни учени се радват от страна на богатите и управляващите, има много по-дълга история. С края на Студената война козът на националната отбрана, който осигуряваше подкрепата за почти всички основни области на науката, загуби своята сила. Аз лично мисля, че това е една от причините днес някои учени да приемат радушно идеята за популяризацията. (Като се има предвид, че почти цялата подкрепа за науката идва от обществени фондове, противопоставянето — от страна на учените — на компетентната популяризация би било един странен флирт със самоубийството.) Много по-вероятно е обществото да подкрепи нещо, което разбира и оценява. Не говоря за това да пишем статии за, да речем, „Сайънтифик Америкън“, които се четат от ентусиазирани почитатели на науката и специалисти в други области. Нямам предвид провеждането на въвеждащи курсове със студенти. Говоря за усилия да бъде представена същността на науката и нейния подход във вестници и списания, по радиото и телевизията, в публични лекции и в учебниците за началните, основните и средните училища.

Разбира се, популяризацията също изисква внимателна преценка. Важно е аудиторията да не бъде нито обърквана, нито да бъде третирана снизходително. Понякога се случва учените да отидат твърде далеч в желанието си да привлекат обществения интерес — например да стигнат до необосновани религиозни заключения. Астрономът Джордж Смут описа своето откритие — че от Големия взрив са останали малки смущения в радиорадиацията — като „да видиш Бог лице в лице“. Носителят на Нобелова награда за физика Леон Ледерман описа бозона на Хигс — хипотетична градивна единица на материята — като „частицата на Бог“ и издаде книга със същото заглавие. (Според мен всички частици са на Бог.) Ако бозонът на Хигс не съществува, дали това опровергава хипотезата за Бог? Физикът Франк Типлър предположи, че в далечното бъдеще компютрите ще докажат съществуването на Бог и ще осъществят възкресението на тялото.

Ако предложат поглед към света на науката, периодичните издания и телевизията могат да запалят искрата, което е много важно. Но — като изключим чиракуването в науката и добре подготвените университетски курсове и семинари — най-добрият метод за популяризирането на науката е посредством учебниците, научнопопулярните книги, компютърните и лазерните дискове. Можете да прехвърлите нещата, сами да определите ритъма, да се върнете към по-трудните части, да сравните различни текстове, да задълбаете. Само че това трябва да бъде направено по правилния начин, а понастоящем това не е така, особено в училищата. Там, както коментира философът Джон Пасмор, науката често се представя като „заучаване на принципи и прилагането им към рутинни процедури. Тя се учи от учебниците, а не от трудовете на великите учени, нито от ежедневните приноси на научната литература… За разлика от начинаещия хуманист, начинаещият учен няма непосредствен досег с гения. И наистина… училищните програми могат да привлекат към науката грешните хора — лишени от въображение момчета и момичета, които обичат рутината“.

Твърдя, че популяризацията на науката е успешна, ако на първо място само възпламени искрата на удивлението. За да се постигне това е достатъчно да се предложи поглед към откритията на науката, без да се обяснява подробно как се е стигнало до тях. Много по-лесно е да опишеш крайната цел, отколкото пътуването. Но, където е възможно, популяризаторите трябва да се опитат да споменат някои от грешките, фал стартовете, задънените улици и на пръв поглед безпомощните обърквания по пътя. Поне от време на време трябва да предоставяме фактите и да оставяме читателя сам да си направи изводите. Това превръща послушното приемане на новото знание в лично откритие. Когато сам направите откритието — дори да сте последен от всички хора на света, — никога няма да го забравите.

В младежките си години се вдъхновявах от научнопопулярните книги и статии на Джордж Гамов, Джеймс Дийнс, Артър Едингтън, Дж. Б. С. Халдейн, Джулиън Хъксли, Рейчъл Карсон и Артър С. Кларк. Всички те имат научна подготовка, а някои са водещи специалисти в своята област. Изглежда, през последните двадесет години популярността на добре написаните, добре обяснените и изпълнените с въображение книги за науката — които докосват както сърцата, така и умовете ни — е по-голяма, откогато и да било преди това. Също толкова безпрецедентен е и броят и разнообразието на специалистите, които пишат тези книги. Сред най-добрите съвременни популяризатори на науката веднага се сещам за Стивън Джей Гуд, Е. О. Уилсън, Люис Томас и Ричард Докинс в областта на биологията; Стивън Вайнбърг, Алън Лайтман и Кип Торн във физиката; Роалд Хофман в химията; ранните работи на Фред Хойл в астрономията. Айзък Азимов е писал добре за всичко. (И макар да изисква познания по висша математика, на мен все пак ми се струва, че най-силно вълнуващата, провокативната и вдъхновяваща популяризация на науката през последните няколко десетилетия е първият том от „Въвеждащи лекции по физика“ на Ричард Фейнман.) Въпреки това полаганите понастоящем усилия далеч не са съизмерими с общественото добруване. И, разбира се, ако не можем да четем, няма как да извлечем полза от подобни трудове — независимо от това колко вдъхновяващи са те.

Искам да спасим г-н „Бъкли“ и милионите като него. Освен това искам да престанем да произвеждаме мудни, безразлични, безкритични и лишени от въображение абитуриенти. Нашият вид се нуждае от и заслужава граждани, които имат будно съзнание и основни познания за това как светът функционира.

Продължавам да твърдя, че науката е абсолютно задължително оръдие за всяко общество, което иска да оцелее през следващото столетие и да запази основните си ценности. Говоря за науката не като занимание за специалистите, а за науката като нещо, което трябва да бъде разбрано и възприето от цялата човешка общност. И ако учените не се погрижат това да се случи, кой ще го направи?