Карл Сейгън
Свят, населен с демони (2) (Науката като свещ в мрака)

Предговор
Моите учители

Беше ветровит есенен ден. По улиците около нашата жилищна сграда падналите листа се завихряха в малки смерчове, всеки от които имаше свой собствен живот. Чувствах се добре вътре — на топло и сигурно, — докато мама приготвяше вечерята в съседната стая. В нашата сграда нямаше по-големи момчета, които да се заядат с теб просто така, без причина. Точно преди седмица се сбих — след всичките тези години вече не мога да си спомня с кого точно, — може би беше със Снуни Агата от третия етаж. След едно яростно замахване установих, че юмрукът ми е минал през стъклената витрина на дрогерията на Счечтър.

Г-н Счечтър беше много внимателен: „Всичко е наред, застрахован съм“, каза той, докато слагаше някакво невероятно болезнено антисептично средство на китката ми. Мама ме заведе при лекаря, чийто кабинет беше на партера на нашата жилищна сграда. Той извади парче стъкло с пинсети, след което — с помощта на игла и конец — направи два шева.

„Два шева!“, повтори татко по-късно същата вечер. Той разбираше от шевове, тъй като беше крояч в текстилната индустрия. Работата му беше да използва един много страховит електрически нож, с който изрязваше от огромен топ плат различни детайли — например гърбове или ръкави за дамски палта и костюми. След това формите отиваха при безкрайните редици от седящи пред шевните машини жени. Баща ми беше доволен от това, че се бях ядосал достатъчно, за да преодолея естествената си срамежливост.

Понякога е добре да отвърнеш на удара. Нямах намерение да се стига до насилие. Просто така се случи. В един момент Снуни ме блъскаше, а в следващия юмрукът ми беше минал през витрината на г-н Счечтър. Бях наранил китката си, бях създал непредвидени медицински разходи, бях счупил стъклена витрина. И въпреки това никой не ми се сърдеше. Що се отнася до Снуни — той беше станал изключително приятелски настроен към мен.

Чудех се каква ли е поуката. Но да я търся тук горе, сред топлината на апартамента — докато се взирам от прозореца на всекидневната към долната част на Нюйоркския залив — беше много по-приятно, отколкото да рискувам да ми се случи някое друго премеждие на улицата долу.

Както почти винаги, мама се бе преоблякла и бе оправила грима си, докато чакаше татко да се прибере. Слънцето беше почти залязло и двамата се загледахме към развълнуваните води на океана.

— Там някъде има хора, които се бият и се убиват един друг — каза тя, като махна с ръка по посока на Атлантика.

Аз се вторачих натам.

— Знам — отговорих, — виждам ги.

— Не, не можеш да ги видиш — каза тя почти строго, преди да се върне в кухнята. — Много са далеч.

Откъде можеше да знае дали ги виждам, или не? Замислих се. Бях решил, че като присвия очи, мога да различа на хоризонта тъничка ивица земя, на която малки фигурки се блъскаха, бутаха и кръстосваха мечове — точно като в моите комикси. Но може би тя беше права. Може би това бе просто плод на въображението ми — подобно на среднощните чудовища, които все още се случваше да ме извадят от дълбок сън, с подгизнала от пот пижама и бясно биещо сърце.

Как можеш да разбереш кога някой просто си въобразява? Продължих да се взирам по посока на сивите води чак докато падна мрак и ме повикаха да си измия ръцете за вечеря. За мое огромно удоволствие, татко ме взе на ръце. По еднодневната му брада можех да почувствам студенината на света отвън.

Една неделя през същата тази година татко търпеливо ми обясни за нулата и огромното й значение в аритметиката, за странно звучащите наименования на големите числа и за това, че няма най-голямо число („Винаги можеш да добавиш едно“, каза той). Внезапно бях обхванат от детския ентусиазъм да напиша едно след друго всички цели числа от 1 до 1000. Нямахме бележници, но татко ми предложи купчината сиви картони, които събираше, когато изпращате ризите си на пране. Започнах своя проект изпълнен с желание, но скоро с изненада установих, че напредвам твърде бавно. Когато бях стигнал едва до първите няколкостотин, мама обяви, че е дошло време за вечерната ми баня. Вях безутешен. Трябваше да стигна до хиляда. Тук се намеси татко, който цял живот изпълняваше ролята на посредник: ако аз доброволно приемех банята, той щял да продължи работата. Изпаднах във възторг. Когато се появих отново, той вече наближаваше 900 и аз успях да стигна до 1000 съвсем малко след обичайния ми час за лягане. Оттогава насам величието на големите числа никога не е преставало да ме удивлява.

Също през 1939 г. родителите ми ме заведоха на Световното изложение в Ню Йорк. Там ми предложиха образа на съвършеното бъдеще, станало възможно благодарение на науката и технологиите. Беше погребана специална капсула, напълнена с предмети от нашето време. Тя би трябвало да послужи на хората от далечното бъдеще, които — колкото и да е учудващо — може би няма да знаят много за тези от 1939 година. „Утрешният свят“ щеше да бъде лъскав, чист, аеродинамичен и — поне доколкото аз можех да преценя — в него нямаше да има и следа от бедни хора.

„Виж звука“, смущаващо ти заповядваше мотото на една от експозициите. И, разбира се, когато малкото чукче удряше камертона, на екрана на осцилоскопа се появяваше красива синусоидна вълна. „Чуй светлината“, подканяше друг афиш. И когато лъчът на фенерчето попаднеше върху фотоклетката, се чуваше нещо като пращенето на нашето радио „Моторола“, докато се мъчех да намеря някоя станция. Явно светът криеше чудеса, за които никога не бях подозирал. Как можеше един тон да се превърне в изображение, а светлината да стане шум?!

Моите родители не бяха учени. Те не знаеха почти нищо за науката. Но като ме въведоха едновременно и в скептицизма, и в почудата, те ме научиха на двата трудно съвместими начина на мислене, които са основополагащи за научния метод. Родителите ми бяха на крачка над бедността. Но когато обявих, че искам да стана астроном, получих безусловната им подкрепа — дори при положение че и двамата (както и аз) имаха единствено смътна представа за това какво прави един астроном. Никога не ми намекнаха, че — като се вземат предвид обстоятелствата — би било по-добре да стана лекар или адвокат.

Би ми се искало да ви разкажа за вдъхновяващите учители по естествени науки, които съм имал в началното, основното и средното училище. Но когато се връщам назад към това време, просто не мога да си спомня за такива. Всичко се свеждаше до наизустяване на периодичната таблица на елементите, на лостовете и наклонените равнини, на фотосинтезата при зелените растения и на разликите между антрацитните и битуминозните каменни въглища. Нямаше извисяващото усещане на удивлението, нямаше и намек за еволюционната перспектива, както и нищо за погрешните идеи, в които хората някога са вярвали. При лабораторните занимания в гимназията имаше предварително известен отговор, до който трябваше да достигнем. Когато не успявахме, получавахме слаби оценки. Не получавахме насърчение да отстояваме собствените си интереси, подозрения или концептуални грешки. На последните страници на учебниците имаше неща, които изглеждаха много интересни, но учебната година винаги свършваше, преди да стигнем до тях. В библиотеките се съхраняваха прекрасни книги по астрономия, но те отсъстваха от класните стаи. Сложното делене се преподаваше като набор правила от готварска книга — без никакво обяснение за това как тази особена последователност от прости деления, умножения и изваждания дава правилния отговор. В гимназията извеждането на корен квадратен се предаваше с благоговение все едно беше метод, даден на хората от върха на планината Синай. Нашата работа се свеждаше до запомнянето на това, което ни е било заповядано. Получи верния отговор и няма никакво значение, че не разбираш какво всъщност правиш. През втората година в гимназията имах много способен учител по алгебра, от когото научих много за математиката. Само че той беше грубиян, който извличаше удоволствие от това да разплаква момичетата. През цялото това време поддържах своя интерес към науката с четене на научнопопулярни и научнофантастични книги и списания.

Колежът сбъдна всичките ми мечти. Намерих преподаватели, които не просто разбираха науката, но също така бяха способни да я обяснят. Имах късмета да посещавам една от големите образователни институции по това време — Чикагския университет. Бях студент по физика във факултета, който се въртеше около Енрико Ферми; от Субрахманиан Чандрасекар научих какво е истинска математическа елегантност; имах щастието да говоря за химия с Харолд Ури; през лятото навлизах в биологията с Х. Дж. Мълер в университета в Индиана; и изучавах планетарната астрономия под ръководството на единствения човек, който по това време се занимаваше само с това — Дж. П. Куипер.

Именно от Куипер за първи път получих идеята за това, което се нарича изчисление „на гърба на плика“. Внезапно ви хрумва възможно решение за някакъв проблем, измъквате от някъде стар плик, призовавате цялото си знание в областта на фундаменталната физика, нахвърляте на плика няколко приблизителни уравнения, замествате с вероятни числени стойности и проверявате дали отговорът е в състояние да разреши проблема. Ако не, тогава търсите друго обяснение. Този метод преминава през безсмислиците като нож през масло.

Освен това в Чикагския университет имах големия шанс да премина през общата програма на обучение, разработена от Робърт М. Хътчинс, където науката е представена като органична част от великолепната тъкан на човешкото познание. Смяташе се за немислимо кандидат-физиците да не познават Платон, Аристотел, Бах, Шекспир, Малиновски и Фройд (а също и мнозина други). Във въвеждащия курс по естествени науки имаше толкова убедително представяне на Птолемеевия възглед за Слънцето, което се върти около Земята, че някои студенти се усетиха, че преосмислят своята преданост към Коперник. Статутът на преподавателите, които бяха включени в програмата на Хътчинс, нямаше почти нищо общо с техните изследвания. Точно обратното — за разлика от съвременните университетски стандарти в Америка, те бяха оценявани според способността им да преподават и да вдъхновяват младите поколения.

В тази опияняваща атмосфера аз успях да попълня много от празнините в своето образование. Голяма част от нещата, които до този момент бяха абсолютно загадъчни (при това не само в науката), станаха по-ясни. Освен това самият аз се докоснах до радостта на онези, които имат привилегията да разкрият малко от това, което движи вселената.

Винаги съм бил благодарен на своите ментори от 50-те години на XX в. и съм се стремял да засвидетелствам своето уважение на всеки един от тях. Но когато погледна назад, все по-ясно разбирам, че най-съществените неща съм научил не от учителите, нито дори от университетските преподаватели. Те са дошли през онази далечна 1939 г. — от моите родители, които не знаеха почти нищо за науката.