Линда Хауърд
Между любов и вярност (12)

Глава дванадесета

От петимата в заседателната зала следващата сутрин Корд изглеждаше най-спокоен. Беше облечен безупречно в лек летен костюм на тънки райета с европейска кройка. Растящата брада му придаваше неспретнат вид, което пречеше костюмът да изглежда прекалено безупречен, но пък неустоимата му мъжественост му позволяваше да носи всичко със замах… или изобщо да не носи нищо, подсказа въображението й, извиквайки представа за великолепната му голота.

Имоджийн изгледаше уравновесена, почти унесена. Престън беше страшно делови. Берил също се държеше спокойно, както винаги. Сякаш само Сюзан бе объркана и нищо от познатите й обреди или думи в залата нямаше някакъв смисъл за нея. Тя хвърли още един поглед към Корд, видя, че той я наблюдава и леко й намигна. Толкова ли малко се интересуваше от резултата? Да не би целият този сложен план да не означаваше нищо друго за него, освен още един начин да дразни Престън? Ако е така, то номерът му е страхотно успешен.

Тя беше толкова отнесена, че пропускаше това, което говореха. Едва когато долови надигащ се гняв, успя да събере мислите си и да обърне внимание.

— Това е мое право по рождение — обясняваше Корд.

Тонът му беше твърд, погледът студен.

— Отне ми много години да го разбера, но не се предавам. Реших да се боря за него и компромиси няма да има.

— Това е твоята загуба — отсече Престън. — Да го предложим ли на гласуване?

— На всяка цена.

Корд седеше толкова уверен, но пък и нямаше да е той, ако беше различно. Той положително знаеше, че няма да успее да бие общите им акции, но това не личеше по изражението му. Беше изхвърлен от семейния кръг. Какво ставаше в главата му сега, когато победата танцуваше пред него? Мисли за мъст? Или просто решителност отново да бъде в семейството, ще не ще? Да поеме отговорност за това, което си е негово, накрая да се установи в дома си?

— Гласувам с да — каза Корд провлачено, без да се замисли.

Сюзан стреснато събра мислите си.

Имоджийн седеше спокойно, не поглеждаше нито към Престън, нито към Корд, но как иначе би могла да гласува. Тя не би гласувала срещу собствения си син.

— Гласувам с не — накрая каза тя.

Престън бързо я последва.

— Гласувам с не. Твой ред е, Сюзан!

Беше сигурен в нея, даде си сметка тя. Погледна го и установи, че той нетърпеливо я наблюдава, блясъкът на победата искреше в очите му. Каква акула е! Отличен председател, съвестен и смел, и способен да използва партизанска тактика, когато се наложи.

Тя нищо не можа да прочете в очите на Корд. Той просто чакаше. Не беше се свързал с нея, не беше опитал да я убеди да гласува в негова полза. И защо ли? Във всяка, схватка тя би застанала твърдо на страната на Престън. Нищо чудно, че не й вярваше! И би бил добър председател. Показа колко е опитен, като събираше достатъчно пари за кампанията си.

— Сюзан!? — подкани я Престън нетърпеливо. Доверието трябваше да започне някъде, помисли си тя с болка. Корд толкова е свикнал да пази гърба си, че това му беше втора природа.

— Гласувам с да — каза тя тихо.

В залата се възцари пълна тишина, чуваше се само скрибуцането на молива на Берил по бележника, която записваше всичко.

Престън беше като в шок, блед, устата му, стисната в тънка линия, от двете страни опираше в издълбаните от напрежението бразди. Заседанието бързо беше закрито, но само Берил напусна залата. Всички други си останаха по местата. Може би дори Корд беше стъписан от обрата на събитията. Мотивите на Сюзан бяха твърде неясни, за да може да ги обясни дори на себе си, дълбоко вътрешно имаше усещането, че този път не трябваше да му изневери. Ако беше изгубил, той нямаше пак да се превърне в отсъстващ член на борда и Престън автоматично да гласува по неговите акции. Корд започна борба, за да спечели. Той щеше да продължи и конфликтът щеше да продължи да разкъсва семейството и да изцежда компанията. Нека всичко приключи дори и тя бъде отхвърлена от Престън и Имоджийн. Защо не? Беше изморена, така безсърдечно я разиграха и Корд и Престън. Тя просто се оказа пионка в игрите ми, разигравана според капризите им и държана на тъмно и от двамата.

Имоджийн се наведе напред, удари с ръце по масата.

— Да сложим край — каза тя тихо. Погледна от сина си към Корд и обратно.

— Някога бяхме семейство. Бих искала пак да бъдем. От своя страна, аз също сгреших и ако можеш да ми простиш, Корд, бих била много благодарна.

Студенината, която винаги е била част от личността й, ясно личеше в сивите й очи и в този момент Сюзан знаеше, че тя никога не е харесвала или уважавала свекърва си повече.

Без да изчака отговор от Корд, Имоджийн насочи решителен поглед към Престън.

— Знам, че ще ти бъде трудно, беше великолепен председател и сега няма да ти е лесно де прехвърлиш юздите. Но те моля да го сториш без горчивина и да направиш каквото можеш, за да улесниш прехода. Корд е от семейството ни. Той е толкова Блекстоун, колкото и ти. Мисля, че си достатъчно зрял, за да приключиш с това сега, преди то напълно да ни унищожи. Някои хора вече пострадаха, ще пострадат и други, ако това продължи. Сюзан беше единствената от нас с достатъчно разум да разбере това от самото начало. Ако не спреш заради себе си, спри заради мен… и заради нея. Бог е свидетел, че плати достатъчно за вашата вражда.

Сюзан трепна, не й хареса чувствата й така да бъдат изложени на показ. Седеше много тиха и бледа с поглед, прикован в ръцете. Сега от тях зависеше или да изгладят различията си или да начертаят нови бойни линии. И в двата случая тя ще се оттегли от битката, ще се оттегли, за да ближе раните си. Просто беше много изморена, за да продължи да се интересува.

Престън седеше с бръчка на челото, вглъбен в мислите си, погледът му беше насочен навътре далеч назад, когато за първи път стана враг на братовчед си.

— Винаги съм ти завиждал.

Каза го разсеяно, очевидно унесен в спомени.

— Всичко ти се отдаваше толкова лесно. И Ванс беше труден за догонване, но ти… Боже мой, когато се окажеше наоколо, аз просто ставах невидим. Всички гледаха теб.

Корд насочи поглед през дължината на масата към братовчед си, тъмното му лице бе безизразно. Какво мислеше за признанието на Престън беше невъзможно да се отгатне.

След като невярващо леко поклати глава, сякаш не можеше напълно да проумее колко далеч назад ги бе върнала враждата помежду им, Престън изправи рамене и насочи поглед право в Корд.

— Когато бях на шестнадесет години, започнах да се срещам с Кели Хартланд и сериозно хлътнах по нея. Ти точно започваше втората си година в колежа, а аз си падах по гимназистка, която беше неотразима. Ти се прибра за един уикенд, запозна се с Кели на едно парти и тя просто ей така ме заряза на мига.

Изненада проблесна в погледа на Корд.

— Кели Картланд? Малката русолява веселячка? Едва си я спомням. Срещнах се с нея няколко пъти, но не беше нищо сериозно.

— За мен беше. Намразих те, задето ми я отне, след като очевидно ти не се интересуваше от нея. На шестнадесет години мислех, че тя е любовта на живота ми. Когато случаят с Джудит се раздуха, видях начин да си отмъстя и го използвах. Не се гордея с това, но не мога да върна времето назад.

Корд дълбоко си пое дъх. Дори без да го погледне, Сюзан знаеше, че споменаването на Джудит жестоко го жегна, събуждайки дълбоката болка и вината, която изпитваше заради начина, по който се бяха отнесли към нея. Но връзките на общата кръв, отслабени от години горчивина и омраза, отново се разтягаха, двамата мъже се изгледаха и видяха общото си наследство в лицата си. Остротата на болката стържеше в гласа на Корд, когато той заговори.

— Джудит ми беше съпруга. Оженихме се, след като заминахме оттук. Тя умря на следващата година. Можех да те убия заради това, което й стори. — Очите му изведнъж се изпълниха с кристален блясък. — Аз съм по-виновен от всички останали за случилото се с нея.

Дори и сега той страшно се разгневи заради начина, по който тя умря, за убития й дух, за заглушения смях.

Настъпи тишина и изведнъж. Сюзан не издържаше повече. Без да погледне никого, тя избута стола си назад, изправи се на крака и бързо излезе, преди да успеят да я върнат назад. Гърдите я боляха, но не мислеше, че може да заплаче. Времето за това беше отминало.

Сетивата й бяха притъпени, когато влезе в кабинета си, мина покрай Берил, която нетърпеливо вдигна поглед, пълен с въпроси, но Сюзан не я видя. Чувстваше се изстудена до мозъка на костите си, толкова студена, сякаш никога нямаше да може да се стопли отново.

Всичко това беше заради жени, отдавна изчезнали в мъглявините на миналото. В нейното положение имаше някакви ирония. Искаше ли я някой от тях заради самата нея или само защото всеки мислеше, че другият я иска?

Едва се беше отдръпнала от вратата, след като я затвори, когато тя рязко се отвори и Корд се извиси над нея, толкова близо, че тя се почувства потисната от размерите му и инстинктивно се отдръпна от него. При постъпката й очите му се свиха и той затвори вратата.

— Защо напусна събранието? — попита той спокойно.

— Прибирам се.

Почувства краката си като дървени, когато се придвижи към бюрото, за да си вземе чантата, мушна я под мишницата си. Избегна погледа му и отстъпи встрани, за да го заобиколи.

Той направи крачка и застана пред нея, блокирайки пътя й.

— Сюзан, нуждая се от теб. Знаеш, че няма да е лесно да се осъществи преходът. До този момент само семейството беше замесено, но сега всички други ще трябва да бъдат информирани и да се работи с тях. Нуждая се от помощта ти. С поглед ти можеш да направиш повече, отколкото повечето хора с бейзболна бухалка.

— Ако мислех, че не можеш да се справиш, нямаше да гласувам за теб — каза тя изморено. — Моля те, пусни ме да мина.

— Защо гласува за мен? Всички други бяха толкова изненадани, колкото и аз.

Той улови голата й ръка, топлината на пръстите му я изгори. Той искаше отговор, някакъв знак за спокойното излъчване, което асоциираше с нея.

Сюзан не можеше да му отговори. Тя просто беше приковала поглед в светло сивия плат на костюма му.

— Изморена съм. Искам да се прибера — повтори тя.

Той огледа бледото напрегнато лице, видя сенките под очите й и макар че всичките му инстинкти крещяха да не я остави да се изплъзне сега, беше очевидно, че тя е на ръба на срива.

— Ще те откарам у вас.

— Не — отговори тя веднага и твърдо.

Той бързо преглътна една ругатня.

— Добре, щом като не искаш аз да те откарам вкъщи, сигурен съм, че Имоджийн ще се съгласи…

— Сама се докарах тук, мога сама да се откарам вкъщи. Няма да се меся в никакви полюси на властта.

Насилвайки се да се съгласи, той каза:

— Добре. Ще дойда довечера.

— Не — прекъсна го тя.

Сега го погледна, болка и предателство ясно се четяха в очите й.

— Не довечера.

Той очевидно поведе трудна битка със себе си, личеше по страховитата извивка на челюстта му, по пулсирането на слепоочието му.

— Трябва да говорим.

— Знам. Може би по-късно, не мисля, че сега мога да се справя.

— Кога?

Тя успя да вдигне рамене, но устните й трепереха.

— Не знам. Може би след шест или седем години.

— По дяволите! — изкрещя той, очевидно излязъл от контрол.

— Съжалявам, но така се чувствам! Моля те, просто ме остави. Така или иначе, нали не искаше повече нищо, получи акциите ми, получи и гласа ми.

Тя се промуши край него с наведена глава, за да не поглежда към него. Просто гледаше краката си, нареждайки им да продължат да функционират. Напусна сградата и горещото слънце на Мисисипи я удари, за миг я заслепи с яркостта си. Тя примига и потършува в чантата си за слънчевите си очила, накрая ги извади и ги сложи на носа си. Ще се прибере вкъщи и ще седне на слънце в двора си, ще поспи, ако може. Това беше най-амбициозният план, който можеше да направи в момента, след като мисълта й беше толкова притъпена от болка.

До вкъщи кара бавно, внимателно. Емили, Бог да я благослови, не зададе никакви въпроси. Движейки се като автомат, Сюзан съблече роклята и комбинезона си, смъкна горещите чорапогащи от краката си. Свободата, която й дадоха старият чифт шорти, които обикновено носеше, когато работеше в градината, и бялата блуза без ръкави, чиито краища завърза на възел на диафрагмата си, й помогна да диша по-леко за първи път от много дни. Всичко свърши. Тя загуби повече от всички останали, но сега можеше да си почине.

Изтегли един шезлонг, легна и се изложи изцяло на силното слънце, остави топлината му да започне да лекува изтощеното й тяло. Клепачите й тежаха хиляда килограма. Не можеше да ги държи отворени и след миг престана да се опитва. Заспа на слънцето с празна глава.

Емили я събуди веднъж, предложи й чай с лед, който Сюзан прие с благодарност. Студът вече я беше напуснал и тя се чувстваше приятно топла, кожата й влажна от избилата влага. Изпи чая, след това се обърна по корем и пак заспа. При най-голямата горещина Емили излезе и настани големия градински чадър така, че да пази Сюзан, след това се върна, за да довърши нещата, които Корд й беше наредил.

Сюзан се събуди късно следобед и мързеливо влезе вътре, за да хапне леката салата и фарширования домат, които Емили беше приготвила. Очите й още тежаха и тя се прозяваше, макар че правеше всичко възможно да го предотврати.

— Извинявай — измърмори тя. — Все още съм изморена.

Емили я потупа по ръката.

— Защо не отидеш да гледаш вечерните новини? Просто вдигни крака и се отпусни.

— Точно това правех в продължение на часове — въздъхна Сюзан.

Но идеята не беше за отхвърляне.

Неизбежно щеше да залепи пред телевизора. Последният й спомен беше за фронт с ниско налягане на синоптичната карта.

Събуди се схваната и мързеливо се протегна, опита се да раздвижи скованите си шия и крака. Миглите й трепнаха и се отвориха и тя се вторачи направо в очите на Корд. С подновена енергия тя рязко седна.

— Какво правиш тук? — попита тя. Широко отворените й очи отново се изпълваха с тревога.

Той отговори спокойно.

— Чаках да се събудиш. Не исках да те стряскам. Сега ще направя точно това, което исках да направя още първия път, когато те видях.

Тя се отдръпна назад в ъгълчето на канапето, гледаше го тревожно, когато той се приближи и се наведе над нея.

— Какво е било то?

— Да те хвърля през рамо и да те отвлека.

Той я сграбчи за китките, леко я дръпна и за нейна изненада тя се оказа прехвърлена през рамото му. Нагласи я удобно с една ръка около нея, за да я държи здраво, а с другата я потупваше отзад.

Зашеметена, тя се хвана за дупките на колана му, за да се закрепи.

— Пусни ме! — въздъхна тя. След това, тъй като той целенасочено тръгна из стаята, изключи телевизора, изгаси лампите, тя попита: — Какво правиш?

— Ще видиш.

Едва след като я изнесе навън в топлия, уханен нощен въздух, тя започна да се бори, ритайки напразно по колана му.

— Пусни ме! Къде ме водиш?

— Далеч — отговори той просто.

Ботушите скърцаха по чакъла на алеята. Сюзан направи усилие да види, опря ръце в гърба му и се изправи, погледна през рамото му. Блейзърът му седеше там, той отвори вратата, внимателно я свали от рамото си и я постави на седалката.

— Емили опакова дрехите ти — информира я той.

Наведе се и целуна сладко изненаданата й уста.

— Вече са в колата. Погрижили сме се за всичко, на теб ти остава само да се возиш. Все още онова одеяло е отзад, ако ти се спи — завърши той хрипливо.

Тонът му й подсказа колко ясно си спомня за последния път, когато го използваха.

Сюзан остана като стъписана, когато той затвори вратата и заобиколи, за да мине от страната на шофьора. Той наистина я отвличаше с бодрата подкрепа на Емили! Предполагаше, че трябва да се чувства по-възмутена, но все още се чувстваше унила и сънлива, пък и не си струваше усилието да протестира.

Когато той се намести пред кормилото, тя тихо попита:

— Откъде знаеше, че няма да избягам, когато заобиколи, за да се качиш?

— По две причини.

Той запали мотора и включи на задна, извърна се, за да погледне през рамото си, тъй като потеглиха назад.

— Първо, много си умна, за да прахосаш и малкото ти останала енергия в безсмислено усилие. — Той спря, след това прехвърли на първа и плавно отпусна съединителя, силните му крака работеха. — Второ, ти ме обичаш.

Логиката му беше желязна. Тя го обичаше, макар че все още се опитваше да се справи с болката, която той й причини. Предполагаше, че най-добре би могла да опише чувствата си като на човек, с когото са злоупотребили, когото са подхвърляли насам-натам, без много да се замислят, заради играта с високия залог, която той и Престън играха.

Корд я изгледа изпитателно.

— Някакви бурни опровержения?

— Не. Не съм лъжкиня.

Простото достойнство на изявлението й, както и равнодушието й го разтърсиха до мозъка на костите му. Тя обичаше, но без надежда. Той се почувства, сякаш пламък, който му е бил поверен на грижите му, мъждука на прага на угасването, и че ще трябва нежно да се подхранва, за да разгори отново с пълна сила. Първата му мисъл, когато тя напусна офиса по-рано този ден, беше да й даде време, да я остави да си почине и да възстанови силите си. Но с напредването на деня той изпита неудържима нужда да направи нещо, да я върне отново в обръча на прегръдките си, където тя принадлежеше. Приготовленията бяха направени набързо, тъй като той отхвърли всички пречки и протести от миналото си.

Помисли си, че тя ще заспи, но тя седеше много тихо и изправена на седалката с очи вперени в магистралата. След като минаха покрай всички места, за които тя си беше помислила, най-накрая попита:

— Къде ме водиш?

Той бързо отговори.

— На брега. Няма да правиш нищо, освен да ядеш, да спиш и да лежиш на слънцето, докато не си възвърнеш изгубените килограми и не изчезнат тези петна под очите ти.

Сюзан се замисли за момент над отговора му, тъй като очевидно не караха към плажа, който й беше познат.

— Кой плаж? — въздъхна тя.

Той високо се изсмя, рядък звук.

— Ако ти кажа Флорида, ще ти помогне ли това?

Накрая тя заспа, преди да стигнат местоназначението. В ранните утринни часове Корд спря блейзъра пред потънала в мрак крайбрежна къща и внимателно сложи ръка на рамото й, за да я събуди.

Къщата беше направо на плажа и искрящите вълни на залива се простираха пред нея, докъдето й стигаше погледът. Белият пясък на плажната ивица на Флорида изглеждаше като сняг на слабото осветление на звездите. Когато излезе от колата, постоянният вятър откъм Залива вдигна косата й, като същевременно донесе уханието на океана, смесено с по-свежия аромат на дъжд.

Беше обикновена крайбрежна къща във Флорида, построена от варосани циментови блокове с големи прозорци и ниски тавани. Докато следваше Корд, който се движеше из къщата и палеше лампите, тя зърна малка весела кухня в жълто и бяло, стъклена маса в нишата и всекидневна с бяла плетена мебел. След това Корд я заведе в малка боядисана в бяло спалня. Там вкара куфара, приготвен от Емили, и го остави в долния край на леглото.

— Банята ти е там — посочи той една врата. — Аз ще бъде отсреща на коридора, ако ти потрябвам за нещо.

От всички неща, които минаха през ума й, след като той я вкара в блейзъра, това, че щеше да си ляга сама, не беше едно от тях, но точно това се случи. Той я целуна по челото и излезе, затвори вратата след себе си, а тя застана в средата на стаята, мигайки от изненада.

Но леглото я канеше, тя си взе бърз душ и пропълзя гола между чаршафите, беше твърде изморена, за да проверява дали Емили й е сложила нощница.

Следващата сутрин на закуска, приготвена от него, преди тя да се събуди, тя коментира:

— Знаеш, че това не е много разумно поведение за мъж, който току-що е поел управлението на фирма. Би трябвало да си в офиса.

Той вдигна рамене и обилно намаза препечената си филийка с пелте.

— Има разумно и разумно. Мисля, че правилно съм подредил приоритети си.

Сюзан сви устни и внимателно наряза препечената си филийка на ивици. Не беше съвсем сигурна защо я е довел на брега, но въпросите й можеха да изчакат. Беше спала почти до упояване и се чувстваше отпочинала за първи път от много седмици. Не мислеше, че ще може да се заеме с личните въпроси, но имаше много неща, които искаше да знае.

— Значи планирал си всичко, преди да се завърнеш, така ли?

Той вдигна поглед, сините му заблестяха, когато утринното слънце попадна на лицето му.

— Всичко зависеше от първата стъпка. Когато го притиснах, той трябваше да продаде акции и финансово да отслаби себе си, за да може да възстанови парите, които беше взел, за да потръгнат нещата. Той буквално финансира моето поглъщане. Парите, който той върна, използвах, за да купя първия заем. След като заемът беше изплатен, аз използвах парите, за да купя втория.

Дързостта и жлъчта му бяха наистина удивителни, от което тя ужасено започна да клати глава.

— Нямаше ли други пари, които да ти помогнат?

Той изсумтя.

— Разбира се, че имам пари. Аз съм дяволски добър комарджия, независимо дали става дума за карти, зар, коне… или петрол. На няколко пъти съм губил ризата си, но по-често съм излизал на върха.

— Петрол? Искал си да арендуваш хребетите за себе си? Не си действал от името на някаква компания? — попита тя равнодушно.

Той вдигна рамене, силните му плещи се нагънаха под светло синьото поло, което беше облякъл.

— Хребетите бяха димна завеса — призна си той. — Те бяха начин да се притисне Престън. Исках да откаже да ми ги даде на мен, което щях да използвам като извинение, за да хвърля коза си срещу него.

Сюзан си спомни, че на времето беше почувствала, че той нарочно тласна Престън да откаже. Беше манипулирал всички като кукловод и те бяха танцували всеки път, когато той дръпнеше конците.

— Значи в хребетите няма петрол? Нищо чудно, че ти никак не бързаше да подпишеш договорите!

— Не казах това.

Той се присегна и постави ръка върху нейната.

— Престани да кълцаш филийката, яж я — нареди й той. — Все още не си ли получила геоложкото проучване, което поръча?

— Не, не още.

— Е, това за петрола е вярно или най-малкото има шанс да е петрол или природен газ.

Тя изяде една хапка, заигра се със следващата, докато не вдигна поглед и не видя, че той се е вторачил в нея. Тя бързо взе една хапка, остатъкът остави на чинията.

— Всъщност не съм гладна. Съжалявам.

— Добре. Скоро ще си възвърнеш апетита.

Той стана и започна да разчиства масата. Когато Сюзан се размърда да му помогне, той я спря с вдигната ръка.

— Остави чинията. Не трябва да вършиш нищо.

— Напълно съм сигурна, че все още съм достатъчно силна да пренеса една чиния — информира го тя спокойно.

— Седни. Мисля, че трябва да ти обясня правилата.

При престорената строгост на гласа му тя седна като непослушна ученичка с ръце скръстени на коленете. Той седна на отсрещния стол и й обясни положението бавно и внимателно.

— Тук си, за да си починеш. Аз съм тук, за да се грижа за теб. Аз ще готвя, ще чистя, ще правя всичко.

— Колко дълго ще продължи раят? — попита тя.

За първи път лека усмивка освети лицето й, която привлече окото му като лъч слънчева светлина след буря.

— Колкото трябва — отговори той спокойно.

Той беше сериозен. Следващите два дни минаха спокойно, монотонно, но след стреса от последните седмици Сюзан се нуждаеше точно от това. Времето се отмерваше само с изгрева и залеза на слънцето. Първоначално тя спеше много, както от умствена, така и от физическа умора. Не занимаваше мислите си с тормозещи въпроси като „Какво ако?“. Главата й беше странно празна, сякаш се изискваше твърде много усилие, за да мисли за каквото и да е. Почиваше си, ядеше, спеше при възможно най-тихата охрана, която Корд предлагаше.

Тя не само спеше сама, тя беше и напълно несмущавана, докато възстановяваше силите си. Беше млада и здрава, и грижите, които получаваше, бързо възвръщаха силите й. Депресията и умората й взаимно се подхранваха и след като умората започна да намалява, нехарактерната потиснатост започна да изчезва. Беше като прераждане и тя му се наслади. Но знаеше също, че Корд очевидно забелязва, че тя се чувства по-добре и всяка вечер го очакваше да дойде в леглото й. След като той не дойде, мина й паническата мисъл, че той повече не я иска; след това си даде сметка, че той чака тя да направи първата стъпка, да даде знак, че е готова да подновят връзката си.

Несигурността я правеше мълчалива. Не беше сигурна дали искаше това. Все още го обичаше, но не я напускаше и усещането за предателство, от което не можеше да се отърси, и знаеше, че докато продължава да има някакви съмнения относно него, ще трябва да стои настрана. Пък и не искаше просто да поднови някаква афера. От него искаше много повече. Искаше любовта му, законния му ангажимент и, ако е възможно, децата му.

На петата нощ в крайбрежната къща откъм Залива се зададе гръмотевична буря и разрази гнева си върху тях, разтърсвайки прозорците на къщата с мощните си мълнии. Сюзан стреснато се събуди с вик на устните си, тъй като за един объркан миг си помисли, че торнадото я връхлетява. След това си спомни къде е, сви се под чаршафа и се заслуша в барабаненето на дъжда по прозореца. В миналото никога не се е страхувала от бури. Фактически дори се е наслаждавала на проявата им на сила и величие, доколкото всичко не ескалираше в торнадо. Тя винаги щеше да изпитва истинско уважение към тези извиващи се, танцуващи бури.

Вратата й рязко се отвори и Корд пристъпи в стаята, светкавиците разкриха голотата му.

Сюзан се загледа в него, на езика си почувства тръпчивия вкус на желанието, бавното, разгорещено свиване на корема й и трепване на бедрата й. Той тихо попита:

— Добре ли си? Помислих си, че може да си нервна след торнадото.

Тя седна и бутна назад разрошената си коса.

— Добре съм. Малко се стреснах първия път, когато ме събуди, но не се изплаших.

— Добре. — Той понечи да излезе от стаята.

— Корд, почакай! — извика тя.

Нямаше намерение да изрече думите, но така или иначе те се изстреляха. Той се поколеба и й обърна гръб, застана тихо, изчаквайки.

— Мисля, че е време да поговорим — дръзна тя да каже.

— Добре.

Той раздвижи раменете си по странен начин, сякаш се протяга.

— Ще отида да обуя нещо и ще се върна.

— Не.

Тя отново го спря и протегна ръка към него.

— Няма нужда, нали?

— Не мислех така. Но не бях сигурен как се чувстваш ти — отговори той.

— Чувствам се по същия начин… Моля те, седни на леглото.

Тя се отдръпна на една страна и изтегли завивките около кръста си.

Той се отпусна на леглото, отне й едната възглавница и я пъхна под гърба си, изтегна дългите си крака на матрака и запали лампата.

— Ако ще говорим, трябва да се чувствам удобно и искам да те виждам.

Тя подпъхна крака под себе си, като се опитваше да не гледа чудесните мъжествени форми, изтегнати пред нея. Не можеше да си представи по-красиво направен мъж. Всеки път, като го видеше, все повече му се възхищаваше. Но това тяло я разсейваше и тя се насили да гледа лицето му. Леката, лукава, безкрайно приятната усмивка, която се изписа на устните му, я накара да се изчерви. И тя леко се изсмя на себе си.

— Извинявай. Но все успяваш да ме накараш да се изчервявам.

— Аз трябва да се изчервя, ако правилно чета мислите ти.

Той ги четеше правилно и двамата го знаеха. Тя бързо се опита да се овладее и успя. За нея това беше твърде важно, за да не се остави да бъде отклонена.

— Преди да кажа нещо друго, би трябвало да изясним нещо. Аз те обичам. Ако не можеш да приемеш това, ако това те кара да се чувстваш неуютно, просто няма за какво да говорим. По-добре се върни в стаята си.

Той не помръдна и на сантиметър от удобното си положение.

— Знам го от известно време — каза той.

Тя не си спомняше очите му някога да са били по-тъмни.

— Разбрах го още първия път, когато се любихме. Ако не ме обичаше, ти никога нямаше така да се съблечеш пред мен или така напълно да ми се отдадеш.

— Но ти не ми вярваше? Остави ме на тъмно, знаейки колко много се тревожа, как се разкъсвах, задето трябваше да се боря за теб?

Остра болка я прониза само като си спомни за това и тя бързо си пое въздух, бореше се да не рухне, но болката явно се долавяше в гласа й.

— В моя защита нека кажа, че не го очаквах от теб. Ти ме стъписа, скъпа, и оттогава съм объркан. С изключение на родителите ми не бих казал, че някога съм познавал някого, на когото бих могъл да повярвам, докато не срещнах теб. А толкова години бяха минали, откакто можех да обърна гръб на всекиго, на когото не можех да си позволя да повярвам. Ти толкова упорито защитаваше Престън, макар и да казваше, че ме обичаш. Как можех да бъда сигурен, че няма да изтичаш и веднага да му кажеш, ако ми се беше изплъзнало да кажа, че не се опитвам да банкрутирам компанията, а че само искам да го притисна да продаде достатъчно акции, за да мога аз да получа мажоритарен дял?

— Как не разбираш — извика тя. — Защитавах Престън точно защото мислех, че се опитваш да доведеш до банкрут нещо, за да отмъстиш за Джудит!

— Не, не исках да си отмъщавам, макар че исках той да си помисли, че е така. Но така както стояха нещата, когато си тръгнах… мила, нямаш представа колко жестоко и страшно стана. Имах желание да се върна и знаех, че единственият начин да го направя, беше от позицията на сила. Не исках просто да живея на това място. Исках да бъда приет, да бъда част от това, което бях някога, когато бях твърде млад и твърде буен, за да го оценя.

— И ако ми беше казал всичко това, мислеше, че аз пак щях да те проваля? — попита тя и примига, за да скрие сълзите си.

Той обхвана брадичка с длан, пръстите му машинално се движеха по челюстта. Тихо промърмори.

— Не плачи. Казах ти, нямам навик да вярвам на хората. Прекарал съм много време във вертепи, джунгли и задни улички, така че — е, няма значение. Но, по дяволите, никога не съм планирал ти да продаваш! Не си и помислих, че ще стовари всичко на твоите плещи, но той е умно копеле, трябва да го призная. Идеята му почти даде резултат. Ако знаех, че ти си засегната, щях да спра на часа. Именно твоят инат, като не ми казваше, стана причина нещата да отидат толкова далеч, така имах и достатъчно време да купя акциите, от които се нуждаех.

— Заедно с моя глас — припомни му тя глухо.

— Да, заедно с твоя глас.

Той се вторачи в нея, четеше неизброимите изражения, които пробягваха по красивото й лице. Изглеждаше невероятно секси, отбеляза той, с разрошената си коса и с все още натежалите клепачи, кожата й леко порозовяла от спането. Тъмните сенки под очите бяха изчезнали и меките извивки на гърдите й грееха под тънката коприна на нощницата, малките зърна съблазнително се притискаха в плата и на него му се прииска да се наведе и да ги вземе в устата си заедно с коприната и всичко. Той отново почувства онова бодване в гърдите и за кой ли път си даде сметка, че тя осветява живота му като вечна свещ, чиста и бяла. Ако този невинен пламък някога угасне, той ще бъде обречен на мрак за остатъка от живота си.

— Не бях прав, като не ти вярвах — промълви той. Гласът му притихна дори още повече, толкова дълбоко, че забуботи в гърдите му. — Знаех, че ме обичаш, но това почти беше твърде много за мен, за да го повярвам. Страхувах се да повярвам. Господи, Сюзан, не знаеш ли? Никаква представа ли нямаш какво правиш на хората? Навсякъде, където се обърнех, имаше хора, които през глава бързаха да ти се харесат, да те накарат да им се усмихнеш, да привлекат вниманието ти поне за малко. Дори Имоджийн би се разкъсала на парчета заради теб! Ако бях допуснал да повярвам, че тази сладост е изцяло моя, а след това бях установил, че не е, нямаше да мога да го преживея. Трябваше да се защитя, като не те допусна твърде близо.

Сюзан се втренчи в него, поразена от думите му.

— Хората през глава бързали заради мен? Какво имаш предвид?

Тя наистина не знаеше, реши той, никога не е забелязала въздействието на лъчезарната си усмивка върху околните или почти неизбежното размекване на лицата им винаги когато говореха с нея. Господи, той имаше съкровище, за каквото мъжете биха се били, вероятно биха убивали, а тя дори не знаеше собствената си сила, която, той предполагаше, беше част от неуловимия й, но натрапчиво сладък чар.

— Няма значение — каза той кротко.

Тя нямаше да му повярва, дори и да й го кажеше. Трябваше да му прости, защото разровеше ли се в глъбините на сърцето си, щеше да установи, че твърде много го обича, за да не му прости всичко.

Много внимателно той се присегна и я улови през кръста, измъкна я от омотаните завивки и я изтегли върху себе си, отпусна тежестта й на гърдите си.

— Радвам се — каза той сериозно.

Диамантените му очи бяха толкова близо, че тя виждаше собственото си отражение в разширената тъмнота на зениците му.

— Защото аз те обичам толкова много, че мисля, че ще полудея, ако ме прогониш.

Очите на Сюзан се разшириха и сърцето и направи огромен скок, след това възобнови ритъма си с удари, които биеха в крехкия й гръден кош.

— Аз… какво?

— Казах, че те обичам — повтори той.

Плъзна ръцете си нагоре по гърба й в бавна, разгорещена милувка. Тя потрепери, опита се да говори, но разтрепераните й устни не можаха да образуват думи, вместо това тя се предаде и отпусна глава на рамото му, с ръце здраво вкопчени в него. Той я сгуши до себе си, притисна нежното, прелестно женствено тяло в своето. Изведнъж сълзи, горещи и тръпчиви, опариха очите му. За малко да я загуби, за малко да допусне любовта й да му се изплъзне и тази мисъл го терзаеше.

— Обичам те — промълви той отново.

Този път прошепна думите в тъмния облак на косата й. Парещите сълзи се стекоха надолу по грубите му, обгорели от слънцето бузи, но той не ги усещаше. Светът му се беше стеснил до чудото, което държеше в ръцете си, до крехкото, деликатно тяло, което съдържаше толкова сладост и изисканост, такъв безкраен потенциал за любов, че той направо се задъха.

Сюзан леко се отдръпна от него, сърцето й спря, когато видя мокрите следи по лицето му, и в този момент разбра без никакво съмнение, че той я обича. Той я гледаше с дълбока, изпепеляваща любов, която не правеше никакво усилие да скрие. Остатъкът от горчивината му беше отнесена със солта на сълзите, последната мъка и вина, която изпитваше за Джудит. Тя положи бузата си на неговата и пресуши мокротата.

Знаейки, че тя никога няма да го отхвърли, че това, което чувстваха един към друг, трябваше да се изконсумира, да се освети със съюза им, той се изтърколи и умело я нагласи под себе си, краката му раздалечиха бедрата й. Той се изправи на колене, вдигна нощницата й и я метна над главата й. Захвърли я настрани, за миг се загледа в нежната прелест, след което отпусна тежестта си върху нея. Целуваше я ожесточено, след това се отдръпна, мъжкото му удовлетворение ясно личеше на брадясалото му лице.

— Ще се оженя за теб.

Отново шок разтресе Сюзан, но този път беше радостен шок, защото накрая започваше да вярва какво се случва. Тя вдигна поглед към него и изведнъж усмивка изви устните й. Просто така, това не беше предложение, въпрос, а заявление. Той щеше да се ожени за нея и по-добре да не се опитва да спори с него по този въпрос!

— Да — каза тя.

След това затаи дъх, когато той навлезе в нея. Влажното й отдаващо се тяло го прие без затруднение, медената сладост на плътта й го приветстваше. Той се движеше по нея, бавно я изследваше и високо стенеше от удоволствие.

След това се подпря на лакът и се загледа надолу към нея, погледът му я изгаряше от желание.

— Мисля, че е добра идея да се оженим възможно най-бързо — измърмори той — След нощта в блейзъра като нищо може да си забременяла.

— Знам.

Тя плъзна ръце над раменете до врата му и му се усмихна.

— Надявам се да е така.

В отговор лека усмивка се изписа на лицето му.

— За по-сигурно да опитаме пак.

Той пак я целува, след това телата им се задвижиха в унисон, със страст, дива, нежна и обезумяваща, любовта им ги свързваше със заредено с електричество силово поле на преданост. Нещо, което започна с танц на пренаселен дансинг се превърна в сладострастен танц на любовта, осветен със сълзите на корав мъж, научил се да плаче.